Алекс Данов, vek21press.com

България в началото на 1997 г. Инфлацията расте ежедневно. Работниците отказват да работят, защото трудът им е тотално обезценен. В страната свършват зърнените запаси. В магазините не достигат хранителни продукти. Само за около месец българският лев тотално катастрофира. Един американски долар се разменя вече за 3 000 лева. Инфлацията е 300%. Средната месечна заплата пада под 10 щ.д. или по малко от днешните 20 лева. Започват стачки. Граждани блокират пътищата. Страната е в хаос, надига се революционна вълна.

Днес българските граждани знаят, че обикновено така се случва винаги, когато управлява бившата Българска комунистическа партия, която през 1990 г. се преименува на Българска социалистическа партия. Идването на БКП/БСП на власт винаги е било катастрофално за страната. Когато дойде катастрофата социалистите винаги твърдят, че друг е виновен – обикновено „международното положение“. Когато катастрофата е тотална, каквато е в края на 1989 г. и през 1990-1991 г., те винаги предлагат „националното съгласие“ като опит да прехвърлят своята отговорност върху „всички“. Така постъпват през 1996-1997 г., когато за известно време се покриват, сменят своя лидер, подават оставката на своето правителство, но подготвят ново и пускат в обръщение лъжата, че в техните среди има „реформатори”. На тази „въдица“ се хващат тогава лидерите на опозицията от Съюза на демократичните сили. А това дава възможност на БСП да се спаси като партия, леко да пренареди редиците и да се подготви за това, което в действителност я интересува – предстоящата приватизация. 

Хронологията на събитията е следната:

На 22 декември 1996 г. правителството на БСП с премиер – председателят на партията Жан Виденов (10 години по-късно той е установен като сътрудник на Държавна сигурност с агентурно име „Дунав“), подава оставка като лидер на партията и оставката на правителството.

На 23 декември 1996 г. БСП избира нов лидер – Георги Първанов (също сътрудник на ДС с псевдоним „Гоце“). За недоволните български граждани това няма никакво значение, защото те искат свалянето от власт на БСП като партия, а не просто подмяна на нейните лидери. Гражданите настояват за нови избори и наказание за виновниците за катастрофалното управление. Всички коментират виновниците за ограбването на банките – до един излезли от „шинела на Държавна сигурност“ и свързани с БСП. Все още не са известни имената на т.нар. „кредитни милионери“, но е факт, че „парите ги няма“. Инфлацията унищожава спестяванията в левове на българските граждани. Започват стачки в цялата страна. На митинги и шествия лидерите на опозиционният СДС обещават „възмездие“.

На 28 декември 1996 г. на извънредно заседание 37-то Народно събрание приема оставката на правителството на БСП. За тази партия това е единственият начин в момента за оцеляване и спасяване от справедливия народен гняв и същевременно добре пресметнат политически ход, който е и договорен с някои от лидерите на „синята опозиция“.

На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство има БСП, отлага гласуването на предложената от СДС „Декларация за национално спасение“. От парламентарната трибуна лидерът на СДС Иван Костов заявява:

„На първо място, намерението е да се постигне национално съгласие за спасението на България. Забележете, не за да остане да управлява един или друг, не за да дойде да управлява трети или четвърти, а декларация от мерки, намерения, които са насочени към спасяването на нашата страна.“

Предложените мерки са – смяна на ръководството на БНБ, съгласие за структурна реформа , т .е. подготовка за приватизация и съгласие за въвеждане на валутен борд – идея към която преди това ръководството на СДС се отнася резервирано.

На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер Николай Добрев – министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов. Това прелива чашата на търпението в цялата страна. Междувременно, както става известно 17 години по-късно, лидерът на СДС Иван Костов провежда няколко срещи с Николай Добрев и Георги Първанов без да информира затова ръководството на коалицията. За срещите е избран скритият от външен поглед ресторант на витошкия връх Копитото. Съдържанието на тези разговори остава в тайна от ръководството и парламентарната група на СДС, което е факт нямащ нищо общо с очакванията на гражданите за открита демокрация. Скрито е това съдържание и от медиите.

На 10 януари 1997 г. недоволни граждани, призовани от Конфедерацията на труда „Подкрепа“, от сутринта започват да 

обсаждат Народното събрание

Часове по-късно президентът д-р Желю Желев (чиито мандат изтича на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на БСП мандат за съставяне на ново правителство, с което формално нарушава Конституцията, но показа ясна политическа воля. Конфедерацията на труда „Подкрепа“ призова към национална политическа стачка и към гражданско неподчинение. След известно колебание ръководството на СДС отправя същия призив.

Денят е петък и към 12.00 ч. Парламентът е блокиран от протестиращи граждани с искане народните представители да напуснат неговата сграда. Масово се скандира: “Напуснете парламента!“ и „Червени боклуци“. Но депутатите от БСП отказват да напуснат Народното събрание. Част от народните представители на СДС напускат сградата, а друга – остават вътре в нея. Новоизбраният президент Петър Стоянов се обръща към протестиращите с призив да се разотидат и да избягват крайните действия, като обещава честно управление. Като аргумент произнася и популярното в този период обещание, което най-често преди него дава лидерът на СДС и бъдещ премиер на страната Иван Костов: „НЯМА ДА ВИ ИЗЛЪЖЕМ!“ Но независимо от призивите на политици от ръководството на СДС гражданите атакуват Парламента и се стига до сериозни инциденти между тях и полицията подкрепена и от вътрешните войски. Има ранени.

Журналистът Георги Даскалов от в. „Демокрация“ разказва:

„Късно през нощта на 10 срещу 11 януари полицията проведе акция за извеждане на депутатите от IMG_0046Народното събрание. При нея абсолютно безпричинно, понеже протестиращите вече бяха понамалели и не представляваха сериозна заплаха, бяха бити стотици хора. Някои от тях пострадаха тежко, например бившият министър-председател Филип Димитров, комуто шиха и бинтоваха главата в “Пирогов”. След този бой стана ясно, че комунистите си отиват – с бой или с добро. Протестите заляха цялата страна, а всеки ден по софийските улици имаше огромни шествия. Слави Трифонов и компания, които тогава бяха млади и все още относително чисти, пееха “Кураж, дружина вярна, сговорна”, а ние за пръв път в живота си вярвахме, че нещо зависи от нас. Спомням си, че тогава Иван Костов, бидейки лидер на СДС и политически водач на протестите, каза от стълбите на бившия Партиен дом: „И когато вземем властта, комунистите ще идат, където им е мястото.“ Ние мислехме, че мястото на комунистите е в затвора и се радвахме, ама откъде да знаем, че на “Копитото” той вече се бил разбрал с тях – те да отстъпят властта, а ние да забравим какво е било.“

На 14 януари 1997 г. се провежда важно заседание на Националния координационен съвет на СДС.

На 22 януари 1997 г. Петър Стоянов встъпва в длъжността си на президент.

На 28 януари 1997 г. президентът връчва на БСП мандат за съставяне на правителство.

На 4 февруари 1997 г. БСП връща мандата. Подписано е споразумение за провеждане на предсрочни парламентарни избори през април 1997 г. и за запазване на социалния мир.

На 12 февруари 1997 г. президентът Петър Стоянов назначава служебно правителство с премиер кметът на София Стефан Софиянски, разпуска с Указ 37-то Народно събрание и обявява предсрочни парламентарни избори на 19 април.

Първото решение на служебния кабинет

е за въвеждане на валутен борд в България. Първият парламентарен акт на спечелилите изборите Обединени демократични сили е приемането от 38-то Народно събрание на предложената от лидера на СДС Иван Костов Декларация за национално съгласие. В нея няма и помен от „народния гняв“. Приема се въвеждането на Валутен борд. Говори се за „справедливо разпределение на социалните тежести на реформата“, за „ускорено и реално възстановяване собствеността на земеделските земи и създаване условия за ефективното им използване“, за „решителна борба с престъпността и особено с организираната престъпност и корупцията, независимо от политическия цвят, на всички нива и власти в държавата“. Обещава се „отваряне на досиетата на политиците, висшите магистрати и администратори“, за да се неутрализира тяхната зависимост от бившите служби за сигурност. И се приема като стратегическа цел пълноправното членство на България в Европейския съюз и в НАТО. 

Въпросът за „вината“ за БСП и нейни функционери за националната катастрофа остава в архивите. България поглежда към своето бъдеще, в което виновниците за националната катастрофа и грабителите на националното богатство предстои да станат „честни бизнесмени“ и олигарси. Досиетата няма да се отворят „веднага“, а и когато започнат да се отварят това ще става избирателно. Така досието на договорилия „националното съгласие“ нов лидер на БСП Георги Първанов остава скрито от обществеността, макар да е известно на премиера Костов, и на Директора на националната разузнавателна служба ген. Димо Гяуров. Това прикриване осигурява и бъдещото избиране на Георги Първанов за президент на България. Няма и лустрация. „Няма да ви излъжем“ не се случва. Честната и справедлива промяна не се осъществява. „Мирната революция“ на „националното съгласие“ и на договорената промяна, обаче отворя вратата на България за членство в НАТО и ЕС и стабилизира икономически, страната. Но оставя горчивият привкус за несправедливост и демагогия на т.нар. „преход“, за побългаряването му, което означава задкулисни договорености и запазване на икономическите и политически позиции на тези, които многократно са вкарвали в катастрофа България. А това се отразява негативно през следващите години и страната ни и днес продължава да бъде последна по стандарт на живота сред страните членки на Европейския съюз и НАТО.