Доц. д-р Александър Нишков

Някак напук на вихрещия се в началото на XIX век реализъм, във френския културен елит изгрява звездата на Надар – портретистът на души. Творецът, първи успял да сътвори портрет чрез детайла в „Очите на Берлиоз”. Началото и пикът на неговата кариера минават под знака на просперитета на Франция – към този момент тя е най-богатата европейска държава, а Париж е определящ търговски и културен център. Именно в средата на XIX век се създава „еталонът” на човека от големия град - денди: равнодушно–надменен във всяка ситуация и фланьор, който по цял ден убива времето по новите булеварди или седи по кафенета. В Париж възниква цяла индустрия на удоволствието. Там, по примера на императорския двор, в големите салони се събират елегантни аристократи и буржоа, появява се модата на кафе–концертите, където се изпълняват опери, водевили, комедии, романси. Появяват се интелектуалните кръгове. 
Търговският нюх на Надар усеща безпогрешно снобския интерес към новото и модерно изкуство и разчитайки на таланта си, успява да го превърне в доходно занимание. 

Фотографията се оказва силен конкурент на живописта

 Той успява да доведе качеството на фотопортрета до статуса на признато изкуство. Приятелите му художници го наричали „Тициан на фотографията”.
През 1854 г. Надар публикува "Пантеонa на Надар" - огромен литографски труд, съставен от 240 карикатури, първия от планираните четири колекции. Работейки върху него, той достига до същата мисъл като Дейвид Октавиус Хил по негово време - първо да направи снимка на своите клиенти, а след това да се направи карикатурата. Но при солидните обеми на "Галерия на съвременниците" се появяват не карикатури, а отлични фотографски портрети на писатели и други известни личности, направени с перфектна прецизност. Самият той пише: "Фотографията е прекрасно откритие... Теорията може да се научи за час, основните техники за ден... Но това, което не може да се научи, а се чувства, е светлината. Начинът, по който светлината пада върху лицето, сте длъжен да определите сам. За да получите сходство, различно от баналния портрет, трябва да влезете в съюз с позиращия, да чувствате неговите мисли и да усетите неговия характер."(1) . Стилът на неговите портрети е прост и строг. Обикновено снима хората стоящи, като се използва само горната светлина и едноцветният фон. Фокусът е върху лицето, жестовете, позата, опитвайки се да определи конкретните характеристики на модела.
Феликс Надар заснема Виктор Юго на смъртния му одър през 1885 година. Той прави серия от фотографски портрети на съвременни художници, включително и на неговите съвременници Ференц Лист, Ричард Вагнер, Шарл Бодлер, Хектор Берлиоз, Жак Офенбах, Ги дьо Мопасан, Едуар Мане, Сара Бернар, Луи Пастьор, Алфонс Доде, Джузепе Верди и мн. др. Най-известният сред тях е портретът на Оноре дьо Балзак, който е споменат почетно в мемоарите на Надар „Когато бях фотограф”. 
Надар, къде волно, къде неволно, става родоначалник на все още неопределения жанр във визуалните изкуства – този, целенасочено 

създаващ визуалната памет

Защо бе необходим този увод?
Пред очите ми се роди един нов „пантеон“, или поне станах свидетел на неговото раждане (със своите скромни стотина творби). Един „пантеон“, изстрадан и емоционално и физически. Един „пантеон“ на българина, този българин, който дали в определен момент или в по-дълъг период от време, поставя общественото пред личното. Българинът, който така и не става богат, не убива времето по кафенетата, минава почти в нелегалност и отдава времето и емоциите си за това, което обича и може да прави – да върши съвестно задълженията си към обществото.
Този „български пантеон“ е дело на Теодора Нишков, по-известна с псевдонима си „Принц Датски“(2) . Проект, притежаващ своеобразна съдържателна оригиналност несрещана често във визуалните изкуства.
Къде са обаче разликите между проектите на Надар и Теодора? Първо - Принц Датски започва своя проект в най-бедната европейска страна, за разлика от надаровата Франция по онова време. Втората разлика е, че много от присъстващите в този „пантеон“ (наред с изтъкнатите, познати от Прехода лица), са „обикновени“, отдадени на своята лична кауза персонажи – скромни, но горди със собствената приносност към изстрадалото ни „европейско“ общество. Всички те са тук в България, не мислят за емиграция, редовно плащат данъците си, но оплаквайки се от настоящото си битие, дават своя дан към България – основателна причина да заемат достойно място между 

„строителите на съвременната“ България

Третата разлика е в подбора на изразните средства. Ако Надар работи в силно изразен полутон, то Принц Датски поставя своите герои в една по-интимна среда, използвайки предимно т.нар. „нисък ключ“ – своеобразен изразен контраст между среда на съществуване и вътрешен мир. И не на последно място, разликите в крупностите – Принцът „търси“ близостта със своя модел (за разлика от Надар), но близост не само посредсвом снимачния план, а и в чисто съдържателната част на своите фотографии. При нея няма импровизация на „терен“ – идеята е ясно очертана в бързата скица на сториборда, след което следва имплантирането на модела, геометрично и драматургично. 
В тази фотографски цикъл, зрителят, в зависимост от моментното си емоционално състояние, може да види едновременно и тъга, и гордост, и отчаяние, и обнадежденост, но най-вече не ще изпусне личностното присъстие на Човека пред обектива силно подчертан от умелата геометрична подредба в изобразителното поле.

Проектът „100 Запечатани във времето“ предстои да бъде реализиран в изложба през идните месеци и надграждан във времето, като за него понастоящем се търси финансиране. Реализирайки се, тази колекция, се надявам да обогати културния живот и да допълни българската визуална памет. 
.........................

(1)  Феликс Турнашон Надар, „Когато бях фотограф“, 1910 г., мемоари

(2)  Хамлет – Принц Датски е един от творческите псевдоними на пра-дядото на артистката Димитър Подвързачов и е заимстван от Теодора Нишков