Президентът на Съединените американски щати се е превърнал в главна заплаха за сигурността на Съединените американски щати

Дейвид Ремник*, THE NEW YORKER, 15 януари 2018

Както го е описал Светоний в „Животът на 12те Цезари“, за император Нерон основен жизнен стимул бил един „зле направляван стремеж към постигане на безсмъртие и неувяхваща слава“. Мнозина римляни хранели съмнение в неговата психическа стабилност и били убедени, че именно той е опожарил голяма част от имперската столица, основно за да отвори място за построяването на своя Домус ауреа - покритият със златни листове мраморен дворец, разпрострян между хълмовете Палатин и Есквилин. Твърди се още, че на обширни пространства  из града императорът часове наред концертирал като певец, танцьор и музикант на воден орган, като при това предварително нареждал да бъдат залостени вратите на театъра, за да остане той  пълен и до последния бис. Докарани до безумие от неговите прищевки, мнозина търсели спасение като се престрували на умрели или пък се опитвали да се измъкнат спускайки се от стените с помощта на въжета.       
Хаотичен, корумпиран, безразличен, инфантилен, екстравагантен и обсебен от грандомански дейности в сферите на недвижимата собственост, Доналд Тръмп безспорно е 

 личност с неронов темперамент, 

постоянно нуждаеща се от обществено внимание. Днес той има за своя публика целия свят. В миналото Тръмп целенасочено култивираше издателите и собствениците на големите нюйоркски таблоиди, като Fox News, TMZ1 и National Enquirer. Сега неговият основен и не-нуждаещ се от посредник рупор вече е Туитър.
Празнувайки поредната си почивка в своя собствен Домус ауреа в Палм бийч - Мар-а-Лаго, всяка сутрин, преди да се отправи към игрището за голф президентът най-напред изливаше злобното си презрение към…. е, списъкът е прекалено дълъг! Дори и самата наука не бе пощадена от неговия августейши гняв:
Вероятно НАЙ-СТУДЕНАТА Новогодишна нощ на Източното крайбрежие. Може да се възползваме малко от доброто старо Глобално затопляне, заради което страната ни, но не и другите държави, трябваше да потроши ТРИЛИОНИ ДОЛАРИ, уж за да ни предпази от него. Стягайте се!    
Бъдещи изследователи ще пресяват тръмповите дигитални прокламации така, както днес четем хрониките на Рим от времето на Нерон – в опит да проумеем как един откачен император успява да превърне републиканските институции в посмешище, да парализира нервната система на обществото и да предизвика тотална деградация на социалните взаимоотношения. 
Тръмп се присъедини към Туитър през март 2009. Ранните му постижения в овладяването на тази нова медия показателно демонстрират извадка от неговите многобройни качества. Например: Той е наблюдателен. („Никога не съм срещал слаб човек, който пие диетична Кола.“) Той обича да навързва факти в комични комбинации („Вятърните мелници в Съединените щати са най-голямата заплаха както за гологловите, така и за златоглавите орли.“) Той обръща внимание на външния вид („Барни Франк изглеждаше отблъскващо – зърната му се виждаха – през синята риза докато говореше пред Конгреса. Много непочтително.“) Той е взискателен. („Нещо много важно и наистина съдбоносно за обществото може да произлезе от епидемията Ебола, което е добро: НИКАКВО РЪКОСТИСКАНЕ!“) Той е свръхчувствителен към подигравките. („Интересно колко много хейтъри и лузъри продължават да пишат в Туитър „Fuckface von Clownstick2”, мислейки се за много оригинални, каквито всъщност не са“)  Той е пост-Фройдист. („Толкова ми е хубаво да отвръщам на ударите на путьовците – много по-полезно от посещение при психотерапевт (аз обаче никога не съм ходил!).“ 
В крайна сметка, Тръмп успя да усъвършенства своя литературен стил: смахнати неологизми, накъсан синтаксис, категорична пунктуация, възклицания като от времето на Дон Рикълс3 („Тъжно!“, „Идея си нямам!“, „Тъпак!“).  Следващото му действие беше 

заиграване в конспиративни фантазии: 

Китайската климатична „измама“, Кенийското рождение на президента Обама, „вътрешните“ врагове, опитващи се да му видят цаката. Междувременно, той не снемаше зоркия поглед от фамилния бизнес. („Всички се опитват да се бъркат в личните работи на семейство Тръмп“) и посредством „ритуитване“ търсеше нови поддръжници в средите на анти-ислямските ултраси, фанатици на „Пицагейт4“ и всеки, който прилича на супрематист от типа на @WhiteGenocideTM5.
Па време на президентската кампания през 2016 и след това в първите дни на неговото президентство имаше коментатори, които съветваха колегите си да игнорират ранните фойерверки на неформално поведение. „Не му се връзвайте на туитър-глупостите“, съветваше веднага след изборите Джак Шейфър от „Политико“. Тръмповите изцепки се възприемаха просто като заядливи отклонения от истински сериозните неща. По-късно Шейфър написа: „По онова време се очакваше, че публиката е в състояние да разбира кога Тръмп я будалка и ще реагира така, както се отговаря на грешно телефонно обаждане“. Първият президентски  прес-секретар Шон Спайсър беше на друго мнение, заявявайки че: „това е президентът на Съединените щати и неговите туиитове трябва да се разглеждат като официални декларации на президента на Съединените щати“.  
Спайсър беше прав: Едно изказване на президента е президентско изказване. Но в допълнение, туитовете на Тръмп представляват безценни свидетелства за естеството на неговия вътрешен живот: неговите мании и обсесии, неговите страсти, неговите угризения. Всяка храчка бива изплювана. Тръмп, който всъщност особено не го е грижа за обичайните правителствени дейности, обръща далеч по-голямо внимание на сътворяване на репутация на литератор, заявявайки, че „като някой казал“, „той бил Хемингуей на 140-те знака“.
Миналата седмица, при завръщането си във Вашингтон след престой в Мар-а-Лаго,  Тръмп постави нов дневен рекорд на Белия дом от 16 туиита. Поведение, не толкова президентско, колко тийнейджърско на затворил се в стаята си льохман с унция канабис, три макдоналдса и мобилния си телефон. В туиит, адресиран  към северокорейския диктатор Ким Йонг Ун, той, както изглежда, приближи още повече вероятността от ядрен конфликт – при това с намек за анатомическа подробност, оставаща предмет на постоянен интерес от страна на Президента:
„Има ли кой сред неговия изчерпан и умрял от глад режим да вземе да му поясни, че и аз си имам Ядрен Бутон и МОЯТ Е МНОГО ПО-ГОЛЯМ & ПО-СИЛЕН ОТ НЕГОВИЯ и моят Бутон функционира!“      
След това Тръмп продължи серията туиитове с обещанието, че скоро ще назове „най-безчестната и корумпирана медия на годината“, обяви заслугата си, че цяла година в Америка не се е случвала самолетна катастрофа, смъмри Департамента по Правосъдие, че е „конспиративен“ и „не предприема действия“ срещу някогашния съветник на Хилари Клинтън Ума Абедин и не пропусна на цитира похвалата за своята администрация, изказана в шоуто на Лу Добс за „редица постижения, които никой не може да отрече“.    
Някои от туиитове на Тръмп са  още по-ексцентрични. Възхвалявайки демонстрантите в Иран като защитници на „правата си“, той продължи с граничещите със сервилност жестове на респект по повод лайковете от страна на Владимир Путин. Фразата „fake news“, превърнала се в негов автограф, охотно беше възприета от диктатори и автократи като Башар ал-Асад в Сирия и Николас Мадуро във Венецуела. За смайване на нашите традиционни съюзници, Тръмп 

унижава и отслабва държавата,

 която претендира на ръководи.
Една нова книга –„Fire and Fury: Inside the Trump White House“, написана от Майкъл Уoлф, хвърля повече светлина, сред описани потресаващи случки и цитати, върху всичко онова, на което ежедневно сме свидетели в рамките на изминалата година. А именно: Трумп бил уверен, че ще изгуби изборите, но това би допринесло за известността му, би увеличило богатството му и неговата позиция в американското общество. За почти всеобща изненада, граничеща с шок, той спечели. Което доведе до съответните последици, една от тях - фактът, че той е невежа в областта на политиката и постоянно демонстрира своята незаинтересованост към нея. Обгражда се със съветници, които са или тотално некомпетентни, или тотално победени в опита си да опитомят така инатливия и странен обект на своето внимание. Едва ли са останали някакви илюзии относно способностите на Президента: Държавният секретар Рекс Тилърсън го беше нарекъл „шибана откачалка“, като ни спести и отречението си. Книгата на Уoлф, базираща се  основно на интервюта със Стив Банън, вади на бял свят твърдение, с което е съгласен почти всеки от „вътрешния кръг“ на Президента, а именно, че обхватът на неговите качества като характер и интелект са невероятно ограничени.  В Белия дом на Доналд Тръмп вместо понятия като лоялност и дух на сътрудничество витае дивашки хаос в стил „Господар на мухите“. Всеки следващ ден там е абсурден, отровен, опасен.
И така, Западното крило6 от ерата на Тръмп е заприличало на най-мрачните усои на самия Туитър: лабиринт от малки помещения и задръстени коридори, в които всеки един е оплетен в параноя и всеки ненавижда всеки. Съответно на очакванията, реакцията на Тръмп  по отношение на книгата на Майкъл Уoлф е тази на наранен тиранин – с декларация, че Банън, доскоро негов най-близък съветник и съмишленик по теми като изолационизъм и расов национализъм, „се е побъркал“ и с обявяване на открита война на печатното слово. Разчитайки на своя юридически съветник Чарлз Хардър, адвокат от Бевърли Хилз, работил за Харви Уайстайн и Хълк Хоган,  той направи опит да запуши устата на Банън и да спре публикуването на „Fire and Fury“. Самият Банън, лишен от власт, влияние и доходи, излезе със смирен отговор в радио-ефир, определяйки президента като „велик човек“. Но управителите на издателството Henry Holt & Co игнорираха писмото с искане за блокиране на публикацията и изтеглиха напред датата на отпечатването.  
Нерон вярвал, че ще остане на трона достатъчно дълго за да успее да преименува месец април в „нероний“, а самият Рим – в Неронопол. Не успял. На 30-годишна възраст, след 13 години на власт, Сенатът го обявява за hostis publicus – обществен враг. Бил обречен. Предсмъртните му думи илюстрират отчаяния край на един политик-пърформър: Qualis artifex pereo! „Какъв артист загива с мен!“

Президентът е плътно обгърнат от скандали

 Възпрепятстване на правосъдието, пране на пари, неправомерни контакти с чужди правителства – засега остава неясно дали разследването на спецпрокурорът Робърт Мълър ще привлече вниманието на Сената на САЩ. Тръмп отчетливо надушва опасността. Неговият бивш мениджър на избирателната кампания Пол Манафорт вече е обвиняем. Бившият съветник по националната сигурност Майкъл Флин направи признания, че е лъгал пред ФБР и сега е свидетел на обвинението. Президентът е свидетел как един след друг сатрап от Западното крило или член на Кабинета се дистанцират от него. „Къде е моят Рoй Кон7?“ Гневно запитал според Times Тръмп своите помощници, след като неговият главен прокурор, Джеф Сешънс, не се съобразява с волята му да прекрати разследването за „Руската връзка“.
Междувременно, няма съмнение кой всъщност е Доналд Тръмп, но белята вече е станала и същият е предпоставка за настъпване на още по-големи проблеми. Този човек е непригоден за какъвто е да е държавен пост, още по-малко за най-високия в държавата. Това твърдение не е просто мантра на опозицията срещу него; собствените му паникьосани царедворци го твърдят от първите дни на службата си при него. Президентът на Съединените американски щати се е превърнал в главна заплаха за сигурността на Съединените американски щати.   

* Дейвид Ремник – известен американски журналист, писател и издател, носител на наградата „Пулицър“. Главен редактор сп. New Yorker от 1998 насам.

1 TMZ – интернет сайт за живота на известните и богатите.
2 Шибана мутра фон Клоунска пръчка – училищният прякор на Доналд Тръмп.
3 Дон Рикълс – популярен през 50те до 90те години американски комик.
4 Пицагейт – конпиративна теория от времето на президентската кампания през 2016 г., насочена срещу Демократическата партия. 
5 WhiteGenocideTM – друга конспиративна теория по време на същите избори, измислена в средите на белите националисти. 
6 Западното крило на Белия дом – там се намират Овалният кабинет и офисите на администрацията на Президента на САЩ. 
7 Roy Cohn – американски адвокат и прокурор, юридически съветник на сенатора Джозеф Макарти по време на разследването срещу него през 1954 г.

Превод: Филип Зидаров