Петя Дубарова – най-чистата душа на българската поезия днес щеше да навърши 56 години. Зловещо е да си я представим напълняла, побеляла, уморена и отчаяна от заробващия Преход. Вероятно заради това избра смъртта и ще остане вечно на 18 - чиста. Мъртвите поети не остаряват, а ученичката от Английската гимназия в Бургас избра да трупа мъдрост и тъга в едно друго измерение – в Отвъдното.

36 години след смъртта й няма отговор на въпроса, защо момичето, което рисуваше морето с думи, предпочете самоубийството с шепа сънотворни хапчета в дома си, оставяйки бележка с кратък текст:

Измамена

Младост

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените на голямата къща

ТАЙНА

Истината вероятно е някъде в последните седем реда и в предчувствието, че обществото убива поетите.

Един от последните текстове на Петя Дубарова, записан в личния й дневник е посветен на страданието. А 18-годишната ученичка признава, че то й носи щастие:

„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”