Николай Василев*

В статията си „ВМРО, истини, лъжи, митове и концепции“ (в Libertas.Mk ) Бранко Тричковски – дългогодишен кореспондент на вестник Нова Македония в София, известен с острите си анти-български материали, прави важни признания, но се опитва да обърне историята с краката нагоре.
„На днешния ден преди 125 години – пише той – е формирана организацията, която ще остане в историята под името ВМРО. Тя си е поставяла за задача и идея да се бори за освобождение на Македония от Османска империя.“ Авторът пропуска да спомене, че тя се бори за освобождение и на „Одринско“ – част то тогавашната Османска империя, днес разделена между България, Турция и Гърция, но това леко встрани от темата. Добре е все пак, че Тричковски признава, че комитите са се опитвали да освободят Македония, не да я завладеят, или асимилират. Важното е и, че Тричковски не крие, че по това време (а и много по-късно) за „леви“ и „десни“ борци за свобода на Македония, „македонците са били население, малко по-широка и по-възбуждаща категория от овчеполците или малешевците“ – термини за жителите на две географски области в днешна Македония. От това обаче съвсем не следва, че тогавашните македонци са били „аморфна маса“. Напротив. Възраждането вече е превърнало българите в Македония от "небулозен" етнос във 

формирана нация, със свои църкви, училища и интелигенция

 Дошло е време тази нация да получи и политическа свобода и комитите се борят именно за нея. Но предвид „геополитическите дадености (организацията) се залага за самоосвобождение на Македония, за да не я компрометира България, която се чувства задължена да да спазва решенията на Берлинския конгрес“, а и изпитва известни страхове след провала на Санстефанския проект“.
От тази правдива картина Тричковски скача сто години напред и прави ново важно признание: „Македония се конституирала като държава и како нация, противно, значи, на принципите и борбите на ВМРО." Но веднага след това преобръща елементарната логика за причинно-следствената връзка: (След като се конституира македонската нация) "ВМРО стана по дефиниция анти-македонска организация. По дефиниция!“ 
Как така? 
Ако борбите за освобождение на Македония предхождат нейното конституиране като нация, следователно не ВМРО, а това конституиране е „анти-македонско“! То е противно на Възраждането, на революционното движение, на усилията на македонците по време на войните... (Днешните овчеполци или малешевци не са по-малко „овчеполци“ или „малешевци“ от някакви хипотетични бъдещи овчеполци или малешевци, за които Овчеполието, или Малашевията по някаква причина са станали темел на национална идентичност!)
Според Тричковски е „нужна радикална ревизия на темата ВМРО, строго според историческите факти, освободена от функционалностите на комунистическата историография“. И как я вижда той? Македонците, които вече се конституирали като нация да изхвърлят революционните борби (както и средновековието, Възраждането и усилията във войните?) от своята история?
Изглежда той смята, че така ще се стигне и до „помирение и сближаване с България“. Но на какво ще стъпи тогава македонската идентичност? На Лазо, Темпо и Тито ли? Антиквизацията не беше ли опит,

 да се избяга от българските корени

 Да се докаже, че от античността, през българското средновековие, българското Възраждане и българските революционни борби е съществувал някакъв невидим Македонски народ? Тя не доведе ли до катастрофа?
Това което Тричковки осъзнава, но не иска да признае е, че е нужна сериозна ревизия не на историческото ВМРО, а на „комунистическия ренесанс“! Ренесанс, както е известно означава „възраждане“. Ако българското Възраждане възражда спомена за средновековната българска цивилизация, „комунистическият ренесанс“ не възражда нищо! „При липса на друг исторически материал“, той няма други инструменти, освен фалшификациите и „функционалностите“. Той не е реализация на вековна мечта, а върховната форма на съобразяване с геополитическите реалности – най-вече попадането на Вардарска Македония в „международно признатите граници“ първо на Сърбия, а после на Югославия. Македонските българи проявяват чудеса от храброст, но предвид тогавашните геополитически реалности не могат да освободят страната и постиженията на българското Възраждане са силово унищожени от окупатора. Интелигенцията е избита, или прогонена, църквите и училищата са затворени. Натрапена е друга духовност, друг стил на живот и забавление и народът е сведен до „статут на аморфна маса“ на базата на която след Втората световна война Втора Югославия изгражда новата югославска идентичност. Така че 

истинският термин за "комунистическия ренесанс" е "югославизация"

 Приемането на чуждата до тогава Югославия като своя и преосмислянето на понятието "македонци" от "част от българския народ", в "един от югославските народи". Тази трансформация едва ли би могла да се случи, ако Тито не беше извел Македония извън Съветската империя, докато България деградираше и дегенерираше зад Желязната завеса. Македонците имаха достатъчно основания да се гордеят с новия си статут! Тричковски отраства в среда, когато "югославизацията" изглежда да е необратима! За него това е най-сакралният елемент от македонската идентичност. Завидният геополитически статут на Македония от времето на Студената война се оказа обаче временно явление! Както показва най-новата история на Македония, новата идентичност няма шансове за оцеляване без инкубатора на Югославия. А Югославия е отдавна мъртва и погребана!
Тъй като за Тричковски "македонци" са само хората отраснали в духа на „комунистическия ренесанс“, той разбираемо намира неговата ревизия за „анти-македонски акт“, дори за самоубийство! 
Омразата, към България, която Тричковски насаждаше като кореспондент в София, а напоследък и към македонското революционно движение може само временно да потисне съмненията в душите на македонците, но не и да ги унищожи завинаги!
Всъщност единственият шанс за изграждане на модерна македонска идентитичност „освободена от функционалностите на комунистическата историография“ е десакрализацията на югословенизацията. Все някога Македония ще трябва да приеме призната българската история от Средните векове, Възраждането, революционните борби и войните (1912-1918) като своя! Докато това не се случи, не "ВМРО", а

цялата история като призрак ще преследва, тормози и разделя македонския народ

Сигурно за Тричковски няма да е лесно да приеме, че партизаните не са били ангели – за няколко седмици след идването си на власт комунистическият режим убива много повече невинни хода, отколкото „българският фашистки окупатор“, неговите сътрудници и т.н. „кръвници на македонския народ" (Александров и Михайлов) за две и половина десетилетия! Все пак отрасналите в духа на "комунистическия ренесанс" може да намерят утеха в разбирането, че това не е изцяло негативен процес. Чрез тази „хитрост“ Македония постига това, което комитите не успяват въпреки безмерната си храброст. "Югословенизацията" е тази, която извежда Македония от международно признатите граници на Сърбия! Тя запазва народа от тотална асимилация. Тя създава условията щото през 90-те, с българска помощ Македония да постигне своята независимост. Нормално е тази независимост да се сакрализира, а не на нея да се гледа просто като на някакво "осамостояване".
Днес 28 години след независимостта, сърбо-югославския суверенитет над Македония е толкова неактуален, колкото византийския, или османския. Македонският народ няма нужда да „доказва“, че няма нищо общо с българския!
Разбира се на всички трябва да е ясно, че днешните македонци не произлизат от днешните българи! И двата народа произлизат от българския народ какъвто той е бил преди сто години! За някои македонски българи "комунистическият ренесанс" е бил форма на необходима мимикрия. За много македонци сигурно е някаква необратима метаморфоза. И двете разбирания са еднакво легитимни за изграждането на нова инклузивна македонска идентичност.
Признаването на тази очевидност е единственият темел, който може да изведе Македония от кьорсокака на разпадналата се Югославия!
А, че днешното ВМРО ДПМНЕ е също продукт на „комунистическия ренесанс“ и няма нищо общо с историческото е повече от очевидно!

* Николай Василев е политически емигрант(1981-1990 г.), политолог, автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".