Днес се навършват 104 години от абдикацията на цар Фердинанд и интронизирането на цар Борис III. Оценката за тези български царе продължава да разделя българската нация. Добре е да разделим спорното от безспорното при анализа на техните управления.

Безспорното е, че и двамата се възкачват на трона на българските царе във вихъра на тежка политическа и геополитическа криза. В началото на своето управление и двамата стоят на заден план докато държавата се управлява от силни премиери. С течение на годините и двамата 

концентрират все повече власт в ръцете си

 И двамата постигат определени успехи. И двамата успяват да разширят трайно територията на България. (Цар Фердинанд освобождава Пиринска Македония, Родопите и Странджа, цар Борис осигурява връщането на Южна Добруджа). И двамата са изправени пред огромни предизвикателства. Но в края на управлението на цар Фердинанд и година след смъртта на цар Борис III България катастрофира!

Какви могат да са нашите заключения?

Можем да ги обявим за злодеи, както правеше комунистическата историография, или по-точно митология. Можем фаталистично да повтаряме, че те, (или единият от тях) са направили каквото са можели, но катастрофата е била неизбежна. Но можем и да анализираме критично техните царувания и да си извлечем поуки. Къде и кога са постигнали правилно? Кога са правили фатални грешки?

Ако някой терорист беше застрелял цар Фердинанд след подписването на Лондонския договор за мир (който ни гарантира широк излаз на Егейско море), вероятно и днес в училищата щеше да се учи за Фердинанд Велики! Ако цар Борис III бе починал по същия мистериозен начин след връщането на Южна Добруджа, но преди присъединяването на България към Тристранния пакт, никой нямаше да оспорва мястото му в пантеона на големите български държавници. Ако след като Мусолини нападна Гърция той беше предложил на Атина и Лондон „празен чек“ срещу Егейско пристанище, България е можело да избегне Съветската окупация!
Никога не трябва да забравяме, че концентрацията на властта в ръцете на един човек е крайно опасно за нацията. Трябва да сме безкрайно наясно, че диктатори не могат да бъдат омилостивени. Опитът на цар Фердинанд да съчетае българския национален интерес с руските имперски амбиции и опитът на цар Борис III да омилостиви Хитлер и Сталин завършват 

Катастрофално

Никога не трябва да забравяме, че не можем да постигнем „всичко“, че трябва да имаме стратегически приоритети, най-важният от които е превръщането на България в непрежалимо парче от мозайката за големите „морски“ демокрации. Когато Лондон с стоял зад нас постигнахме чудеса – Съединението, Независимостта, Лондонския договор за мир. Ние обаче никога не върнахме жеста. Обичаме да повтаряме, че Чърчил мразел България, но забравяме, че на два пъти, в ключови моменти застанехме срещу страната му, без да проверим какво можем да получим, ако ѝ съдействаме.

Двамата български царе не успяха да навигират България през вихрушките на световните войни. Днес Европа и Балканите отново навлизат в период на несигурност и от нас зависи дали България ще намери добро място в света след като като бурните времена приключат.

Тленните останки на цар Фердинанд и досега гният непогребни в Германия, а тези на цар Борис III никога не бяха открити. Може би трябва да погребем скромно „царят отец“ край съпругата му царица Елеонора в двора на Боянската църква и да продължим издирванията на тленните останки на цар Борис. Но по важно е да се поучим от успехите и провалите на тези двама наши царе, за да гарантираме на България по-добро наследство от това, което те ѝ оставиха!