Петър Бояджиев, Франция

В България през последните години упорито се говори за необходимостта от нов десен проект, автентичен, свободен от зловещите ръце на стари комунисти, десари, олигарси и мафиоти, които искат неистово да използват всичко свято само за личните си апетити. Но новото дясно все не се случва, въпреки заклинания и заричания. Проваля се още в зародиш, защото винаги му липсва маята на старите демократи, които минаха през всички кръгове на комунистическия Ад, но останаха достойни.

Между 16 януари и 1 февруари – две дати сакрални за всеки антикомунист и български родолюбец ме пронизват мисли за все неслучващата се българска Свобода.

16 януари е дата, свързана със смелостта на няколко български патриоти да се организират в първата неправителствена организация в защита на правата на човека в България през 1988 година. Съдбата ми беше отредила това да са мои приятели, с които бяхме остарели по затворите. Години, през които гладувайки и студувайки, в очите ни искряха пламъчетата на жадуваната свобода, в която 

вярвахме и устоявахме

След Пражката пролет българските комунисти се бяха изплашили яко. За да забранят на хората да мислят, планово бяха избрали малки групи от всички среди на българската интелигенция и ни бях събрали в Старозагорския затвор за превъзпитание. Там имаше, адвокати, лекари, литератори, професори, артисти, инженери, търговци, дипломати, студенти, свещеници, имаше дори и един ходжа. В етническо-религиозен план имаше евреи, арменци, турци, помаци, руснаци, християни, мюсюлмани, юдеи. Всички бяхме

нова реколта врагове на комунизма

Но там заварихме и от старата „реколта“ - хора като Илия Минев, Васил Узунов , Васил Златаров, Петър Кукленски и доста други. Тези стари бойци ни предаваха опит и история, защото някои от тях бяха прекарали вече повече от 20 години в комунистическите затвори. Там се създадоха приятелства, каквито при никакви други обстоятелства не биха могли да се родят и оцелеят.

По-късно, пак на базата на тези приятелства аз се озовах от другата страна на Желязната завеса във Франция. От тук започнахме да помагаме на нашите приятели останали в България, но милеещи за права и свобода.

Така един ден до мен достигна новината, че някои от тях са решили да се организират в Независимо дружество за защита правата на човека. Обещах им подкрепа и те я получаваха от мен, от моите приятели, от западните радиостанции,излъчващи на български език, от медиите във Франция. Така още преди срутването на режима на Тодор Живков тяхната гражданска организация стана единствената официално членуваща във Международната Федерация на правозащитните организации, със седалище Париж. Благодарение на Би Би Си, Свободна Европа и Дойче Веле пупулярнота ѝ растеше в България и в това всеки може да се увери, ако се запознае със сводките на Държавна сигурност от онова време.

Ветровете в международните отношения не духаха в подкрепа на комунизма, а напротив. Той беше 

в тотално отстъпление и безпътица

Режимът на Тодор Живков не можеше да си позволи както в миналото да изпрати в затворите тези смелчаци, към които всеки ден се присъединяваха и нови. Така се стигна до ред събития, между които и протестите на мюсюлманите в България от месец май 1989 година. Историческата истината е, че ако не съществуваше това Независимо дружество на Илия Минев, нямаше да ги има и тези протестни манифестации.

Но на последния 16 януари, само преди две седмици, малко група хора (точно 15, б.а.), между които и евродепутатът Андрей Ковачев, когото поздравявам най-искрено за доблестта, се събраха пред паметника на Илия Минев в София. Въпреки обилния снеговалеж, те бяха там да отдадат дължимата почит и да свидетелстват, че имат памет. Но защо бяха толкова малко? Къде се дянаха тези десетки и стотици напористи патриоти, демократи, които се надпреварват със зъби и нокти да се доберат до екраните и страниците на вестниците, за да поучават народа на ценности, на свобода, на демокрация. И как да вярваме на тези лъжепророци на демокрацията. Обвиняват народа като цяло, че не ги подкрепял електорално, защото бил такъв и онакъв. Аз пък си мисля, че проблемът не е толкова в народа, а във фалшивите му лидери. Просто народът не им вярва. Защо на 16 януари никой от цялата сюрия демократични партии не отдели 1 час от своето време, за да почете едно от знамената на българския дух – Илия Минев, който имаше куража да пази огъня на свободата в продължение на целият период от комунистическо господство в България. Зад това знаме стоят съдбите на други десетки и стотици хиляди безимени български патриоти. Почитайки Илия Минев всеки появил се пред паметника му, ще почете и тези стотици хиляди българи, дали по нещичко от живота, си за да се стигне да паническото

бягство на самите комунисти от комунизма

През 2016 година ЕВропа и светът се намират отново пред сериозни изпитания и събития. Остатъците от руската империя са пред катастрофа. Световният енергиен пазар е пред края на нефтената ера. Бившите комунистически страни с лидер Полша внасят едно ново и свежо виждане за европейското развитие. България се тресе от корупционни кризи. И най-нежелаещите вече виждат, че маските са паднали. Политическата философия, на която се базира политиката в страната от последните 26 години, е напълно ерозирала и провалена. От всякъде се чувства необходимостта от кардинални промени и реформи. Признава се измамата, на която бяха жертва българите от манипулациите на комунистите. Един бивш министър има смелостта публично да твърди: Държавна сигурност все още управлява България, а след него стотици хиляди казват, че не им казва нищо ново. Други реформатори говорят за нови политически проекти. Новият полски президента Анджей Дуда заявява открито: «……Брутният вътрешен продукт постоянно нарастваше, но постоянно се увеличаваше и социалното неравенство. Големите градове процъфтяваха, но много поляци не бяха облагодетелствани от посткомунистическия икономически преход….», нещо което в пълна сила важи и за България.

Но тъжната истина е, че никакъв нов политически проект вдясно не може да се роди без безпощаден прочит както на близкото минало от тези 26 години, така и на 45 годишния комунистически период. Сега проблемът не е, че на хората не им е ясна измамата и манипулацията. Те искат нови идеи, които да им дадат основание да повярват. А докато новите месии се крият в кабинетчетата си и се страхуват да прочетат критично близкото минало и да отчетат стратегическите грешки, които са в основата на този неуспешен преход, напредък не може да има. Не може да се роди и нова силна дясна формация. Просто ще се върви към мимикрия и от криза към криза.

Прочитането и почитането на миналото не е самоцелен морален акт, не е комплекс на съвременността. Ако беше прочела миналото си, днес България щеше да се намира в далеч по-завидно състояние и нямаше да правим тъжните констатации, че тези, които са управлявали страната преди 30 години са я яхнали и сега. Не е ли национална лудост вместо да накажеш по справедлив и цивилизован начин „творците“ на на националната катастрофа от 1989 година - да ги оставиш да водят народа и днес? Това не граничи ли със национална шизофрения и не са ли отговорни за нея и така наречените десни и демократични партийки,

Всъщност историческата битка за бъдещето на България, която не се състоя в началото на 90-те години, предстои и нищо не е в състояние да я замени. Но нейното отлагане само я прави по-трудна и по-жестока. Днес тези творците на националната катастрофа от 1989 година разполагат с много по-голям финансов и материален ресурс в сравнение с тогава. Но отново, както и тогава ветровете на международния живот не духат в техните платна. Техният гръб Русия е пред банкрут. Надигнаха се в защита на Доган. Наблюдаваме как се опитват да създадат някакъв нов Отечествен фронт, с цел да овладеят президентската институция, да предложат провалена кандидатура за ООН.

Битката за нова България предстои, а тя неизбежно трябва да мине през нов десен проект, но когато говорим за него е неизбежно да знаем:

-Първо, той ще бъде немислим, ако в него отсъства провеждането на категорична лустарция

-Второ, пълно осветяване на всички лица с досиета и съпричастност към комунистическите репресивни служби

-Трето, промяна на цялата вътрешна и външна политика и категоричното й откъсване от Русия

-Четвърто, скъсване с енерегийната зависимост от Кремъл

-Пето, нов български прочит на историята, промяна на политиката в образованието, където истината за комунизма трябва да намери достойно място

-Шесто, прочистване на кадрите във външната политика, сигурността, съдебната система, получили своето образование в СССР и школите на БКП и ДС - те нямат място в структурите на държавното управление. Частният сектор е полето на тяхната реализация

Мераклиите за десни лидери

проспаха 16 януари, но само след дни е 1 феврури, денят в който почитаме жертвите на комунизма.

Отворете очите си и гледайте - дали пред мемориалите ще видите лицата на Меглена Кунева, Божидар Лукарски, Найден Зеленогорски, Даниел Вълчев, Радан Кънев, Петър Москов, Николай Ненчев, Иван Костов и още стотици подобни мераклии за власт. Там няма да бъде със сигурност и така нареченията Симеон Сакскобурготски, а в името на баща му хиляди се превърнаха в жертви. Как тогава да очаквате промяна, реформи и напредък. 

Смелост е нужна, и чисти ръце както и ясно и чисто минало. Трябва промяна, а те не може да се случи, без смяна на тази политическа философия, която третира на равна нога жертвите и палачите по времето на комунизма.