На 29 август 1942 г., в град Банкя издъхва легендарният Данаил Цонев Николаев - български офицер, генерал от пехотата, останал в историята ни като „Патриарх на българската войска“. 

Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война, военен министър в навечерието на Балканските войни, Николаев е първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата.

Той е роден на 30 декември в град Болград, Бесарабия. Потомък е на великотърновски род. Основното си образование получава в българското училище, а по-късно завършва и българската гимназия в родния си град. През 1871г. заминава за Одеса с намерение да стане руски офицер. На 27 септември 1871г. е записан в рота на 54 Мински полк, а на 19 септември 1873г. Данаил е вече юнкер в Одеското военно училище. На 20 юли 1875г. е записан в полка на Кишинев, но вече произведен в чин портупей юнкер. 

Отдаден изцяло на военната служба, Данаил Николаев не престава да мисли и за своята поробена родина – България. Той знае, че в Букурещ съществува български революционен комитет и че в България кръстосват апостоли, подготвящи народа за борба. В един априлски ден на 1876г. няколко млади офицери от руския гарнизон в Кишинев се събират в хотел “Виктория” където съдбата го среща големия революционер и поет Христо Ботев. Присъстващите на срещата са подпоручици Филов и Шиваров и пряпорци Данаил Николаев, Муткуров, Стоянов и Гуджев – всички българи, готови да умрат за поробената си родина.

Поради избухване на Сръбско-турската война на 14 юли 1876г. той подава молба за уволнение от военна служба, за да замине доброволец в Сърбия. Заради благородното начинание, уволнението му е отказано и е изпратен в отпуск. На сръбска страна в бойните действия участват хиляди българи в опит да вдигнат въстание в България или да използват задълбочаване на военните действия, което да доведе до освобождаване на българите. Със своите чети участват Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо войвода, Иван Кулин и Симо Соколов. Българските четници и доброволци достигат до 5000 души, повече, отколкото начислява сръбската войска.
След цял месец пътуване Данаил Николаев пристига в Сърбия в село Митовница. На 1 август, начело на 500 български добороволци, той потегля от селото срещу настъпващата турска колона и успява да я разгроми. Действията на младия мъж стават достояние и на генерал Черняев, който от името на сръбския княз го награждава със сребърен медал за храброст. Даденият му отпуск изтича, но, непреклонен да види родината си свободна, заминава за Румъния, за да се срещне със свои другари.

На 6-ти октомври взима участие заедно със своята част в боя при Гамзиград. Войната свършва и младият Николаев преживява голямото си разочарование в своите надежди да види България свободна. 

След неуспеха на войната за балканските славяни Николаев се завръща в своя полк. През април 1877 г. е зачислен в командването на новосформираното българско опълчение и отговаря за въоръжението на Пета опълченска дружина. След започване на Руско-турската война става ротен командир и се отличава в боевете за освобождаването на Казанлък, при защитата на Стара Загора и на Шипка, битката при Шейново. Успехът му силно впечатлява руското командване и то започва да нарича подразделението му „златната рота“. Самият Данаил Николаев получава званието поручик (старши-лейтенант) и това е второ му повишение само за половин година - преди започването на войната е произведен в подпоручик.

По силата на Берлинския договор опълченските дружини южно от Стара планина сформират Източно-румелийската милиция - както наричат войските на автономната област. По това време частта на Данаил Николаев е в Казанлък и той остава в Източна Румелия. Само за няколко месеца заедно с други българи - офицери на руска служба, обучава във военни умения над 5000 души, използвайки прикритието на сформираните гимнастически дружества, подкрепени от комитетите „Единство“. Така охлаждат намеренията на Османската империя да върне в Източна Румелия свои войски.

На човек с фес аз не рапортирам

През пролетта на 1879 г. Даниел Николаев е член на делегацията, която посреща първия султански губернатор на областта - българина Алеко Богориди (Алеко паша). Подпоручикът се заканва, че ако османският сановник е с фес на главата, няма да му отдаде чест. Богориди е принуден да замени феса с калпак. „Пашата го тури на главата си и аз се явих да му рапортирам“, спомня си Данаил Николаев, който още при първата среща показва на губернатора, че в Източна Румелия властта на султана ще бъде номинална. Думите му за феса обаче се приемат и цитират не само в буквалния, но и в преносния смисъл. Генералът ненавижда и раболепието на българските русофили и а всеки, който прекланя глава.

Николаев прави успешна кариера в източно-румелийската войска. През ноември 1883 г. вече е майор и поема командването на 2 пехотна пловдивска дружина. Оглавява и Пловдивското войсково окръжие - длъжност, която ще се окаже стратегическа при осъществяването на Съединението. Той отхвърля като „разбойнически“ първоначалния план на съединистите, които смятат да убият тогавашния губернатор Гаврил Кръстевич и да се оттеглят в Балкана. Офицерът предлага целия народ да се подготви за Съединението, а като началник на Военно окръжие да свика маневри на източнорумелийските дружини и под това прикритие да съсредоточи край Пловдив многобройна армия. Членовете на тайния съединистки комитет му поверяват общото командване на революционните сили - включително и на селските чети. Приятелите му дават прякора Арабито - по името на Араби паша, който през 1881 г. оглавил военното въстание в Египет.

В началото на септември 1885 г. Николаев свиква две опълчения, като разпорежда всеки войник да има боеприпаси и сухари за минимум три дни. Дружините лагеруват край шосето за Асеновград и в нощта на 5 срещу 6 септември той ги повежда към Пловдив. На строените войници високо заявява: „Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския княз Александър“. Около 3 ч. призори частите на Николаев са пред конака на губернатора Гаврил Кръстевич. Тук се спречква с руския военен аташе полковник М. Чичагов, който го упреква, че върви срещу волята на императора, тъй като Русия е против Съединението. Данаил Николаев разярен му отвръща: „Ако не ви харесва, пръждосвайте се!“ Симеон Радев отбелязва: „В Пловдив Николаев имаше чести стълкновения с руските офицери, на които той не можеше да търпи презрителния тон спрямо българите.“

След провъзгласяване на Съединението княз Александър повишава Данаил Николаев в подполковник за отличната му военна служба - друг български офицер в армията с по-висок чин по това време няма.

Стратегът, провалил сръбските генерали

Избухването на Сръбско-българската война през ноември 1885 г. заварва Данаил Николаев далеч от фронта. Той е началник на Източния корпус, който трябва да отблъсне по българо-турската граница евентуално нахлуване на османски войски в княжеството. Затова успява да стигне западния фронт едва в края на сливнишките боеве. Като офицер с по-висок чин той поема командването на Западния корпус, сменяйки майор Аврам Гуджев. След победата при Сливница инициативата вече не е в сръбски ръце и от неговия пълководчески талант зависи дали България ще спечели войната.

След освобождаването на Цариброд предстои нахлуване в сръбска територия - за първи път българска армия ще прекоси чужда граница. Въодушевлението е голямо.

Широкият фронт позволява на Данаил Николаев да използва максимално всички сили на армията - пехота, артилерия и конница. При Келташ българските и сръбските ескадрони за първи път влизат в срещен бой. Настъплението приключва за по-малко от 48 часа. Европейски военни анализатори посочват, че българските действия при Пирот „заслужават изучаване и похвала“. Сръбските части отстъпват панически и молят австроунгарския посланик да спре настъплението.

Унижаван и почитан

Командир с характер, кален в сраженията, Данаил Николаев винаги поставя интересите на отечеството над личните си емоции. Като военен министър има тежката участ да потуши бунтовете на офицерите русофили през 1887 г. и да подпише смъртните присъди дори на стари бойни другари.

За втори път поема военното министерство през 1907 г. Запазва поста и в кабинета на своя земляк Александър Малинов. Като член на това правителство участва в провъзгласяване на независимостта през септември 1908 г. Година по-късно става първият българин, удостоен със званието генерал от пехотата.

При обявяването на Балканската война вече е в запаса, но пожелава да бъде в помощ на армията. Но вместо на фронта го оставят в тила - като комендант на Ямболския укрепен пункт. Разочарован подава оставка.
След време му предстои друго унижение - пловдивчани не го канят за честванията на 50-годишнината от Съединението. А по време на атентата в църквата “Света Неделя” 1925 г. загива единственият му син – подполковник Никола Николаев.

Николаев подкрепя кръга „Звено“ в преврата от 1934 г. , а две години по-късно предвожда Гергьовския парад от 1936 година заедно с други заслужили генерали ветерани. На 6 май 1936г. ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден “Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий”. 
През 1937-а цар Борис ІІІ го кани да стане кръстник на престолонаследника Симеон Търновски и той приема. Тачен като патриарх на българската пехота.

Със своя изключителен принос и живо участие в живота и творчеството на младата българска войска с най-разнообразна дейност, той заслужено получава званието "Патриарх" на българската армия.

Данаил Николаев умира на 90 години в Банкя на днешната дата преди 83 години.