Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Има граждани, които не могат да приемат, че в природата съществува едно невъзможно животно, сякаш комбинация между камила и щраус. То се състои от малка и грозна, но умна глава; дълъг врат, при който болката в гърлото продължава два метра, а не два сантиметра; тяло, изтумбено на места - като гайда, пълна с подводни камъни; плюс смешни крака, които едва стигат до земята, при тичане непрекъснато опитват да се разбягат на различни страни и само по едното чудо това не става.

Но нищо, че шопът не признава неговото съществувание – невъзможният жираф все пак е стабилна житейска реалност.

Странното при горката животинка е, че колкото по-нестабилна изглежда като цяло, толкова повече частите опитват да се държат заедно. И обратно - колкото жирафът се смята за по-стабилен, толкова по-лесно всичко се разпада. Горе-долу същата реалност е и сегашното българско управление.

Последната криза,

разразила се около промените в Конституцията, за пореден път напълно потвърди това заключение. Споменатите промени, както знаем, се налагат заради необходимостта най-после да се случи отдавна назрялата, постоянно искана от Брюксел, но, още по-важното – страшно необходима на България, на нейните граждани и на нейното демократично развитие, реформа в системата на правосъдието.

Та в тази криза станахме свидетели на странни неща, без дори да броим странните изпълнения на самата прокуратура.

Първо, българската публика с очите си видя как достойни и принципни иначе постъпки като оставката на един министър и излизането на една партия в опозиция, могат да се превърнат във фарс, щом сами по себе си не са последователни или нямат подкрепа от другите части на съответното политическо тяло.

В това отношение действията на ДСБ, свързани с факта, че министър Петър Москов остана на поста си, а още повече – че самата партия, уж вече опозиционна, остана в РБ, който пък целокупно си остана да клечи във властта, накараха всеки нормален политолог по света да си изяде шапката и да си оскубе косите от яд, задето досега не се е сетил, че подобно нещо изобщо е възможно.

Споменатото решение на Реформаторския блок пък да остане в управлението и да му придаде допълнителна стабилност, след като и бебетата виждат, че така реформите се отдалечават назад в миналото, като ланския сняг, е пълен политически и морален нонсенс.

Политически – защото е ясно, че при тази ситуация в близка и средна перспектива на България и предстоят дори по-малко реформи, отколкото предстояха досега. Или, още по-лошо – ако изобщо се направи промяна в дадена сфера, тя ще бъде половинчата и всъщност - вредна. Нали поне умните хора по таз` земя би трябвало да знаят, че от политическа и обществена гледна точка е далеч по-добре да не се ремонтира нищо, щом не може то да се ремонтира както трябва, отколкото да си замажем очите с активност, да хвърлим едни пари и човешки ресурс в ръчно броене на далечните звезди, а после проблемът да гръмне в лицето ни още по-силно.

Като се замислиш, впрочем, така стоят нещата не само в политиката, а и във всяка друга човешка дейност - от ремонтът на обувки или космически совалки, до лечението на психически проблеми.

А казвам, че същото това решение на РБ да стои в управлението, освен политически, е и 

морален нонсенс,

защото дори „реформатори” като другарите Лукарски и Кунева би трябвало да се сетят, че да изпаднеш в очите на политическата публика от РБ само до Б, е гадно. Може би не като вътрешно усещане е гадно, това не знам, те да си кажат, но като външен ефект – със сигурност.

Второто важно нещо, което разбрахме покрай кризата с промените в правосъдната система е, че на комунист вяра не бива да имаш дори на сън, камо ли на живо – няма значение под колко социалистически кожи той е пременил вълчата си природа и колко пластични операции си е направил, за да ти се яви под хрисимата мутра на обладан от светия европейски дух човек.

Така, де, точно този урок ние, българите, не за първи път го получаваме от Вселената, но, кой знае защо, той постоянно ни звучи като нов. Или сме безумно наивни, или сме безумно късопаметни. А може би просто сме си безумни.

Припомням всичко това, защото в кризата с конституционните промени то бе отново и съвсем ясно илюстрирано чрез твърде „принципното” и „коалиционно” поведение на АБВ, партията на бившия президент, сега обикновен честен политик, наречен Георги Първанов, с партизанското име Гоце.

Както прави всеки долнопробен мошеник, тази негова партия се отметна от думата и подписа си, сложени преди няколко месеца под един едва-едва постигнат „исторически компромис”. Това беше компромис за границата на реформите в правосъдието, отвъд която те престават да бъдат реформи. Но на тъмно и най-подло, типично за политически хиени като комунистите, колкото и сами да си викат бивши, АБВ изигра поредния си задкулисен танц със саби, с което преформатира управлението.
Казвам, че го преформатираха, не само заради споменатите по-горе развития, свързани с шизофреничното поведение на РБ и ДСБ. Не, Първанов преформатира управлението така, че вече и на малките деца в България е ясно кой в тази страна има истински и кой фалшиви политически топки, кой кого държи за тях и какво се кани да му направи, ако той не слушка правилните хора и не папка, каквото му дадат, а занича в чинията на старшината.

Много неприятно положение. И разиграно точно по комунистически маниер.

Третото важно нещо, изяснило се около кризата, също не е ново, но и то май има свойството да се възражда от пепелта всеки път, щом рухне в нея. Имам предвид факта, че тъй нареченият модел КОЙ продължава да си съществува и да управлява бедната ни родина с пълна сила.

То отдавна е ясно, че в българската политика възможността 

да станеш ортак с дявола

изобщо не изглежда срамна, напротив, представя се – пък се и приема - за проява на особена хитрост и политически талант. Но да се възпроизвежда по такъв открит и нагъл начин олигархичният модел, при който реалната власт е задкулисна, а задкулисната – реална, ми се струва прекалено дори за нас, българите, иначе хора, обръгнали на какво ли не.

Четвъртото и най-важно нещо, което според мен се разбра от поредния провалил се опит да се промени сегашният фарсов модел в българското правосъдие, е свързан с погрешната представа за стабилност, която, както стана ясно, има най-голямата партия в страната – ГЕРБ. Тъй като думата „стабилност” наистина се повтаря напоследък постоянно от всички в партията, като се започне от премиера Бойко Борисов, та се свърши с кмета на село Бреница, дето вино кара воденица, добре е да видим за какво наистина става дума.
Идеята за която ГЕРБ говори, звучи така: България в момента е постигнала някаква стабилност и заради всички външни и вътрешни заплахи, тя трябва да бъде запазена с цената на всякакви компромиси. От подтекста пък се подразбира, че това е голяма политическа заслуга, за която партията евентуално ще бъде възнаградена от избирателите на следващия вот.
Всичко това е напълно погрешно.

В сложна и динамична система като политиката, стабилността не е и не може да бъде стратегическа цел. Тя може да е само тактическа цел, която, веднага след като бъде постигната, трябва да се превърне в средство, например – стабилността като средство за икономически растеж. С което внасяме нова, но полезна нестабилност във важен аспект от системата. Или – стабилността като средство за повишаване авторитета на страната в международен план. За овладяване на Космоса и колонизиране на Марс. Такива ми ти работи.

От тази гледна точка, дори когато бъде постигната, стабилността не може и не бива да се задържа дълго, защото много лесно се превръща в застой. Тя не бива да зависи от околните заплахи, които трябва да срещат динамичен отговор, иначе ще ни се струпат на главите, без да сме готови за реакция.

Стабилността

не бива също да се гони на всяка цена. Тъй като общественият живот е поле, в което интересите на хората се сблъскват постоянно, за него е характерно по-скоро обратното – постоянната промяна. Постигането на стабилност, разбирана като равновесие между тези интереси, може да се окаже твърде опасно, защото най-често се налага със сила – груба или мека, зависи от обстоятелствата. Това отговаря на въпроса, върху който мнозина безуспешно си блъскат главата – защо в определен период от своето съществуване диктаторските режими изглеждат доста по-стабилни, отколкото всяка демокрация в който и да е момент от нейното развитие. Но заради този вид стабилност диктатурите не стават по-добри за живеене, нали? Имаме богат личен опит в това отношение, не бива да го забравяме.
Така че ако наистина иска да сътвори нещо добро за страната, както постоянно твърди, партия ГЕРБ в момента трябва добре да се огледа и да помисли докъде са стигнали и накъде отиват нещата с въпросната прокламирана стабилност. Поне на мен ми се струва, че сега е последният шанс за това – иначе натрупаните в системата динамични напрежения ще ни издухат всички заедно на твърде недобро място за живеене.