Атанас Величков, главен редактор на портал „Трибуна. мк“

В дните след 100-годишнината от убийството на Тодор Александров, някак си логично е да се сетим как в миналото, този легендарен водач, е бил недолюбван от тази (другата) страна на Осогово. Да си припомним, че е имало дни когато за историците и властниците в югославска, а след това и в самостоятелна Македония, Тодор Александров е бил само и единствено един „слуга на българския царски двор“, „върховист“ и „кръволок на македонския народ“, разбира се в компанията на Иван Михайлов.

Такова връщане назад е нужно, преди всичко заради намерението, да се изтрият всички знаци за съществуването на българска идентичност в Македония. В Северна Македония се изгради още един паметник на Тодор Александров. След паметника в скопския квартал Кисела Вода, се откри и нов паметник на войводата в неговото родно щипско Ново село. Това показва, че процесът за неговата пълна македонизация не е завършил. Без значение дали това ни допада или не, Александров ще бъде използван срещу македонските българи от онези които го македонизираха, за да им кажат „Александров е наш герой и неговото геройско дело ни принадлежи“. От другата страна, разбира се, са крайните левичари, за които Александров си остава „черна фигура“ в историята на Македония.

Верни на историческите традиции македонските българи, стоят там където е Тодор Александров и откъдето искат да ги изместят съвременните македонски националисти.

Звучи налудничаво. Звучи дори грозно, на фона на лъжите и безбройните манипулации, казани, написани и втълпени на поколения наред за събитията и личностите, които са част от историята на македонските българи. Част от техните родови истории, за техните предци, които са били част от борбата за свобода, автономия и независимост на Македония.

Затова истината, макар и до болка позната, трябва да се повтаря! А истината е една и единствена. Съвременните македонски националисти искат да си присвоят Тодор Александров, защото им е нужен за оправдание на тяхното собствено съществуване, необходим е за да оправдае фалшивата приемственост на „македонската идентичност“. Искат да го македонизират, защото Александров е началото на един недълъг, но съществен период от историята на Организацията. Последният такъв от 1919 до 1934 г. Сегашната партия на власт в Република Северна Македония има нелепата претенция, че е наследник тъкмо на това ВМРО и затова Александров е от съществена важност за нея.

Така някогашният „върховист“ и „слуга на българския двор“ се превръща в сламката за спасение на давещия се, още преди да проходи с по-уверени стъпки „македонски национализъм“. Те се кичат с него. Използват го като плакат за тяхната идеология, която няма никаква връзка с идеологията на легендарния войвода. Но той е бил героичен и красив. Бил е строен и униформата му е стояла добре. Какъв по-добър кумир... Леко ще изгладим тук там биографията му. Ще я шлифоваме, за да имаме поне един представител на десницата, който не е бил толкова лош, колкото Михайлов да речем.

На пръв поглед изглежда лесно, но ако продължим да се взираме, за част от съвременните македонци, Александров си остава противоречива личност. Неговата българщина не може да бъде скрита или забравена в някой затънтен кът на географската област Македония. Българският дух на бореца за Независима Македония е безспорен и точно това го прави противоречив за част от съвременните етнически македонци. Някои от тях си задават въпроса, как така един българин като Александров, ще се бори за Македония. Някой ще каже, че това е въпрос с повишена трудност, но не е нужно да се съгласяваме нали? Може би, ще дочакаме историческата комисия да каже своята тежка дума. Учените от двете страни на границата ще намерят формулата. На базата разбира се на историческите извори и свидетелства.

Очакваме отговори не само за Тодор Александров, но и за Гоце Делчев, най-големия син на Македония. Ще разберем, какви са били контактите на Делчев, като задграничен представител на Организацията с Върховният комитет в София. Останал ли е имунизиран от вредните „върховистки“ идеи? Защо въобще е комуникирал с „лошите върховисти“? Какъв му е бил интересът да се определя като българин? Какво му е било на тогавашното време, че всички македонски революционери и от левицата и от десницата са се определяли за българи? Какви събития са „променили времето“?

Някой трябва да отговори на въпроса защо за Колишевски в даден момент Гоце Делчев е един българин с незначителна роля в борбата на македонския народ, а след това става личност от историческо значение и „идеолог на националослободителната борба на македонскиот народ“.

Дали в един момент, авторът на крилатата фраза „когато сме си българи“, не е станал нужен, на Колишевски, за да се бетонират основите на зараждащата се нова нация? Както в наши дни Александров е нужен на македонските националисти, част от които хвърлят огън и жупел срещу Колишевски, наричайки го слуга на Белград? Да не забравяме, че Колишевски е най-чистият пример за жесток творец на новата македонска идентичност.

Това са въпроси, чиито отговори, трябва сами да намерят онези, които имат нужда от тях. За останалите не остава нищо друго освен да се примирят с фактите, а те са безпощадни. Гоце Делчев, като борец за автономия на Македония и Одринско, се е родил, живял е, борил се е и е загинал като българин, Тодор Александров, макар и борец за независима Македония, също се е родил, живял е, борил се е и е загинал като българин.

Да стоим далеч от заблужденията и да се насочим към историческата истина. Гоце Делчев, Тодор Александров и Лазар Колишевски са част от македонската история. Но Гоце Делчев и Тодор Александров исторически принадлежат на македонските българи и българите въобще, докато Лазар Колишевски принадлежи на югомакедонците и югославяните въобще. Македонизирането на Гоце Делчев и Тодор Александров, а след това защо не и на Иван Михайлов и редица други дейци на ВМРО е опит за изтриване на историческото наследство и памет на македонските българи, които трябва да се превърнат в българи заради някакъв интерес.

От тази истина измъкване няма. Реалността е такава. /БГНЕС