На 7 ноември 1912 г. се получават сведения, че в Кюстенджа се товарят кораби с муниции за турската армия с направление Цариград, както и за движение на турски военни съдове. Дадена е заповед противникът да се атакува. Отрядът, който е изпратен е от четири торпедоносеца с командир капитан II ранг Димитър Добрев. „Летящи” е командван от лейтенант Димитър Альов, на борда му е и капитан Добрев. „Смели” е с командир лейтенант Неделчо Недев, „Строги” е поверен на лейтенант Петър Стоянов, а „Дръзки” е под командването на мичман I ранг Георги Купов. Срещата с неприятеля е малко след полунощ на 8 ноември – на 32 мили източно от Варна. Сигналът за атака е даден от флагманския кораб „Летящи“.

На „Дръзки“ старшият кормчия пръв забелязва вражеския кораб и докладва на командира. Екипажът заема готовност по местата си – от този момент всички ще действат като едно цяло. Ходът на торпедоносеца се увеличава до пълен. Мичман I ранг Кирил Минков хваща ръчката на торпедния апарат. Механикът Юрдан Панайотов слиза в машинното отделение, за да следи лично за работата на уредите и машините. Хората от втората смяна слизат в машинното и в огнярното отделение, но заради обявената бойна тревога и първата смяна също остава долу. Тясното помещение се изпълва с хора. С лопати и ръжени те теглят брикети от ямите, разчупват ги на дребно и ги хвърлят в пещта. Стоян Смоков и Ангел Атанасов следят котлите и поддържат налягането да не пада под 16 атмосфери.

Българските торпедоносци атакуват един след друг турския крайцер „Хамидие“. „Дръзки” стреля последен. За по-добро насочване ходът му е намален на 120 оборота. След две последователни пресичания на курса на „Хамидие“ „Дръзки“ поставя на десния си борд крайцера в успореден контракурс и увеличава хода си до пълен. Тези чести промени костват на машинистите и огнярите максимална концентрация и усилия.

Време за радостни възгласи обаче няма, минонсецът трябва бързо да се изтегли от зоната на стрелбата и да се присъедини към отряда. Командирът заповядва увеличаване на хода, но вдигането на налягането не може да стане изведнъж. Друга неприятна изненада е, че от димните тръби излизат огнени езици. Механикът заповядва на старши машиниста Стойчо Златарски да отиде в котелното и да угаси пламъците, докато сам застава на регулатора и следи показанията на манометъра. Скоро ситуацията е овладяна, пламъците престават и налягането се покачва. 

През цялото време на атаката нашите торпедоносци са подложени на артилерийски обстрел от „Хамидие“ и другите турски кораби. Щетите са минимални –„Дръзки” и „Смели“ имат поражения от стрелбата в димовите тръби, а един моряк от екипажа на „Смели” е леко ранен. С тази победа младият български военен флот заявява по безспорен начин своето присъствие в Черно море, с което противникът трябва да се съобразява.

През следващите години за първата българска морска победа се пише много. Тя е изобразена в рисунки и фотоколажи, издадени като пощенски картички. В тях се посочва командният състав на отряда, знаят се имената на офицерите, но не се забравя и ролята на редовите членове на екипажите. В много публикации през 20-те и 30-те години на ХХ век се споменават имената на по-изявените от тях, като се разказва за ролята им в атаката. 

Общата снимка на обслугите на нашите торпедоносци, участвали в атаката срещу „Хамидие“, е заснета в района на флота (сега Военноморска база Варна). На преден план са членовете на екипажите, около 80 човека – матроси, ефрейтори и подофицери. Зад тях на кея са шестте торпедоносеца, а в далечината се вижда пристанище Варна с търговските кораби. Въпреки че повечето образи са доста неясни и неразпознаваеми, направата на снимката е едно признание за приноса им в победата. Около 1915 г. тя е използвана във фотоколажа, посветен на героите от атаката, а през 30-те години на няколко пъти е публикувана в сп. „Морски сговор“ и в сп.„Морски преглед“.