Христо Марков

Пословични станаха крамолите в последно време между куп работодателски организации и двата синдиката. Изчаках и огледах спорещите. Едните викат: „Махайте стажа като критерий в заплащането, трудим се, а ония мързелуват, произвеждаме безделници, които разчитат на държавата.” Другите се опънаха: „Това е обида към народа, не се зачита тристранното партньорство, няма европейски критерий при оценяването на труда, почасово заплащане и т.н.” Погледнато безпристрастно сякаш и двете страни имат право, но … Това ще е вярно, ако работодателите бяха нормалните европейски бизнесмени, а не 

креатури на неумиращата българска олигархия

 и тогава панорамата вече изглежда друга, ама съвсем друга. Че не са стока родните синдикати и те на са ангели небесни, но да погледнем закваската на родните ни работодатели.
            Все напоследък се появиха родни „аналлизатори”, които се упражняват по темата за олигархията и я сочат като причина за злото из страната. Олигархията е виновна за злините, които ни се случват и това изчерпва спора, обяснението е достатъчно, но да проникнеш в същността му,  да я посочиш е невъзможно, не поради кой знае какви затруднения,  а заради липсата на познание в процесите, не рядко и поради естествения, човешки страх. При това родната олигархия е нещо съвсем различно от тази обществена прослойка в бившите страни на източния блок. В България има от всички политически прослойки – и леви, и десни; от всички професионални съсловия – има и учители, и сервитьори, и дисководещи, и свинари, и шофьори, и спортисти, и юристи, и лекари... Да се сещате за още? Де що е оцеляло нещо полуграмотно в мътните години на прехода вече е бг-олигарх. Съвсем скоро слушах интерю с един от тези нискочели представители на хомо съпиенс, който се чудеше какво е това олигарх, защото в България той не бил срещал такива хора, пък и етимологията на думичката не му била много ясна.
            Да му помогна най-напред за етимологията. Тя не е сложна, съвсем простичка е. В страгоръцкия ОЛИГОС означава „малък, дребен, ситен, малка част от нещо”, а в Русия като олигарх се разбира член на такава форма на управление, при която властта е съсредоточена с ръцете на малка група от обществото, която е забогатяла по незаконен, тъмен и съмнителен път. Или казано с други думи – привилегията и властта им се основава на притежаването на богатство, т.е. това е особена форма на плутокрация. Тя  разбира се, вирее само в общества, където политиката се е сляла с бизнес, който е неясен и непрозрачен за обществените интереси. За типичната олигархия се заговори в Русия в началото на 90-те години на миналия век, когато стана възможно след чаша водка, изпита с Борис Елцин, да се окаже достатъчен повод да получи някой завод, алуминиева мина или петролен кладенец. Такива бяха времената в ония необятни руско-съветски измерения, когато се изграждаха основите на непобедима и могъща олигархия.

             А всъщност става дума за доста по-старо и научно обяснение на явлението. Негов откривател и тълкувател е един полугерманец-полуиталинец  на име Роберто Михелс /1876 – 1936/, който дълги години е професор по социология в Базел и Перуджа и е твърде любопитна политическа персона. В началото е социалдемократ по убеждения, а след това прегръща идеите на радикалния синдикализъм и завършва логично като фанатичен привърженик на фашизма, не на национал-социализма. В книгите си „Политическите партии” и „Теория на елита” разработва в подробности  така наречения 

„Железен закон на олигархията”, 

според него олигархия може да възникне и да вирее само в общества, изповядващи принципите на фашизма и социализма. Любопитно, нали?! Може би затова и Михелс не бе популярен сред нашенските политолози, не бе цитиран и не бе изучаван. Той, който бе преминал през социализма и фашизма бе опознал доста дълбоко  партийните механизми на тези две системи и категорично бе видял в тях здрав темел за олигархично управление, при това за него то не е обезателно негативно, но механизмите можем да ги намерим доста точно описани. Употребих гигантски усилия да се сдобия с неговата книга „Теория на елита” и се оказа, че тя е преведена на български, но очевидно след някои събития е изчезнала от достъпната литература. В нея можете да откриете смайващи неща, сякаш е писана за настоящето, ще откриете описани в точност процеси, които текат в нашето общество и чертаят бъдещето. Например как ви се струва следното изречение: „Олигархията прави всичко възможно да заличи спомена за елита преди нея и живее с усещането, че елит е само тя и никой друг, не трябва да има знание за елита в обществото преди да се появи тя – олигархията.” Как ви се струва? Не е ли писаното за днешния ден?
             Толкова за научните обяснения, относно олигархията и корениете и, нека погледнем реалността. Една отлика ми се е набивала в очите непрекъснато, докато съм се опитвал да си обясня руския и нашенския набеден елит.  Разликата по образователен  ценз е фрапираща. Например в Русия няма нито един цървул без образование. Дори „бедния” Александър Мамут със сътояние от 3 млрд. долара, дори бащата на финансовите пирамиди Мавроди са доктори на икономическите науки. Михаил Ходорковски също е с научно звание по икономика и с огромен размах, дори за ония предели. Той се опита да строи частен нефтопровод от Русия към Китай, но си въобрази, че може да го направи без да пита властта, а Елцин бе вече сменен от Путин, и Ходорковски се отзова в затвора в Чита, който е на 6 000 км. от Москва и му остана възможността да пише статии за списанието „Левый поворот”/Левият завой/, където се кълне, че е социалист, а Путин и компания били диви капиталисти.
 А така – направо „поворот”! Но все пак имат някакъв образователен бекграунд, а нашенските... При нас се подвизават и са „елита” на обществото бивши магураджии, борци, боксьри, гребци, фелдшери, шофьори, келнери, бармани, милиционери, сервитьори, склададжии, бръмчалки от Попа, дейци на Указ 56, епизодични актьори, свинари, старшини от соц-войската, кръчмарски синове, бивши пазачи на складове и печатари, обикновени лумпени, чалгаджии – това е българския естаблишмънт, родния „бизнес-елит” и днес той поетично наречен

 „национално-отговорен капитал”

 Разнасящи вино, ракия и пържоли, някои от тях се сдобиха с дипломи от многобройните свободни университети. Например особено модерно бе преди време да се учи задочно икономика в Свищов – град, родил много гиганти на макрорамката. Познавам един такъв, който така и не стъпи в дунавския град, но има диплома за специалист по „финанси и кредит” и сам казва, че от финанси нищо не разбира, но умее да тегли кредити. От Илия Павлов /лека му пръст!/ научихме, че във ВИФ имало специалност „Журналистика” и той я завършил. След време дойдоха на мода Бургаския и Благоевградския свободни университети, а после се родиха множество „колежи” с гръмки имена и почти всички бяха посетени от новобогаташите на България. Ами как да ги сравняваш дори с руските олигарси, дето уж са ни учители? Нашите са къде- къде напред с материала, поне що се отнася до академични постижения. И сега диктуват партитурата на тристранката.

            И друга значителна разлика има от руските и българските новобогаташи. Странна форма на скатавка. За руснаците е едва ли не въпрос на чест да обявят размера на капитала си, но българските им колеги дават мило и драго, за да го скрият. Нашите са царе на офшорките, подставените лица, прокуристи и т.н. Потайни финансови зони като остров Ман, кантона Цуг или Каймановите острови придобиха в България митично звучене и стана въпрос на престиж да не плащаш данъци на страната, в която развиваш „бизнес”. Нашенските олигарси по примера на древната средиземноморска традиция винаги имат под ръка подставени лица или адвокати, които са шлейф за покриване на нещо, което би станало видимо. В италианската мафия gabellotto означава момче, което брани имотите на боса срещу заплащане, т.е. като нашенските подставени защитници. Често gabellotto го отстрелват, вместо боса. Такива са правилата на този „бизнес”.

             И една трета разлика, която е странна, но лично съм я видял. Руските богаташи правят всичко възможно да се разграничат от комунизма, не искат по никакъв начин да им напомнят за лагерите, терора, Сталин и Брежнев, даже бивши комсомолци като Ходорковски клеймят времената преди „перестройката” и търсят в родовите си хроники далечни родственици с дворянски произход,   едър помещик или поне знатен белогвардеец. В България е точно обратното – нашите бизнесмени се гордеят със селския си произход, недоучилите родители или полуграмотните партийни секретари в рода.  Гордост е да си наследник на комунистическа номенклатура  и да осъществяваш на практика

 блянът на партизаните да станат капиталисти

 И на тях, и на обслужващите ги интелектуалци им е много удобна теорията за „края на историята”, защото така могат да си представят, че на родна почва историята я градят те – бившите слуги и комсомолски перекендета. Дори в Румъния от 2009 год.  задължителен предмет в средното училище е „История на комунизма”, а в „демократична България”...

            Преди няколко месеца лежах в болницата с един забележителен човек – Румен от с. Бойково. Истински българин, който казваше: „Като ни върнаха земята, аз не се отчаях, а се върнах на село да им докажа, че мога повече от тях и го направих.” В момента той е дори единственият лицензиран производител на картофи за семе. Та този човек ми разказваше следната история: „Селският кръчмар водеше лятото детето си в Бойково. То си играеше и се въртеше около нас вечер. Тогава кръчмарят имаше един любим номер – викаше малкото и го караше да рецитира стихчета за партията. Малкото като свърши го потупваше по главата с думите „Ще стане човек от него, партията му е в душата отсега”. Но мина време, комунизмът рухна и онова момче стана върл син активист – мести се от партия в партия и клейми комунизма...” Остана в мен този разказ, защото Румен каза и името на малкия матросовец – Гърльо. Ех, колко нашенско!

            Иначе една от основните мантри на българските багаташи е простичка – миналото да си остане между нас, това е наша, домашна работа, истината не е важна, важно е какво правим и преживяваме ние. Ама че предците им са избили историческия елит на България – няма значение, това си е тяхна, вътрешна работа. Това си е тяхното скривалище, убежище. И идва последното, пак етимологическо и психологическо обяснение на „национално-отговорния капитал”. Едно от значенията на мафия е „убежище, скривалище”, а другото е cosa nostra или „наша работа, общо дело”. И май няма нужда от повече обяснения.

            А седнете сега и разсъждавайте, относно преговорите в тристранката…