Георги Боздуганов

Дори парламентарната комисия да бъде оглавена от някой изключително значим културен деятел, той ще стои единствено като параван на будната кома, в която е поставена националната култура. Във всички области без изключение.

В течение на 25 години развитието на културата не бе приоритет за нито едно българско правителство и публичната пошлост съвсем естествено обхвана масовото съзнание, създавайки неистови модели за подражание. От пролетната младежка екзалтация "абитуриентски балове в звук и образ", до езиковия фонд и духовните интереси на мнозинството хора на средна възраст, наблюдаваме пълна деградация на културата, такава, каквато я познаваме от векове. Такава, каквато неизменно е била в основата на човешката цивилизация. 

Е, ще се отречем ли от цивилизационните модели, за да възприемем “чалгоносните” такива?

И доколкото няколко хиляди души в страната продължават да се борят за запазване на нашите духовни ценности, то те правят това не с помощта на държавната политика, а въпреки нейното отсъствие. Или символично присъствие, четете го както искате. Бюджетът е малък, няма пари - не разбирам това обяснение. То е лишено от смисъл и не може да бъде аргумент. Бих могъл да приема, макар и трудно, пенсионерите да живеят в недоимък, да не достигат средства за скъпо струващи терапевтични процедури, но по никакъв начин не мога да приема да оставяме на децата си страна, наситена с духовни изроди. В по-малките и по-бедни от нас Албания и Македония, отделените средства са два пъти повече. Жалките стотинки, отделяни от нашата хазна не са дори измиване на ръцете. Те са толкова малко, че не стигат за перфидна хигиенизация и се прибягва до принципа - “Не е важно колко добре си измил ръцете си, ако добре ги избършеш”. Тази държавна бърсалка я гледаме четвърт век. Чашата преля.

Слави Бинев няма защо да бъде демонизиран. Жалко, че се появи толкова късно. Със всички присъщи или приписвани нему качества, засега той си е точно на мястото.