Светослав Пинтев

Според Конституционния съд за зверствата на комунизма трябва има давност, но за страданията на жертвите няма. Днес ще си спомним за една изключителна жена - мъченица, която минава през ада на социалистическите лагери в Ловеч и Скравена, а при демокрацията е основният свидетел по делото срещу извергите, убивали там с нечовешка жестокост.

Казва се Надя Дункин-актриса, чиято основна роля в живота е да повдигне завесата, прикривала инквизиция, пред която тази на Средновековието бледнее.

Успява, но не и пред Темида

Пиесата на нейния живот приключва по изключително нелеп и ужасяващ начин.

Надя оцелява в кошмара на лагерите, за да намери смъртта си при мечтаната демокрация. Малко след управлението на СДС, на министър-председателя Филип Димитров, за които тя горещо вярвала, че

ще въздадат справедливост за убийствата на хиляди хора

В това ни увериха, разговаряли с нея по тези въпроси в началото на 90-те. Ала дори делото за нейната смърт отиде завинаги в архива.

Убийците й са хора, които не са по различни от тези, които са я пребивали до смърт в лагерите. Може би дори са същите, техни наследници… Или поне са тясно свързани с делата на палачите от Ловеч и Скравена, те са част са от онази невидима, но осезаема паяжина на тайната власт, която замени член първи в Конституцията на НРБ, касаещ ръководната роля на БКП, с икономическото могъщество на върхушката й. Скрита и явна. Ще започнем от края на тази страшна история.

Надя Дункин (1917-1994 г.), известна някога актриса от Пловдивския театър, е убита жестоко в апартамента си на столичната ул. ,,Опълченска", преди подновяването на делото срещу палачите от лагерите. Тя е основен свидетел по него. Намерена е по бельо, с множество прободни рани по тялото.

Да върнем лентата няколко години назад

През март 1990 г. Надя Дункин свидетелства пред прокуратурата по току-що заведеното дело за масовите убийства в лагера край Ловеч. Там е категорична, а думите й звучат страшно, дори днес:

„Побоищата се извършваха, за да се насажда психически страх между задържаните мъже и жени, с цел морален тормоз. Когато питахме надзирателките защо сме тук, те ни отвръщаха: Тук ще умрете!”

През юни 1993 г. започва шумно показен съдебен процес срещу бившия зам.-министър на вътрешните работи прословутия сив кардинал на социалистическите зверства- генерал Мирчо Спасов, срещу началника на лагера край Ловеч Петър Гогов, срещу офицера от ДС , отговарящ за него Николай Газдов и срещу някогашната надзирателка там Юлияна Ръжгева. И тримата инквизирали до смърт много лагерници, както разказват оцелелите.

По върховете на БСП по онова време мнозина знаят, че единствената цел на делото е

един комунистически клан да се разправи с друг

Да го унищожи и унижи пред обществото. Но не и да извади истината, както наивно вярвахме по онова време. Само месеци след началото си делото е спряно заради смъртта на обвиняемия Мирчо Спасов.

Темида известно време умува кой точно съд да поднови съдебния процес срещу останалите подсъдими по делото, но на 13 септември 1994 г. главната свидетелка е убита по особено жесток начин. Което е „чудесен“ начин трагедията да се архивира. Като се даде публичен знак, че

„който не мълчи, ще умре“

Но не само. Ще бъде подложен на жестока гавра и посмъртно. Мъртвата Надя Дункин изглежда е подходяща и за тази роля. Заключенията на следствието за убийството й звучат като

последната подигравка на палачите й с нея

Жестока и садистична. Както винаги е било. Поне така ни изглеждат.

Разследващите стигнали до извода, че е убита на сексуална основа, че харесвала по-млади мъже и някой от тях я е убил…. На 81 години. Но кой е той - така и до днес правосъдната система не раззкри.

„Колкото и невероятно да звучи“, застраховат се следователите

Набеденият от квартални разговори за тази роля свидетелства, че тя никога не е имала някакви намеци към него като към мъж, оплаквала се главно от ревматизма си. Това за следствието няма никакво значение, разбира се. Ще пропуснем подробностите, защото са гнусни.

В заключението, препоръчващо прекратяване на предварително следствие, от 13 януари 1995 г. следователят пише изумителни неща, които

не се побират в главата на нормален човек:

Дори да отприщим фантазията си и да ги приемем за верни, логично е да се работи и по версията за възпрепятстване на правосъдието, на само за личния живот на жертвата. Ала следователят пише: "Основавайки се на събраните по делото доказателства относно личностните особености, човешки и морални качества и начина на живот на жертвата, следствието счита, че коментарите и публикациите в пресата, окачествяващи убийството на Надя Дункин като "политическо", са безпочвени и тенденциозни. Колкото и да е изненадващо и житейски нелогично, от разпитите на доста от свидетелите се събраха данни, че въпреки напредналата си възраст (официално 77 години, а реално на 81 години), Надя Дункин е имала слабост и е поддържала интимни контакти със значително по-млади от нея мъже.“

И дума не става за доказателства около престъплението

Само внушения за „личните особености“. Описание, което обяснява и това, което й се случва приживе, но не съвсем.

Набеденият за най- близък до нея Васко Романов, който й правел дребни ремонти, отрича пред следствието цялата очевидно нагласена „истина“ , до която се домогват следователите. Отговорът му говори, че е бил разпитван именно за „личните особености“. И казва следното: ,,Лично аз нямам впечатления Надя Дункин да е имала някакви интимни отношения и контакти с мъже. Лично към мен не е проявявала никога някакви аспирации като към мъж, отношенията ни бяха чисто приятелски. Тя беше болна жена, краката я боляха, движеше се почти с такси, имаше емфизем, знам, че ходеше до Банкя, за да диша чист въздух."

„Оплака ми се, че я тероризирали по телефона, наричали я ,,кучка" и ,,проститутка", заплашвали, че ще й затворят устата завинаги, твърди пък съседката Веселина Георгиева. - Дори не разбрах дали мъже или жени са й се обаждали. Лично останах с впечатление, че тези заплахи са на политическа основа, във връзка с делото за лагерите.

Именно….

Всичко това е толкова очевидно в стила на уж бившата ДС, че сякаш е

комунистическо послание за „омерта“

Проклятие за мълчание.

След смъртта й, няколко студенти от ВИТИЗ й посвещават документален филм, наречен “Главният свидетел трябва да мълчи”, който е излъчен в…. Хамбург. Тук надали много хора са го виждали.

Лентата разказва страшната й история

През 1961 г. без съд и присъда, както е нормално тогава, е изпратена в лагерите Ловеч и Скравена, където е изтезавана и пребивана до смърт. По-късно се разбира, че може би е казала нещо срещу „народната власт“, затова е попаднала там. А може и да не е.

Надя Илкова- Дункин, е родена през страшната за света 1917 г. , която белязва със зловещото си болшевишко клеймо й нейния път. Като този на милиони жертви.

Баща й е стар пловдивски комунист, политически затворник и убеден марскист. Казва се Васил Илков, човек определено заслужил към болшевишката кауза. След 9 септември 1944 г. баща й , разбира се, е обявен за „активен борец против фашизма и капитализма., което се оказва без никакво значение, когато дъщеря му трябва да бъде принесена в жертва на

комунистическия идол на ужаса

Тя е красиво и стройно момиче. Още преди 9-ти, на 18 години започва да играе в постановките на Пловдивския драматичен театър. Събира овации с великолепната роля на Офелия в „Хамлет“, чиято премиера е през март 1933 г. Името ѝ фигурира в архивите на театъра до последния театрален сезон — 1938\1939 г. — точно преди Втората световна война. При комунизма е изличено, така е и до днес. Никой не знае защо повече от четвърт век демокрация не стига , за да напишат поне един ред за нея там.

В архивите на театъра нея просто я няма. Все едно никога не е била там, не е играла Офелия… Римляните са наричали това деяние-

заличаване от архивите

Или Damnatio memoriae (на латински: проклятие на паметта), особен вид посмъртно наказание, прилагано обикновено към държавни престъпници, опитали да узурпират властта. Неговата основна черта е унищожаването на всякакви материални, които свидетелстват за съществуването на омразния политически враг. Премахват го и от историята.

Но какво толкова срещу властта е направила Надя?

Особено при демокрацията. Свидетелства, а не потъва в блатото на треперещите до края си от ужас жертви, ето какво.

В първите десетилетия на новата власт, след 1944 г. играе и в Русенския драматичен театър. Изведнъж попада в

месомелачката на комунизма

Без видима причина.

Тази част от живота на Надя е описан в книгата на журналиста Христо Христов Секретното дело за лагерите”, изд. „Иван Вазов”, 1999 г. и „Сиела”, 2012 г. (второ издание). А също в „Българският ГУЛАГ –Свидетели” на същия автор. Ето част от разказа й там:

"През 1960 г. бях арестувана и заведена, без да знам по каква причина, в лагера в Ловеч, свидетелства приживе Надя Дункин. - Пътувахме заедно с една жена, която също беше изпратена. При пристигането ни в самия лагер за добре дошли ни посрещна един циганин, тъй наречения Шахо, с бич в ръката. Нанесе ми страхотен побой. Аз само си закривах очите, за

да не попадне ударът в тях и да не ослепея

Припаднах. След това другата жена беше бита по същия начин. След като се задоволи от нанесения побой, циганинът каза: Тук ще стоите и тук ще чакате да се приберат другите! Стояхме 5-6 часа. По едно време се зададе ,,сивата рота", така я наричахме - ротата на смъртта - ранени, осакатени, в бинтове, с подути лица от зъбобол, защото е липсвала медицинска помощ. Вечерта на проверката при мен се яви една милиционерка, тъй наречената Юлка.

- Ти ли си артистката?, попита ме

- ,,Да!" ,,Помниш ли в Пловдив как се държеше високомерно, че играеше хубави роли, а аз бях едно нищожество?" Аз се изненадах от тези въпроси и казах: ,,Не ви познавам!" ,,А, така ли, не ме познаваш?!" И започна жесток бой, пак 20 бича. На другия ден трябваше да тръгнем на работа в село Българене. Там аз припаднах, защото не можех да работя на силно слънце физическа работа. Бях в безсъзнание. Вечерта те са ме завели, но не в лагера, а в самия двор,

хвърлена при кучетата - като умряла жена

Посред нощ аз съм се съживила по някакво чудо и отново попадам в лагера. Не можах да работя този ден, оставиха ме почивка.

Най-страшното беше, когато казваха: С камъните, бегом! Тези тежки камъни ние трябваше да ги държим в ръцете и в кръг да тичаме. Тогава много хора припадаха, камъни се търкаляха. Грозна картина..."

Ръжгева е един от най-кошмарните й спомени.

Разказвала е как й е слагала змии в устата , за да разбере дали е жива. Надзирателката била хубава, миловидна, руса и синеока, но страшен садист, според мнозина свидетели.

Юлияна Ръжгева е родена през 1939 г. в Белене. Само двайсетгодишна, е назначена за надзирателка в лагера на остров Персин. През 1959 г., като старши надзирател е командирована заедно с началниците си Петър Гогов и Николай Газдов в новосъздадения лагер в Ловеч, а впоследствие е преместена с женското отделение в Скравена.

Въпреки крехката си възраст и това, че на външност е красива, лагеристи, както жени, така и мъже, свидетелстват, че тя е

садистичен професионален убиец и безмилостен инквизитор

Наричали я Юлка Хубавата, както свидетелства самата Дункин. "Макар че отговаряше за жените, Юлия Ръжгева също ме е пребивала. Викаше: "Мръсник! Враг! Жив няма да излезнеш от тука!" Вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и изпитваше зверско садистично удоволствие. Убила е лично поне 40 души", разказа починалият наскоро бивш лагерист Никола Дафинов пред "168 часа". Разследване на екип на изданието в родния й град установи преди време, че бившата надзирателка се е обесила в банята си през 2005 г.

През април 1962 г Политбюро решава лагерите да бъдат закрити и да замете зверствата под килима на историята, нали е задухал априлски вятър..

Малкото останали живи от Ловеч и Скравена са освободени

Надя излиза в „цивилизацията“, но няма какво да яде, защото кой ще й даде работа. А е и е разведена още по време на лагеруването, има и син невъзвращенец, който един ден ще стане професор по химия в Германия.

Патриарх Кирил е човекът, който я назначава на дребна чиновническа служба в Св. Синод и я спасява.

Ето още малко от разказа й в „Българският ГУЛАГ –Свидетели”. За работата вече знаете. Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма - по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можем да изпълним нормата - по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга - това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячи. За да не се морят биячите, които бяха тук на заплата - Къна, Тотка от едно плевенско село, тя биеше най-много, тя ми счупи пръста.

Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София, често разказваше за детенцето си. Беше обаче оперена. И им казва веднъж на убийците: “Един ден и вие ще дойдете тук. Вие не сте хора, вие сте зверове. Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра”. Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: “Абе, запалете й косата”. И й запалиха косата. Това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: “Детето ми, детето ми, да знае един ден... Бузлуджа, Бузлуджа...” Явно имаше предвид улицата, но не каза нито номер, нито някакво име, та тези, които оцеляха, да разкажат на близките й...“

Или просто жертвата е проклела роденото на връх Бузлуджа...

Снимки в галерия:

1. Надя Дункин като млада

2. Актрисата в последните години от живота си

Б.Р. Зловещата история на Надя Дункин се превръща в част от сюжета на филма на Евгений Михайлов "Сезонът на канарчетата". Вижте впечатляващия откъс.