Невена Тагарова

Разбира се, заглавието е шега и ирония. Макар, че времето не е за шеги... Надуха ни ушите, не, пукнаха ни тъпанчетата с неистовия си вой, че децата не бивало да отговарят за престъпленията на родителите си. Така е! Не бива! Каква е истината обаче? Не само, че не е паднал и косъм от главите на техните деца, но точно тези деца оглавиха (простете за повторението) най-важните институции на България след промените на 10 ноември, 1989 година. Децата на комунистическите ръководители, много от тях масови убийци...

 Първият външен министър на България стана Бойко Димитров, син на шефа на Коминтерна Георги Димитров, човекът въвел съветските порядки у нас, функционерът, който даваше наставления за повече смъртни присъди от така наречения "Народен съд", българинът, извършил най-голямото престъпление спрямо нашите братя в Македония.

 Друг външен министър след промените, Георги Пирински, който стана и председател на Народното събрание, е син на висш ръководител на БКП и съветски агент в Америка. Баща му е сред основните глашатаи на идеята за "македонска" нация.

 Знаете ли кой е Димитър Яков Станишев? Терорист от отряда "Чавдар". След деветосептемврийкия преврат е подготвян в съветски школи. Секретар на ЦК на БКП. Отговаря за връзките на комунистическата партия с терористични движения по света. Неговият син Сергей Станишев беше четири години министър председател на уж променена България.

 Борис Велчев, внукът на вторият човек след Тодор Живков, след успешен, но незабелижим приватизатор за дълъг период, беше Главен прокурор, а сега е председател на Конституционния съд. Дядо му, също Борис Велчев, осемнайсет години е дясна ръка на Тодор Живков, член на Политбюро на БКП и и завеждащ Секретариата на ЦК. Член на Държавния съвет на комунистическа България.

Каква е съдбата на наследниците на Стоян Михайлов, съветник на Тодор Живков и секретар на ЦК на БКП, идеолог на Възродителния процес? Синът му, социологът Михаил Мирчев дълги години ни обясняваше ще е демокрация, а на последните избори беше кандидат на БСП за кмет на София. А неговият син и внук на Стоян Михайлов, Стоян Мирчев депутат от БСП.

Ген. Васил Коцев е най-дълго задържалият се ръководител на ПГУ на Държавна сигурност (1973-1986) Неговият син .Б ойко Коцев беше заместник-министър на вътрешните работо, а сега е посланик на съвременна България в Москва.

Тези дни отново се заговори за сина и дъщерята на дългогодишния главен редактор на комунистическия печатен орган "Работническо дело", Георги Боков. Децата на един от идеолозите на репресивния режим веднага след промените бяха избрани за народни представители. Филип Боков, известен с фразата "поемам вината само с мезета" беше посланик и съветник на президента Първанов в годините на руския енергиен Голям шлем. Дъщерята, Ирина Бокова, изпълняваше длъжността външен министър, а след това беше номинирана от Станишев и Първанов за генерален доректор на ЮНЕСКО. Сега прави неистови напъни да бъде избрана за Генерален секретар на ООН. И в екипа и половината са кадрови служители на някогашната Държавна сигурнот, сред които друг син на генерал от специалните служби - Александър Савов.

Народната представителка Татяна Буруджиева и бивш началник на кабинета на Сергей Станишев е дъщеря на друг терорист и убиец. Нейният баща Иван Буруджиев е физическият убиец на пенсионирания български генерал Христо Луков. В годините след деветосептемврийския преврат Иван Буруджиев става генерал.

В сегашното българско правителство са Лиляна Павлова, Меглена Кунева и Румяна Бъчварова. Едната е внучка на висш комунистически функционер, другата дъщеря на живкова номенклатура, а третата - снаха на убиеца Иван Пръмов, с екретаря на ЦК на БКП. Иван Пръмов е човекът, който през 1953 г. удавя в кръв стачката на тютюноработниците в Пловдив, заповядвайки “да се стреля на месо”.

Не остана по-назад и синът на Петър Танчев. Татко му беше прдседаел на казионното БЗНС до промените, заместник-председател на Държавния съвет на комунистическа България и лауреат на Лнинска награда от СССР., Преди дни въпросният син Евгени Танчев беше предложен за генерален адвокат в Съда на ЕС от името на България, а до преди няколко години беше председател на Конституционния съд.

Изглежда само Владко Живков от всички синове, дъщери, внуци, внучки, снахи, и зетьове, тетки, сватове, братовчеди и племенници на хора от комунистическата върхушка не е получил висок държавен пост в нова България. Един син си плаща за греховете на баща си. Единствено той!

А как постъпваха техните бащи

Предлагаме ви част от интервю с Богдан Йоцов, син на екзекутирания просветен министър Борис Йоцов, поместено в книгата на Виолета Радева "От първо лице", С., 2013 г.

РАЗКАЗ НА ЕДНО МОМЧЕ, ЧИЙТО БАЩА Е УБИТ НА 1 ФЕВРУАРИ 1945 ГОДИНА:

"Голямата вина на моя баща беше, че обичаше родината си. Той направо благоговееше пред нея! Прочетете уводните му статии в сп. "Родина", което издаваха с проф. Богдан Филов и ще се уверите в това. Те са актуални и днес.

Името на баща ми тънеше в забрава. Много рядко някоя дребна пишеща душица се сещаше за него, и то за да го наругае. А той е човекът, който модернизира българското образование...

Една сутрин през декември 1944 г. на вратата се позвъни. Бяха трима души, от които единият униформен милиционер с пушка. И досега не ми е ясно защо винаги имаше въоръжен човек, какво можеха да им направят беззащитни жени и деца? Дадоха ни половин час да напуснем жилището си, в което повече не влязохме. Долу чакаше камион със съпруги на подсъдими. Майка ми я интернираха в с. Симеоново, Исперихско. Аз останах, защото бях малък и отидох да живея при леля си. По това време брат ми беше на фронта. Освободиха майка ми чак през лятото на 1945 г., когато всички бяха отдавна избити. След това ни изселиха във Враца. Едва през 1963 г., след 17 години, ни позволиха да се върнем в София...Бяхме изключени отвсякъде и обречени на унищожение - бавно и безмилостно. С топлота си спомням поради тази причина една чудесна постъпка на Констанатин Кисимов. Беше дошъл във Враца с Народния театър. Срещна на улицата майка ми, спря, целуна ѝ ръка и поговори с нея, сякаш нищо не е било, за голям ужас на хората, които минаваха. Подобно нещо се случи и с Леа Иванова, която също на улицата на висок глас запита: "Тия кретени тук ли ви завряха?!"

Какво стана с наследниците на нацистите 

в нова Германия след войната? Предлагаме Ви една статия от западния печат. Много от тях не само, че не бяха издигнати на ръководни постове, но дълбоко преживяваха и преживяват болката от произхода си. Ето драмата им:

"Потомците на нацистите търсят истината", която беше публикувана във Френското списание "Мари Клер" преди няколко години. Запознайте се с потресаващите истории на децата на някои от най-видните представители на нацисткия режим

Бетина Гьоринг проклина несправедливостта на гените. По-големият й брат Кали има чертите на майка си, a тя удивително прилича на чичото на баща си, райхсмаршал Херман Гьоринг, дясна ръка и довереник на Адолф Хитлер.

В продължение на години Бетина Гьоринг се опитва да се саморазруши чрез наркотици и алкохол. Ужасяващи пристъпи на насилие, последвани от фази на депресия, многократно са я отвеждали в психиатрична клиника.

Тя прави опит да се погуби в годините на сексуалната революция през 70-те години на миналия век до деня, в който открива печата, поставян на депортираните, на предната част на ръката на един от любовниците си.

Бетина никога не успява да забрави налудничавия смях, примесен с хлипания, на мъжа, след като открива, че е правил любов с наследничка по права линия на Гьоринг. Тя взема решение да се кастрира. Брат й също се осъжда никога да няма деца.

Бетина и Кали Гьоринг не искат да рискуват да продължат едно поколение, осквернено завинаги от престъпленията на чичото. Годините на блуждаене на Бетина започват на 14-годишна възраст.

Тя бяга от къщата на родителите си, тъй като не понася повече да живее притисната между депресивния си баща, неспособен да превъзмогне спомените си от годините на плен в СССР, майка си и нейните проблеми с алкохола и баба си, която до последния си дъх останала фанатична нацистка.

Днес на 54-годишна възраст, Бетина Гьоринг, терапевт по китайска медицина, живееща в дом с ненарушима тишина в Санта Фе, Ню Мексико, си спомня за последния си спор с баща си и за кръвта, капеща от разбитата й уста след една по-силна плесница, нанесена с всичка сила с тежкия пръстен, който мъжете в семейство Гьоринг имали обичай да носят.

Откакто е напуснала дома си, са минали 40 години и Бетина разбрала в крайна сметка, че тя също е станала 

жертва на Гьоринг

Тъй като имал само една дъщеря, най-могъщият човек в Третия Райх след Хитлер възложил всичките си надежди за славно и расово чисто поколение на тримата сина на брат си. Бащата на Бетина, Хайнрих Ото бил любимият племенник на Гьоринг.

Той нямал смелостта да се самоубие, забивайки самолета си в английски бомбардировачи, както братята си Петер и Хелмут, които се пожертвали чрез самоубийствени операции, тъй като не можели да преживеят разгрома на Райха. След завръщането си от плен Хайнрих Ото никога не успява да си възвърне контрола върху живота си.

Бетина смята, че духът на Гьоринг преследва всички, в чиито вени тече и една капка от неговата кръв. Днес тя страда, че не е успяла да роди дете на приятеля си от 20 г. Ади, но признава, че не би могла да понесе неродените й син или дъщеря, един ден да я упрекнат, че е продължила поколението на чудовището, давайки им живот.

Не такава е историята на Гудрун Химлер, дъщеря на Хайнрих Химлер, родена на 8 август 1929 г. Повече от 60 г. след смъртта му, никой, дори сред последните останали живи есесовци, не би могъл да каже, че той е бил симпатичен.

Споменът за човека, който мечтаеше за Европа без евреи, населена с фермери вегетарианци, лекуващи се чрез хомеопатия, продължава да смразява кръвта. През 1929 г. Хитлер му поверява ръководството на СС.

12 години по-късно Химлер се посвещава на изтребването на евреите и унищожаването на противниците на нацизма. Никой в историята на човечеството не заслужава повече от него да бъде определен за най-големия убиец на всички времена.

Но за Гудрун той винаги е бил въплъщение на хуманността. "Пупи", както я наричал баща й, живее в Мюнхен. Безпределната й преданост към Химлер й спечелва възхищението на всички нацисти.

В Австрия и в Германия, пред аудитория от бивши нацисти и неонацисти, тя обяснява, че Европа е извършила самоубийство, отказвайки да се покори на Райха. В продължение на 60 г. останалата част от семейството предпочитала да вярва, че Химлер и неговата дъщеря са две ужасяващи изключения, подчертаващи баналността на едно баварско семейство на добри католици.

Тази илюзия е разбита от Катрин Химлер. 42-годишната специалистка по политически науки има удивителна физическа прилика с бившия ръководител на СС, чичо на нейния баща. През 1995 г. Катрин решава да научи повече за поведението на семейството си по време на войната.

Собственият й баща я подтиква да се разрови в архивите на Федералната република и да потърси документи за двамата братя на Хайнрих Химлер, Гебхард и Ернст. В семейство Химлер било прието, че въпреки че Хайнрих бил чудовище, двамата му братя никога не проявили интерес към политиката и не са имали повече контакти с нацистките ръководители от обикновения германец по това време.

Катрин никога не е отричала роднинството си с Химлер. Родителите й не скрили нищо от нея за ужасите, извършени от чичото на баща й. На 15-годишна възраст тя трябвало да признае пред останалите ученици от класа й, че принадлежи към семейството на човек, отговорен за смъртта на шест милиона души.

Споменът от този ден ще остане един от най-болезнените в живота й. Но изследванията й разбили и други нейни илюзии. Тя открила в запазените досиета, че Гебхард и Ернст Химлер са били членове на Националсоциалистическата партия още от началото на 30-те години на миналия век.

И двамата били офицери от СС. Те споделяли маниите на Химлер за чистата раса и за грандиозната съдба на германската нация. Откритието за братската любов и уважението, които винаги са съществували между братята Химлер, било шок за Катрин.

През 2005 г. тя публикува резултатите от изследването си в книгата "Братята Химлер". Баща й е щастлив, че лъжите, с които те живеели, са опровергани. Но останалите деца и внуци на Гебхард реагирали лошо на публикуването на книгата.

Днес те отказват всякакви контакти с Катрин, тъй като се считат предадени. Тя обаче не съжалява, че е разкрила истината, тъй като смята, че я дължи на сина си от брака си с израелец, чиито родители оцелели по чудо при унищожаването на еврейската общност във Варшава.

Каулдия Брунер също публикува книга за член от семейството си, който бил сред най-лошите нацистки престъпници. Дядо й по бащина линия е брат на Алоис Брунер, член на СС, пряко отговорен за смъртта на 130 хил. души.

Клаудия е университетски преподавател на 35 години. Тя живее във Виена и вече не желае снимката й да бъде публикувана в пресата, след като разбрала, че някои нацисти до толкова се възхищават на дядо й, че се опитват да открият черти на този

"убиец на евреи" в лицето на неговата потомка

В книгата си тя разказва историята на млада австрийска селянка, на която нацисткият режим предоставя възможност за издигане в обществото. Тя не се вълнува особено, че е изградила кариерата си върху труповете на хиляди мъже, жени и деца.

"Днес все още има неща, които могат да се говорят в Германия, но е по-добре да се премълчават в Австрия", заявява Клаудия. Острата реакция на баща й и отхвърлянето от обществото не са я изненадали.

Сестра й дори я упрекнала, че е разкрила на широката публика истории, които само ще навредят на страната и на семейството.

Първото поколение потомци на нацисти изпитваше срам да говори, пише в заключение "Мари Клер". Това на внуците свикна с мълчанието.

Третото поколение е по-малко заложник на преките роднински връзки с мъже и жени, избили хиляди хора, но както при Гьоринг, представителите на това поколение може да се държат като любящи бащи или внимателни чичовци, създавайки опасно объркване в поколението.

Клаудия Брунер и Катрин Химлер написаха книгите си точно с цел да покажат, че предците им са били едновременно топли, щедри, чувствителни със своите близки и лишени и от най-малко човешко сияние при изпълнението на мисията по расово прочистване в Европа, поверена им от Хитлер.

Клаудия Брунер не си прави илюзии, тя знае, че никога няма да се излекува от болката да носи името на човек, извършил геноцид. Към това страдание тя добави и още едно - да бъде смятана за "черната овца" в семейството си и в страната си.

Но подобно на Катрин Химлер не съжалява за нищо. За тях нищо не би било по-лошо от това да позволят на червеят на лъжата да расте в обвивката на мълчанието.