Един от най-знаковите ритуали за нашата страна е българското хоро. Много хора знаят някои основни стъпки, но за малко от тях е известно, че зад хорото се крие езотеричен пласт с трудно разгадаема тайна.

Смята се, че хорото ни е завещано от древните траки и имало за цел да съединява човека с Космоса. В миналото хорото винаги се е играело в кръг, като в самия му център заставал гайдар.

Според изследователите това напомня въртенето на планетите около Слънцето. За пресъздаване на слънчевия цикъл говори и фактът, че хорото се движи обратно на часовниковата стрелка, каквото е и движението на небесните тела.

Предполага се, че хорото се е играело само по празнични събития, за да се изпълнят хората с енергия от Вселената. Танцуващите в един и същ ритъм са искали да слеят душите си с природата и техния създател.

Хорото често се играело в кръг и като култ към Слънцето, а хората се хващат за ръце, за да демонстрират единството на общността. Слънцето е било основното божество на повечето древни религии, включително и за прабългарите.

Всеки един детайл от хорото е обмислян много внимателно, за да се създаде мощна вибрация, с която хората да се съединят с Космоса.

Сега по-често хорото се играе с водач, който трябва да демонстрира най-добрите си танцувални умения. Затова обичаят изисквал водачите да се сменят и всеки да получи своя шанс за изява.
Една от най-неразгадаемите тайни, свързани с българското хоро, е разнообразието от ритми в различните краища на България. Някои предполагат, че това се дължи на различните трудови дейности в регионите.

Много хора определят хорото като българската йога, която помага на танцуващите да поддържат здравето, силите и способностите си на високо ниво.

Векове наред българското хоро запазва своите етнически характеристики, предаващи се от поколение на поколение. В България са познати 7 фолклорни области – Добруджанска, Македонска, Родопска, Северняшка, Странджанска, Тракийска и Шопска, където се играят 40 хора.

Популярното право хоро идва от Тракийската област, Дунавското хоро – от Северняшката, а ръченицата – от Шопската област.