15 януари

Преподобният Гавриил Лесновски е един от тримата велики последователи на рилския пустинножител свети Иоан, заедно с преподобните Прохор Пшински и Иоаким Осоговски. Той живял през XI­XII век. Родил се в село Осиче, Паланешко (Македония). Произлизал от семейство на богати и благородни родители, които първоначално били бездетни, та той се явил като Божие благоволение към тях след много молитви и сълзи. Като пораснал, дали го да се учи на книга и с Божията помощ много бързо преуспял: за малко време изучил "всичките писания" и то не само на един, а на много езици. Евангелската книга нито за час не изпускал от ръцете си.

Св. Гаврил ЛесновскиКато станал на възраст, родителите му го сгодили за девица от добър род. Но той никак не желаел това и молел Бога ден и нощ да запази девството му. Тази силна молитва му помогнала да победи разните страсти. По Божие благоволение умряла и годеницата му. Тогава той получил от родителите си голямо богатство, отишъл в манастир и станал монах. После навлязъл в Лесновската планина (Северна Македония), близо до сегашния град Кратово, построил манастир и църква в името на свети архангел Михаил, събрал монаси, поставил им игумен и там оставил цялото си имущество. А самият той се уединил в планината на пустинножителство и безмълвие, като се подвизавал там в безсънни бдения и денонощни молитви, и като изпитал жестоките изкушения на демоните. А Бог в отговор на неговата вяра, любов и подвиг още тогава го удостоил с дара на чудотворната благодат...

Веднъж при него в неговото уединение попаднал случайно един козар, който го заварил на молитва. Той паднал пред нозете му и го молил за следното... Козите му боледували и умирали от някаква огнена болест, та светецът да се помоли за тяхното здраве. Преподобният благословил вода и му поръчал с нея да поръси стадото си. Пастирът изпълнил поръчението, стадото му оздравяло и той дошъл да благодари на преподобния. Така преживял той на това място 30 години. После се завърнал в манастира и там починал на 15 януари.

Св. Гаврил ЛесновскиТялото му прекарало в земята други 30 години. След това той се явил три пъти на един руски монах Иосиф, който живеел в Средец (София) и който бил човек смирен и въздържан от всякакви светски неща, бодър в молитва и пост, и въобще богоугоден. След първото видение монахът си помислил да не би да е някаква дяволска измама. Но като се повторило и потретило, той се видял принуден да открие това видение на Софийския митрополит. Намерили, че е божествено откровение и отишли в Лесновския манастир, отслужили бдение, намерили гроба на светеца, извадили нетленните му мощи и ги поставили в църквата, за да бъдат почитани и целувани от монаси и миряни.

Много чудеса са ставали от прикосновението до тях: слепи проглеждали, хроми се изправяли, бесновти се излекували... Имало в Кратово един много богат арменец, който нямал други деца освен една дъщеря, чиято дясна ръка била суха. Довели я в манастира, поклонила се на светите мощи и в същия миг оздравяла ръката й. Също така при мощите се изцерило от нечист дух детето на един болярин. "Изцеления течаха от светите мощи като река. И много години беше тишина."

Но когато турците нахлули в Балканския полуостров и започнали да го завоюват, Българският патриарх от Търново пренесъл мощите на свети Гавриил Лесновски в столицата на тогавашна България и ги положил в църквата "Свети Апостоли" на Трапезица. Според проложното житие на преподобния от 1330 г. "там те лежат дори до днес и раздават изцеления". Но след турското нашествие в България и падането на Търново в турска власт (1393 г.) следите им се губят. Основаният от свети Гавриил манастир по-късно бил наречен на негово име и станал важно книжовно средище.

Житие на св. Прохор Пшински

Св. Прохор Пшински. Стенопис от ХV в. в църквата "Св. Архангел Михаил" в Сапарево край Кюстендил. Източник: bartol, bartol.blog.bgПреподобният Прохор Пшински по произход бил българин от благочестиви родители из областта Овче поле в Северна Македония. Той бил подарен от Бога на бездетните родители заради техните молитви и всмукал заедно с млякото на майка си и нейното високо благочестие.

Когато възмъжал, родителите му настоявали да го оженят. Но той чул веднъж в храма думите на Спасителя: "Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене", (Мат. 10:37) оставил всичко и тайно се уединил в пустинната планина над река Пчиня, близо до сегашния град Враня в Югославия. В една пещера, в която извирала вода, той преживял 32 години.

Веднъж уплашена сърна прибягала при него, подгонена от някакъв ловец, който скоро се появил. Преподобният при първа среща нарекъл ловеца по име и му предсказал, че скоро ще стане византийски император.

В онова време България се намирала под византийско робство (1018 - 1186 г.). И действително, подир някое време този човек се възцарил под името Роман Диоген (1067-1071 г.). Удивен от изпълнението на това предсказание, той открил нетленните мощи на вече покойния Прохор Пшински и на мястото на неговото подвижничество построил голям храм на името на светеца. Там били положени неговите свети мощи и се събрало монашеско братство. Този манастир съществува и досега.

Преподобният Прохор Пшински починал на 14 септември, но поради великия празник Въздвижение на светия кръст празнуването на паметта му е пренесено на 15 януари. В неговия манастир празнуват паметта му на 19 септември.

Житие на св. преподобни Павел Тивейски

Св. Павел Тивейски. Стенопис от XII в. от манастира на преп. Антоний Велики в Египет. Източник: pravenc.ru.Житието на първия в историята на християнското отшелничество подвижник, преподобни Павел Тивейски, било съставено между 374 и 379 г. от блажени Йероним (347-420 г.). То било записано по свежото предание на Антиниевите ученици около 33 години след кончината на този дивен Божи угодник от Тиваидската пустиня.

Св. Павел се родил в 228 г. в семейството на богати родители от Долна Тиваида (Египет) през царуването на римския император Александър Север (222-235 г.). След смъртта на родителите си Павел получил половината от наследството, а останалият имот се паднал на задомената му сестра. Нейният мъж бил зъл и користолюбив човек. Той се лакомял и за останалата половина от родителското наследство и обмислял как да я присвои.

Такъв случай скоро му се представил. В края на 249 г. излязъл първият едикт на император Деций (249-251 г.) за седмото гонение против християните. Дълбоко убеден, че християнството е несъвместимо с римския държавен строй и че християните са виновни дори за появата на чумата в империята, Деций при самото заемане на престола предприел мерки за пълното изкореняване на християнството. Той въвел прочутите "либелли" - удостоверения за пренесена жертва на идолите. С тях се извършвала първата регистрация за религиозна принадлежност на всички римски поданици. За тази всеобща проверка на всички римски провинции били назначени по пет души във всеки град, които зорко следели всеки гражданин да взима участие в римския държавен култ. Разцъфтяло доносничеството. Ширела се подлостта, която търсела да разчисти всички стари сметки.

Зетят на преподобни Павел Тивейски се готвел да предаде младия си шурей и да си присвои наследството му. Двадесет и две годишният Павел, който бил прекрасно образован и силно вярващ християнин, сам отстъпил богатството си на користолюбеца и се скрил в най-отдалечения край на Тиваидската пустиня, на изток от Червеното море.

След дълго бродене из пустинята младият отшелник намерил една пещера, край която имало финикова палма и едно изворче. Това било предостатъчно, за да преживее напълно сам цели 91 години. Почти един век св. Павел не видял човешко същество и срещал само дивите зверове на източната пустиня.

И един ден се случило нещо необикновено. Човек почукал на пещерната врата на великия отшелник. Той дълго не отварял, но чул един старчески глас:

- Отвори ми, рабе Христов! Аз зная, че не съм достоен да те видя, но няма да си отида, докато не зърна лицето ти. Не се крий от мене, защото Бог ми възвести за тебе...

Най-сетне преподобни Павел излязъл пред пещерата си и пред него застанал 90-годишният Антоний Велики. Повече от петнадесет столетия християнският свят е чел и слушал с благоговеен трепет беседата на тези двама титани на духа, запечатана с перото на блажени Йероним.

- Защо си сторил такъв труд и си посетил един грешен и нищожен човек? Моля те, разкажи ми как живее сега човешкия род? Какво става по света? Нима има още идолопоклонници? Още ли биват преследвани християните? Аз нищо не зная за това, защото 91 години вече живея самичък в пустинята...

Тези въпроси на ангелоподобния подвижник сигурно са развълнували св. Антоний Велики, който сам преживял в пустинно уединение 70 години. Те разкривали величието на един вековен подвиг, заключен в рамките на един неповторим човешки живот!

И настъпилата нощ двамата велики старци прекарали в беседа и молтва. Св. Павел Тивейски за пръв път разказал дългото ди житие след напущането на бащиния дом. Това, което неговото смирение скривало, великият прозорливец Антоний чел направо в сърцето му. Св. Антоний Велики отговарял на всички въпроси на първия известен в историята на християнстовото пустинножител.

- Аз отдавна знаех, че ти живееш в пустинята - казал накрай блаженият Павел. - Аз бих желал да поживея с тебе, та заедно да послужим на Господа, но сега настъпва часът на моята смърт и аз благодаря на Бога, Който те прати да предадеш на земята грешното ми тяло.

- Вземи и мене със себе си! - казал св. Антоний.

- Ти трябва да живееш още, за да укрепваш другите с пример и наставления, но те моля, иди до твоя манастир и донеси мантията, която ти подари епископ Атанасий, за да ме погребеш с нея.

Колкото и приятно да било за преп. Павел Тивейски посещението на св. Антоний Велики, той чувствал потребност да остане самичък в своите предсмъртни часове.

Преп. Антоний побързал да изпълни последната воля на великия старец. Той се удивил, че старецът знае за мантията, който му подарил св. Атанасий Велики (295-373 г.). Въпреки дълбоката си старост той преминал уморителния път до своя манастир и веднага тръгнал назад д Атанасиевата мантия на ръце, за да свари жив дивния тиваидец.

На следващия ден по пътя за пещерата на отшелника удивително видение известило на св. Антоний за славната кончина на св. Павел. С грейнало от неземна радост лице Тавейският подвижник възхождал към небето, заобиколен от ангели, пророци и апостоли.

- Защо ме остави, отче светий? Защо тъй неотдавна те познах и тъй скоро се лиших от тебе?

Той ускорил стъпките си напред и когато стигнал пещерата, видял преп. Павел да стои на колене. Зарадвал се Антоний и като помислил, че той се моли, коленичил до него. След един час обаче, като не чул ни глас, ни въздишка, допрял се до него и се уверил, че той е мъртъв. Тогава го облякъл в Атанасиевата мантия и се заел да погребе постническото му тяло.

Но св. Антоний не бил взел мотика, за да изкопае гроба на преподобния. В недоумението си изведнъж видял да се задават от пустинната далечина два лъва. Те дошли до тялото на великия мъртвец и започнали да копаят с ноктите си твърдата земя и издавали рев, като да ридаят за раздялата с великия светец. Когато изкопали един достатъчно дълбок трап, лъвовете близнали нозете и ръцете на св. Антоний и бавно се отдалечили.

Св. Антоний погребал светия покойник, прекарал една нощ в молитва над гроба му и се върнал в своя манастир, като взел със себе си направената от палмови листа дреха на преп. Павел. Той обличал тая свещена за него дреха само два пъти в годината - на Великден и на Петдесетница, и - както е записал блажени Йероним - обичал да казва: "Ако би трябвало да избирам, аз по-скоро бих избрал дрехата на Павел с неговите заслуги, отколкото багреницата на царете с техните царства".

В християнското изкуство изобразяват преп. Павел Тивейски облечен в дреха от палмови листа или с палмова клонка. Не липсват от иконите двата му лъва и един гарван. Гарван носил всеки ден на отшелника, подобно на древния пророк Илия, по половин хляб на ден, а при посещението на св. Антоний Велики донесъл цял хляб, и възрадваният Божи угодник казал:

- Щедър и милостив е Господ! Той ни устрои богата трапеза, като ни изпрати цял хляб.

Мястото на Павловото погребение не било забравено. През времето на византийския император Мануил Комнин (1143-1180 г.) светите му мощи били пренесени в Цариград и положени в манастира "Св. Богородица Перивлепта". В 1240 г. тази светиня се намирала във Венеция и накрай в Унгария.

Житие на св. преподобни Йоан Колибар

През царуването на Лъв Велики (457-474 г.) в Цариград живял богатият сановник Евтропий, който имал трима синове. Двамата от тях постъпили на царска служба, а най-малкият Йоан останал при родителите си, които особено го обичали, защото бил ангелски кротък, незлоблив и смирен. Този прекрасен юноша повече от всичко обичал да чете Словото Божие и да посещава богослужението.

Един ден в училището, където се учил Йоан, се отбил някакъв монах от манастира на незаспиващите братя, който бил основан от преподобни Маркел († 485 г.) в малоазийската област Витиния и се наричал така, понеже непрекъснато денем и нощем в него монасите поредно извършвали богослужение. Монахът разказвал на любознателните ученици за живота и обичаите на своята обител, но с най-голяма любознателност го слушал и разпитвал Евтропиевият син Йоан. Чистият и възторжен младеж така възлюбил ангелското житие на незаспиващите братя, че изтръгнал обещание от този монах да дойде и да го отведе със себе си, след като се завърне от поклонението си в Палестина.

Блаженият Йоан помолил родителите си и те с радост поръчали да му приготвят едно евангелие, богато украсено със злато и скъпоценни камъни. Монахът устоял на думата си и тайно отвел на кораба си възрадвания юноша, който взел от бащиния си дом само подареното му евангелие.

Напразно светият игумен увещавал младежа да се откаже от намерението си. Той намирал, че знатният цариградски юноша бил много млад за усилния труд и суровите лишения на незаспиващите братя, но Йоан така успешно преминал през всички строги изпитания на послушничеството, че бил постриган и за монах. Той изпълнявал неуморно и безропотно най-тежките работи, молил се непрекъснато и пазил такъв строг пост, че самият игумен бил принуден да сдържа прекомерните му лишения. Цели шест години преминали в същото неизменно усърдие, и младият Йоан надминал всички със своята монашеска ревност. Неговият подвиг ставал обаче все по-труден от мисълта за изоставените от него родители. Споменът за тях започнал да изпълва сърцето му с растяща и все по-дълбока скръб. Мислите за тях започнали да смущават дори неговите молитви. Лукавият дух се възползвал от това разсейване и коварно започнал да му припомня богатството и блясъка на бащиния дом и всичко, от което той се бил отрекъл. Чрез усилен труд и горещи моления Йоан успявал да прогонва тези изкушения, но напрежението от тази изнурителна вътрешна борба подкосило неговите сили. Той залинял и така отслабнал, че игуменът загрижено му казал:

- Не ти ли казах аз, чедо, че Бог не иска от служителите си прекомерни трудове и лишения, а ти не ме послуша и се натовари с бреме, което не е по силите ти...

- Не трудовете и лишенията ме сломиха, отче свети, но мене ме терзае скръб, измъчва ме вътрешна борба...

И откровено изповядал на своя духовен отец своите мъчителни мисли за родителите си. Богомъдрият игумен взел присърце тревогите на своя любимец и се отнесъл с голямо съчувствие към мъчителните бури в неговото чисто сърце. Помолил се и взел неочаквано решение: пуснал го да се завърне при своите родители, като му заповядал да се пази от дяволските мрежи и да води непорочен живот.

С дълбоко съкрушение младият монах приел съветите и благословението на своя игумен и тръгнал на път за Цариград. Той добре съзнавал, че отива на много тежък подвиг и много се молил да успее и в бащиния си дом да води същия строг и въздържан живот, както в напуснатия манастир. По пътя Йоан срещнал един просяк, сменил дрехите си с неговите и облечен в дрипи наближил бащиния си дворец. Той паднал на земята и благодарил на Бога със сълзи. Когато се стъмнило, той останал да нощува пред заключените порти на своя дом. На другата сутрин управителят на бащината му къща открил дрипавия странник, но някогашният любимец бил толкова неузнаваем, че той не го познал.

- Какво търсиш тук? Махай се, ей сега ще излязат господарите!

- Моля те, не ме прогонвай - кротко отговорил жалкият бедняк. - Никому няма да сторя зло, а тебе Бог ще възнагради за твоето милосърдие.

Добрият иконом се съжалил над безобидния нещастник и го оставил на мира. След малко се задали родителите на Йоан, които отивали към царския палат и отминали своя син, без да го познаят. Едва удържал вълнението си бедният Йоан при вида на обичните си родители. Когато те се отдалечили, той дълго плакал и се молил на колене, но след това се решил на необикновена жертва. Останал да живее в крайно смирение и доброволна нищета пред вратата на богатия родителски дом.

Често минавал благочестивият Евтропий покрай просяка и неведнъж си казвал: "Колко търпелив е този бедняк! Той понася и пек, и студ, без да се оплаква. Наистина на такива е Царството небесно! Ех, кой знае дали и милият ми син не живее някъде в същата нищета!" И състрадателно започнал да се грижи за безвестния просяк, като му давал щедра милостиня и му изпращал храна от собствената си трапеза, но Йоан раздавал всичко на другите просяци, а се хранел само с хляб. Господарката на дома обаче се гнусяла от дрипавия и нечист просяк. Дори заповядала да го прогонят от нейния праг. Домакинът се съжалил и му направил малка колибка, която да скрива от очите й клетника...

Три години преживял Йоан в тази колиба. Пред очите му всеки ден блестял богатият разкош на бащиния дом, а самият той прекарвал дните си в крайна нищета, строго въздържание и непрестанна молитва. Дори и слугите от къщата се ползвали с уважението на другите, а той страдал от лишения, мраз и зной, като не липсвало презрението и дори оскърбленията на минаващите.

Като изминали трите години, Йоан получил насъне откровение, че след три дни Бог ще го прибере при Себе Си.

- Благодаря Ти, Господи, че искаш да удостоиш мене, недостойния, с покоя на праведните! Моля те, Владико, помени родителите ми и ги спаси по Твоето милосърдие!

На другия ден Йоан намерил иконома и настойчиво му поръчал да помоли господарката си да дойде при него, защото имал да й съобщи нещо.

- Какво има да ми казва този просяк? - отвърнала горделивата господарка. - Та аз не мога да го гледам!...

- Иди жено! - казал й Евтропий. - Не се гнуси от бедняците; тях Бог е избрал! - Въпреки внушението на добрия си мъж тя все пак не отишла при просяка. Йоан поръчал да й съобщят:

- След три дни ще умра! Ако не дойдеш при мене, много ще съжаляваш след това...

Много искал блаженият Йоан да се прости с родителите си и особено със своята майка. С последната среща той искал да развълнува майчиното сърце и да се събуди в него милосърдие и състрадание. Най-сетне тя излязла от къщата и заповядала да донесат при нея просяка, защото той вече не могъл да ходи. Йоан покрил лицето си с кърпа, за да прикрие вълнението си, и казал на майка си:

- Госпожо, скоро ще свършат грижите ви за мене... Господ е рекъл: "Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили" (Мат. 25:40). Той да ви въздаде! А аз, макар беден и сиромах, искам да ви оставя един дар. Но преди всичко, моля те, госпожо, да заповядаш да ме погребат в колибата, в която живях, и в тия вехти дрехи, защото не съм достоен за друго място и за по-хубаво облекло.

Той й поднесъл своето евангелие и казал: "А туй да бъде на тебе и на мъжа ти за утеха и ръководство към вечен живот!"

Трепнала гордата жена пред такъв изненадващ подарък от един просяк и внимателно заоглеждала златосияйната книга. Тя се затекла към мъжа си с възклицанието:

- Колко много прилича на евангелието, което бяхме дали на нашия син!

- Та това е същото евангелие! - извикал Евтропий. - Да запитаме просяка, как е попаднало то у него и дали знае нещо за нашия син!

- В името на Бога, кажи ни, откъде си взел това евангелие? Къде е нашият син?

- Аз съм вашият син Йоан! - извикал разплакан блаженият, който повече не могъл да сдържи чувствата си. - На мене бяхте дали това евангелие. Виновен съм аз за вашата скръб, но даденото ми от вас евангелие ме научи да обичам Бога повече от всичко и да нося с търпение Неговото име.

Паднали на колене разплаканите родители, прегръщали своя любим син и безкрайна била скръбта им, че толкова дълго време не са могли да го познаят. Краткотрайна била радостта от неговото намиране, защото те трябвало да се разделят с него завинаги.

С благодарност и възхвала на Бога Йоан починал на третия ден, а майка му, като забравила неговата последна молба, го облякла в скъпи дрехи, но веднага заболяла тежко. Тя също така неочаквано оздравяла, когато по настояване на Евтропий облекли покойния му син в носените от него вехти дрехи.

Погребали го на мястото на неговата бедна колибка. Родителите му издигнали над неговата гробница църква и страноприемница, в която приемали и обслужвали в негова памет бедни, болни и странници. Те употребили за богоугодни дела цялото си състояние и завещали да бъдат погребани до своя син.