Иван Грудев, Варна

Не, не е българска националната църква на България? Традиционното вероизповедание на българския народ? Да не е!

За това толкова категорично твърдение дори нямам предвид неоспоримия факт, че огромното мнозинство от висшите духовници и значителна част от нисшите, во главе с патриарх Неофит, са доказани агенти и доносници на Държавна сигурност – чудовищната репресивна машина на престъпния и безбожен комунистически режим. Даже не и това, че по признание на самия Тодор Живков, Държавна сигурност е била просто филиал на една чужда и антибългарска тайна служба – КГБ на Съветския съюз, мощен инструмент за колониално потисничество на България.

Няма и кой знае какво значение, че малка част от висшите духовници не са доказани агенти и доносници на Държавна сигурност. Вероятно немалка част от тях са били агенти и доносници направо на КГБ на СССР, на който архива е недостъпен, а друга, че все още не са били вербувани, защото са били малки преди 1989 г. /Спомням си, че познат технически ръководител, с когото работехме заедно в строителството на Девненския промишлен комплекс, беше написал в автобиографията си: „В Съпротивата /Б.М. – „антифашистката”, разбира се/ не съм участвал, защото бях малък. Спукана им е била работата на „фашистите”, ако е бил пълнолетен!/. Важното е, че и тези духовници са от същия дол дренки, та дори и по-лоши. Справка: Николай Пловдивски!

Нямам предвид преди всичко друго и безспорния факт, че цялото съвременно ръководство на Българската православна църква е неканонично – висшето духовенство от 9.IX.1944 г. и досега е подбирано и назначавано от Комунистическата партия и Държавна сигурност за л

иквидатори на Православната църква в България

и за проводник на руското влияние у нас. За това, никой не споменава един от най-свещените канони на Вселенската църква – 30-то правило на Светите Апостоли: „Епископ, който си послужи със СВЕТСКИТЕ ВЛАСТИ и чрез тях получи епископска власт в църквата, да се низвергне и отлъчи, както всички ония, които се съобщават с него!”.

Имам предвид, че всяка сянка от българско родолюбие в Българската православна църква е жестоко потъпкана и прогонена отвъд кръгозора на нейното недостойно ръководство. За да бъдеш български родолюбец, задължително е да имаш чест и достойнство, за да цениш честта и достойнството на България, да познаваш историята, завоеванията и въжделенията й.

Никой висш духовник нямаше честта и достойнстовото да признае публично агентурното си минало, а защо не и настояще, робското си послушание на безбожния комунистически режим, националното си предателство в отношенията си с Московската патриаршия и Вселенската партиаршия, да се покае и да поиска прошка от българския народ. След падането на режима на Николае Чаушеску през декември 1989 г., румънският патриарх Теокист публично се покая и поиска прошка от румънския народ за сътрудничеството си с диктаторския комунистически режим и подаде оставката си като предстоятел на Румънската православна църква, като чистосърдечно си призна, че е бил поставен на патриаршеския престол по изричната воля на диктатора. Скоро след това от нарочен събор Теокист отново бе избран за румънски патриарх, но това е друга тема. Все пак нещо бе сторено, ако щете, за „кумова срама”!

Някой вярващ православен християнин в България да е чул покаяние от патриарха и владиците около него? Няма и да чуе! Някой да се е допитал до миряните за решаването на кой и да е от животрептущите въпроси на БПЦ? Няма и да се допита!

Какво ли родолюбие може да се очаква от църква, която не признава, че е учредена с единодушното решение на извънредно заседание на Осмия вселенски събор в Константинопол /Цариград, Истанбул/ на 4 март 870 г., че е най-старата и велика църква в православния свят след Антиохийската, Александрийската, Йерусалимската и Цариградската, неоснователно самонарекла се Вселенска, патриаршии и че патриаршеското й достойнство е международно признато още с 30-годишния българо-византийски мирен договор от 927 г. Западната Римско-католическа църква признава Цариградския всехристиянски събор /869-870/ за Осми вселенски събор, но българската църква, която е учредена с негово решение, не го признава и участва в преговори за свикване на „Осми вселенски събор”, който вече се е състоял преди 1, 144 години! О, санкта симплицисимус! 

О, свещена простотия!

Нека си припомним споразумението от 1945 г. между отечествено-фронтовското правителство и Фенер, сключено с посредничеството на съветското правителство и на Московската патриаршия, действащи, както винаги, единствено и само в свой интерес, и прието от тогавашното върховно духовно началство на Българската църква, начело с наместник-председателя на Светия синод митрополит Стефан Софийски, което изяснява всичко, дори раболепното поведение на патриарх Неофит, който като провинил се ученик мълчаливо изслуша назиданията и исканията на своите московски и цариградски събратя, а всъщност началници! Въз основа на това споразумение Цариградския вселенски патриарх издаде прословутия патриаршески томос (писмо) от 22.II.1945 г., с който уж беше уредено каноничното положение на нашата църква в православния свят. Ако човек притежава капчица обективност, не може да не признае, че става дума за едно от най-черните предателства в нашата национална история и за една от най-блестящите победи на византийската дипломация. Да, няма грешка – византийската дипломация, защото Гръцката патриаршия в Истанбул /Константинопол, Цариград/ в наши дни може да е само бледичка сенчица на някогашната империя, но все пак е последният жив орган на Византия, осъществяващ вековната византийска доктрина и практика, сърцевината на която е антибългаризмът.

С този партиаршески акт фанариотите с един куршум уцелиха най-малко „три заека”.

Първо: Наложената схизма върху Българската православна църква беше „вдигната”, а не обявена за недействителна от самото й начало, както си е в действителност. Отделянето на Българската църква от православния свят през 1872 г. във връзка с възстановяването и признаването на българска народна църква под името Българска Екзархия, беше едностранен акт на Вселенската патриаршия, а не решение на веселенски събор, с каквото е учредена, което е нарушение на съборното начало във Вселенската църква. Но в крайна сметка, осъществен беше един от водещите принципи на византийската дипломация: 

„Правият е крив, а кривият е прав!”

Второ: Българската църква прие за граници на своя диоцез /църковна територия/ границите на съвременната българска държава. С това сама се отказа от епархии, признавани за български от целия православен свят, включително от Византия и Вселенската патриаршия, в продължение на повече от хилядолетие. Най-важното от тази огромна национална загуба е прекъсването на приемствеността на съвременната Българска православна църква с историческата Българска църква, учредена, както се каза, с решение на вселенски събор от 4.III.870 г., в т.ч. и отказ от Охридския престол, който е престола на нейния предстоятел /първоначално архиепископ, впоследствие – партиарх, а до 1767 г. – пак архиепископ/. С този отказ православната ни църква стана най-младшата в православния свят, по-младша дори от Сръбската и Румънската църкви, чиято автокефалност и патриаршеско достойнство бяха признати след Първата световна война /1914-1918 г./. Впрочем, предателството през 1945 г. даде възможност на московския патриарх да заеме петото място на предстоятеля на Българската православна църква като най-старши между патриарсите на поместните църкви. Не е чудно, че българския патриарх, при богослужения в Цариград, а и навсякъде из православния свят, се споменава последен след патриарсите на всички други поместни църкви.

Трето: Всички български църковни имоти в Република Турция попаднаха под каноничната юрисдикция на Цариградската вселенска патриаршия. Железният храм „Свети Стефан” – паметник на вековната борба и победа на българския народ над духовните му поробители – фанариотите, днес канонично е обикновена енорийска църква от епархията на Фенерския /Вселенски/ патриарх! Българската църква „Свети Димитър” в Царигард, издигната в памет на десетките българи от с. Загоричани, Костурско, изклани от гръцките андарти – също! Господи, какво кощунство! И нищо чудно, че българския характер на църквите ни в Турция и правото на нашите сънародници да имат славяно-българско богослужение и удостоверения за своето кръщение и венчание на български език, се бранят от турски съдилища, при, разбира се, пълния пас на нашите патриарх и синодални старци! И на нашата пишман-държава!

И не може да бъде другояче. Самият Неофит, в качеството си на русенски митрополит, „освети”, без да му мигне окото, параклис, посветен на св. Паисий Хилендарски – великия начинател на Българското Възраждане и на църковно-народните борби против гръцкото духовно робство, в Пантеона на възрожденците в Русе с

икони само с гръцки надписи

Покойният варненски митрополит Кирил, който нямаше нито едно качество за православен архийерей, направи същото – „освети” храм „Свето Благовещение” в Морската градина на Варна с икони само с гръцки надписи, защото... били канонични. И това, повече от хиляда и сто години след чутовното дело на светите равноапостоли Кирил и Методий, създали и разпространили третия каноничен език на християнска Европа – старобългарският! И повтори „подвига” си – параклисът на Международното летище - Варна е с икони само с гръцки надписи, да се чудиш къде си пристигнал! А за съслуженията на Николай Пловдивски с гръцки духовници по повод и без повод и за строителството на българска църква в Пловдив в руски архитектурен стил, да си кажем направо – търси опора човека да стане български патриарх не сред сънародниците си, за които най-голямото му дело е оскверняването на историческата църква „Света Неделя” в Батак, а сред чужденци! За съжаление, примерите са безкрайни!

Сега едно от исканията на вселенския патриарх Вартоломей, налагано с безапелационен тон, е да премахне паметника на Екзарх Антим I-ви от двора на българската църква „Св. Св. Константин и Елена” в гр. Одрин, Република Турция, която българската църква и българската държава предадоха на неговата канонична юрисдикция. Нищо, че не е дал и стотинка нито за църквата, в която е кръстен баща ми, нито за паметника. Единственият мотив на искането му, че Екзарх Антим I-ви бил схизматик, е непоносима обида за милиони българи, които са търсили път към Бога чрез своята народна църква – Българската Екзархия, както са правили всички други православни християни по света.

След богослужението в другата българска църква „Свети Георги” в същия град и държава на 6 май т.г. пресрещнах генералния консул на България в Одрин. Направих го не само с правото си на български гражданин, но и с правото на един от последните потомци на Софийския митрополит Партений, роден в с. Вайсал, Одринско, блестящ духовник на Българската Екзархия, първи братовчед на прабаба ми Пауна от същото село, и на внук на известните одрински български учители Иван и Иванка Грудеви. Не познавам човека – може и с право да е заел поста си и добре да върши работата си. Попитах го, какво възнамерява българската държава да направи по искането на Вартоломей, тъй като този въпрос много вълнува тракийските бежанци и техните потомци във Варна, защото Екзарх Антим I-ви е велика гордост за тях и защото с техни средства се изгради паметника му. Каза ми, че въпроса бил много сложен, че Вартоломей имал канонични основания. Отговорих му, че той е представител на България в Република Турция и че Върховния касационен съд на Турция не признава Вартоломей за вселенски патриарх. Получих отговор, който ме порази: „За щастие, ние го признаваме!”. В какво се състои щастието ни, не ми обясни. Очевидно и той не знаеше. Но знайно е, какво става с народ, когото водят слепи, глухи и безмозъчни водители, и църковни, и държавни!

Боже, пази България, ако все още Ти трябва на този свят!