„Не е достоен за свобода, който не е готов да се жертвува за нея!“

Това послание ни е оставил един от най-големите наши писатели – Димитър Талев. Запалил “Железния светилник” и превърнал любовта по Македония в най-романтичната мъка на съвременна България.  А безспорният му талант е най-необичайното доказателство, че в българската култура се е появил велик творец, оцелял от безчинствата и страданията на комунизма.

Днес Димитър Талев щеше да бъде на 127 години. 

Роден в Прилеп, житейският му път е изпълнен с превратности и обрати – от известен писател, до затвор след 9 септември и реабилитация през 50-те години, когато излиза и прочутата му тетралогия -  "Железният светилник", "Преспанските камбани" и "Илинден".

Като главен редактор на вестник “Македония”, орган на дясното крило на македонското движение на Ванче Михайлов, Талев се превръща във враг за комунистическия режим след 1944 г. Политиката на България по Македонския въпрос изцяло е променена и започва активна македонизация на Пиринския край. Талев е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. 

През октомври 1944 е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, а само с упреци, че „проявява великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.), след което е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол (до края на август 1945). 

През октомври 1947 Талев отново е арестуван, здравословното му състояние рязко се влошава. Макар получил тежка язва, той е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциян“ (до февруари 1948). Там големият родолюбец и писател е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците (един от които е анархистът Христо Колев Йорданов-Големия).

Талев сам описва освобождаването си от мините пред българина от Македония Христо Огнянов:

„Един ден бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах (…) Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“ Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вратът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потърква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!“ Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. Тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“

След 1948 семейството на Димитър Талев е изселено от София в Луковит. Там, в условията на обществена изолация цели 10 години, Талев доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“. Трилогията се превръща в литературен отговор на антибългарската политика на комунистите в  България към Македония и остава най-светлият порив на съвременното национално самоосъзнаване. 

Христо Огнянов, емигрант след 9 септември, творец и почитател на Димче (както са наричали македонците Талев) разказва в спомени за него потресаващи факти. „Железният светилник“ е бил готов за публикуване още през 1946 г. (писателят го е нахвърлил още през 1942 г.). Книгата обаче остава в чекмеджето на Пантелей Зарев до 1952 година. В страшните времена, в които животът дори и на най-талантливите не струвал пет пари, никой не смеел да издаде книгата.

През 1952 г. настъпва обрат. В Луковит пристигат писмо и пари. Властта кани Талев да се завърне в София, защото политиката е променена. Комунистическото правителство застава на патриотични позиции спрямо Македония. Талев е реабилитиран, което му дава шанс неговата тетралогия да види бял свят и да се превърне в най-силното духовно доказателство за българското минало на Македония. Осмелил се да разлюлее Преспанските камбани, те продължават да бият и  днес, носейки ехото на националната ни идентичност.