Александър Йорданов

Путинката е нов фейсбук жанр – попътен текст. Бродиш във Фейсбук, но нищо не ти пречи една путинка да прочетеш. Читателят на путинките веднага ще забележи, че те разказват, както за известни, така и за малко известни, събития случили се по пътя на народите. Приемете ги като пътни записки. Но за разлика от обикновените пътни записки путинката има за предмет пътувания в историята. И така, да започнем сега.
ПЪРВА ПУТИНКА: СПОМЕН ЗА ДРУЖБА
Когато през 1939 г. нацистка Германия и болшевишкият Съветски съюз като истински разбойници–заговорници, сключват договор помежду си за подялба на Европа, на германския генерал Хайнц Вилхелм Гудериан се пада задачата да подготви немското приветствие към съветските бойни другари по случай тържестения германо-съветски военен парад по улиците на полския град Брест, окупиран от двете съюзнически армии. Това се случва през септември 1939 г. Естествено, генерал Гудериан подготвя

приветствие, което трябва

 да стопли сърцата на немските и съветските войни,
 да ги окуражи за победни дела. Този „попътен” нацистки текст гласи: 
„Германската армия приветства работническо - селската Червена армия. Ние, германските войници, желаем да влезем с войниците на Червената армия в добри войнишки отношения. Руският войник се е ползвал у нас винаги с уважение. Това и в бъдеще трябва да остане така.”
И, както подобава в такива случаи, съюзниците си стискат крепко ръце, прегръщат се, огласят заедно небето с „Ура” и „Хайл Хитлер” , маршируват рамо до рамо и военните им операции тръгват по мед и масло. 

Нацисти и болшевики нападат, трепят и убиват, 

завладяват, кажи речи цяла Европа. Но никога човек не знае накъде ще свърне историята, т.е.„путинката”. Така се случва и тогава. Съюзниците се скарват. Подобни свади познава и българската история. Достатъчно е да си припомним как през 1913 г. балканските съюзници във войната срещу Турция се скарват и не само се скарват, ами обръщат оръдията един срещу срещу друг, което дава повод на популярния тогава поет Любомир Бобевски да напише:
„Поехме ний ръка на брат,
у вас душа се крила ад...”
Тъй става и с нацистко-болшевишкото приятелство. Всички приказки за „добрите войнишки отношения” отиват на вятъра, когато на 22 юни 1941 г., призори в неделя, същият генерал Гудериан повежда своята дивизия към съветската граница. Там за известно време „работническо-селската” съветска армия е напълно замаяна, защото самата тя се е подготвяла да удари тайничко съюзника си, но при съюзниците-разбойници никога не знаеш кой пръв ще извади нож. Набързо немската армия пленява близо половин милион съветски съюзници. Така, разказва путинката, започва МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА СЪВЕТСКО-ГЕРМАНСКА ВОЙНА. Започва тя в рамките на Втората световна война. Същата Втора световна, която стартират с парада в Брест близо 2 години по-рано нацистките и болшевишките другари. За няколко години тази най-жестока световна война лишава от живот над 30 милиона души. Путинката е категорична: болшевишкият СССР и нацистка Германия 

родиха най-голямата трагедия

 в човешката история – Втората световна война. Тяхната вина за войната е безспорна и доказана. Меракът и на нацисти, и на болшевики, е един и същ – желаят да изградят света по свой образ и подобие. Едните решават расово „да ни оправят”, а другите – да ни сменят системата. Първите не успяват. Вторите успяха за близо четвърт век. Но истината е, че посяха само смърт, разрушения, страдание.
Веднага след войната Германия осъди нацизма. И започна да гради един мирен, демократичен, цивилизован, спокоен и сигурен свят. Създаде и Европейския съюз – пространство на свобода и демокрация, на свободно движение на хора, стоки и капитали. Пространство, в което най-ценното нещо е човекът и неговият живот. Участва в гарантирането на сигурността на Европа чрез членството си в НАТО.
Веднага след войната СССР нищо не промени в своя начин на управление, на икономика, на живот. Не осъди болшевизма, а направи точно обратното. Опита се да го разпространи и наложи в окупираните от съветската армия държави: Литва, Латвия, Естония, Румъния, България, Чехословакия, Унгария, Полша, част от Германия наречена Германска демократична република. Така бе сменена икономическата и политическата система на тези държави и им бе наложена със сила доказано неефективната и вредна за човека съветска политическа и икономическа система. И това продължи близо половин век. Но парадоксалното е, че когато в началото на 90-те години на миналия век всички васални на СССР държави отхвърлиха болшевизма и отказаха да се водят по акъла на пропадналия Съветския съюз, след като категорично осъдиха комунистическия период в своята история като „престъпен”, единствено днешна Русия, тази на която президент е Владимир Путин, 

още не е осъдила болшевизма,

 не се е разграничила от агресивната и завоевателна политика на болшевишката съветска държава, не се е извинила на окупираните през 1944-1945 година европейски народи и държави. Точно обратното. Тя непрестанно, повече от 70 години след края на нацизма, провокира по нацистки Европа и света, дрънка по болшевишки оръжие, по нацистко-болшевишки агресивно напада съседни държави и народи. Поразително е, че мрази православните народи, доказателство, за което е руската агресия срещу Грузия и Украйна – древни православни държави и народи. Доказателство са и постоянните опити за вмешателство във вътрешните работи когато на други православни държави като  България,  Сърбия, Македония.
Затова и припомням, на патерици, чрез днешната путинка, за 22 юни, денят, в който преди 76 години в смъртна схватка един срещу друг се изправят двете разбойнически държави – нацистка Германия и болшевишкият Съветски съюз. Припомням и за това колко трагична може да бъде понякога „дружбата” с държави, които са си наумили да владеят света. Припомням и как бившата нацистка Германия се оправи, изправи отново снага, обедини се и върви напред. И как ръководената от Владимир Путин държава Русия все не може да се оправи и все в чуждото окото й е хвърлено. 
Ние, казва путинката, не можем да разберем истината за настоящето без да познаваме истината за миналото.