Николай Василев*

В поредната статия във вестник Труд, титулуваният като доцент доктор Йордан Величков ни увещава, че Единението няма алтернатива за България. Трудно е да си представим човек, който не мисли така. Какво по-добро от това българите да спорим разгорещено как по-добре да подредим живота си, но да имаме единство около малък набор от базови ценности. Да има няколко важни сектора, където който и да дойде на власт, страната да преследва един договорен с консенсус национален път на развитие. Доцентът констатира, че българското общество е сред най-разделените в Европа. Разделението стигнало до там, че да 

заплашва оцеляването на нацията

 И типично по български обвинява за разделението... политическата прослойка, която ни управлявала почти 30 години. Всъщност нещата стоят по точно обратния начин. Идването на демокрацията завари народа дълбоко разделен и докато политиците трябваше да се съобразяват с волята на своите избиратели, те демонстрираха разделение и конфронтация. Напоследък с деградацията на демокрацията, с изкривяването на медийната среда и с умората от обществения дебат, на власт и в „опозиция“ се установи една безлична прослойка, която е единна при вземането на катастрофални решения – като подновяването на проекта АЕЦ „Белене“.
Но защо народът ни е толкова разделен?
Доцент докторът ни разказва една удивително нелепа приказка.
Първият, който разделил нацията бил цар Фердинанд. Той управлявал чрез интриги и шантаж и затова накрая се стигнало до „Владайското въстание". Българи се биели с българи. След него дошъл цар Борис и направил същото. Накрая, когато в цяла Европа се водела борба срещу германските завоеватели и окупатори... у нас пак се биели българи срещу българи. 
Според Величков политиката на „разделяй и владей“ била основна характеристика на комунистическия режим, но само „през първото десетилетие“ (1944 -1953). Няма и дума за останалите три и половина десетилетия. Може би трябва да останем с предположението, че българският народ е бил единен в изграждането на „социализма“ под мъдрото ръководство на БКП и нейния изявен лидер другарят Тодор Живков!
И ето че идваме до периода след 1989 година, когато конфронтационният модел гарантирал властта на политическата прослойка. Не било нормално 140 години да скърбим за жертвите на турското робство и 70 години за убитите преди и след 9-ти септември 1944 г. Трябвало да ги тачим, но не да търсим възмездие. Нужни ни били 

прошка и единение,

 както това било постигнато в Гърция и Испания, че и в Съединените щати след гражданските войни. Защо да не може и у нас?
Истината е, че национално единство се постига, когато факторът, който е разделял нацията престане да е актуален. Никой в Америка не иска да възстанови робството, никой в Испания не се стреми към диктатура базирана на най-консервативния прочит на католическия катахезис. Никой в Гърция не се опитва да изгради комунистически режим.
Но факторът, който разделя българското общество вече близо 140 години не дава никакви признаци, че ще изчезне в обозримо бъдеще.
Какво е разделяло българите?
Не, това не са били Кобургите, макар те да имат безспорни грехове към България. Не са били и ранните комунистически диктатори, макар че опитът на БСП да реабилитира Георги Димитров със сигурност жестоко разделя нацията. Но той и кървавият му режим са по-скоро последица, отколкото фактор.
Дълбокото разделение на българското общество винаги се е пораждало и се поражда от един единствен фактор. И той е 

намесата на Русия в българските дела

Няма нужда да си доцент доктор, за да знаеш, че когато бъдещият цар Фердинанд за първи път стъпва на българска земя, обществото ни е дълбоко разделно! Само седем години след Освобождението бруталната руска намеса в българските дела е довела до скъсване на дипломатическите отношения между София и Санкт Петербург! Бавно и методично през следващите десетилетия царят работи за постигане на национално "единство" и за изграждане на „взаимно-изгодни“ отношения с Русия. В този процес буквално пада главата на Стефан Стамболов – човекът извадил България от „Руската зона“. Само че през 1913 година Русия се оказва ненадежден арбитър при спора със Сърбия, насърчава Румъния да ни удари в гръб, а когато Османската империя ни напада, в разгара на Междусъюзническата война, Русия в нарушение на договора от 1902 година не си мъдра и пръста да ни помогне. Най-изявения русофил, премиерът Стоян Данев признава, че политиката му е фалирала!
Разделението русофили – русофоби остава дори когато България и Русия воюват през Първата световна война, а след нея придобива и идеологическа окраска. Опитът на Стамболийски да намери място на България в семейството на демократичните народи се проваля и след преврата от 9-ти юни 1923 година обществото се радикализира. Съветският съюз активно се намесва в българските дела, плаща заплати на „професионални революционери“, подстрекава бунтове и атентати. Цар Борис непрекъснато се стреми да омилостиви Москва. Констатацията на Величков, че докато цяла Европа водела борба срещу германските завоеватели и окупатори... у нас пак се биели българи срещу българи, е елементарна манипулация.
Истината е, че когато България влиза в Тристранния пакт на 1-ви март 1941 година, в страната има почти пълен консенсус за това! Тогава режимът на Сталин снабдява този на Хитлер с ценни суровини и горива. Единствено БЗНС и остатъците от „традиционната десница“ като Никола Мушаниов са против! Самоубийствената мантра „Винаги с Германия, никога срещу Русия“ достига до своя апогей. Само че три месеца по-късно Германия и Съветският съюз влизат в битка на живот и смърт, а в България 

българи започват да убиват българи

 В началото на септември 1944 година във Финландия, която е във война със Съветския съюз, президентът Манерхайм получава подкрепата на всички партии – включително на комунистите, срещу които е водил мини-гражданска война 25 години по-рано, за избягване на съветската окупация. Какъв по-блестящ пример за постигане на национално единение! 
В България комунистите, начело с вожда им Георги Димитров правят всичко възможно щото Съветският съюз да обяви война на България и да я окупира. Какъв по-красноречив пример за трагичните последици от националното разделение! 
Само че дори когато партията на Димитров сдаде властта след четиридесет и шест години, в условия на купонна система и режим на тока в мирно време, в България не постигнахме единство около очевидното. Че ако бяхме избегнали съветската окупация, животът на две поколения българи щеше да е много по-добър и по-достоен.
Прекарахме зората на демокрацията в спорове за миналото и възприехме т.н. конфронтационен модел, защото българските комунисти отказаха да направят стъпката нужна за националното помирение. Имаше само един начин по който можеха да избегнат отговорността за всички злини. Само едно оправдание, което политическите им опоненти щяха да приемат с наслада. И то е: „Ние не сме виновни. Съветският съюз ни накара!“ Само че ако го бяха направили, щяха да останат без избиратели. За не малка част от българите Съветската окупация от 1944 година е нещо хубаво, което е позволило на техните предци да се разправят с опонентите си! 
И все пак частичното оттегляне на Русия от българските дела през 90-те доведе до национално съгласие, че трябва да станем част от ЕС и НАТО. Но когато тези цели бяха постигнати, Западният свят изпада първо в икономическа, а след това и в политическа криза. Тя разбира се ще отмине. Но къде ще бъде България, когато светът отново се стабилизира? 
Русия отново започна да прави опити – често подплатени с брутални агресии, да възстанови своята зона в Източната част на континента. Доколкото България не е в състояние да се обедини около констатацията, че нашите национални интереси са несъвместими с руските имперски амбиции, националното обединение ще си остане далачен мираж!

*  Николай Василев е политически емигрант, политолог, автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".