Веселин Стойнев, Дойче веле

Евроатлантическа България се държи като дълбоко провинциална страна, застане ли ребром въпросът доколко е част е от съюзите НАТО и ЕС, в които членува. Разбира се, провинциализмът не е спорадичен изблик, а константно състояние на житието-битието на всяка отделно взета провинциална страна. Но при международни кризи кантовете на парадния ни анцуг лъсват.

Защо е това снишаване?

Политическият провинциалист винаги играе двоен агент. Пред чужденците се прави на безропотно верен - синдромът "16-а съветска република". Пред своите е големият хитрец, прекарал чужди премиери "с 200" - синдромът "Ганьо Борисов".

Но и далеч по-възпитани политици влизат в същата игра. По украинската криза президентът и военният министър каканижат адажиото на деескалацията, дипломатическия изход и ограниченото военно участие със само един батальон. А премиерът и десните партии в коалицията му препускат в престото на верността ни към НАТО и отхвърлянето на старата подялба на света в сфери на влияние. Накрая ролите неизбежно се смесват, защото при тежка световна криза никой не иска да слуша хорово пеене, поради което премиерът се нагърби да музицира на два гласа. В интервю за БиБиСи Кирил Петков хем се кълнеше колко предвидим член на Алианса е България, хем убеждаваше света в чудатата сила на този батальон под българско командване, към който можело да се присъединят неясно още колко съюзнически взводчета или ротички, за да образуват една "напълно ефективна сухоземна батальонна бойна група".

Не че ако батальонът беше бригада или цял корпус, щяхме да вържем гащите на отбраната. Във военно отношение България е миниатюрна сила с антикварно въоръжение, особено спрямо Русия. Но нали тъкмо затова сме част от най-мощния военен съюз. В който можем поне да застанем достойно равнис в последната редица, а не да развиваме читалищна автономия с черешово топче край строя.

Достойнството обаче не е красота по рождение, а разумно и отговорно поведение. Което изисква поне да можеш да се грижиш за себе си, да бъдеш пълнолетен, сам да планираш и преследваш развитието си. Но когато все искаш да минеш "по тънката лайсна", дори късметът ти изневерява. И хитрият Бай Ганьо се оказва Марко Тотев. Много правителства отлагаха закупуването на нови самолети за изтребителната ни авиация и когато най-сетне се решихме да купим такива, вече не бяхме най-довереният купувач. След като предплатихме за F-16, се оказа, че можем да ги получим цели две години по-късно - заради Ковид пандемията, прекъснала веригата на доставки на производителя. По същия начин си купихме атомен реактор, който не използваме. Десетилетия не си диверсифицирахме доставките на газ и сега при военен конфликт сме заплашени да изядем още 100 тояги на голо и торба със сол. Ако Европа е зависима на 40% от руския газ, България е двойно повече. И ще пострада двойно - независимо дали Русия ще врътне кранчето, или Брюксел сам ще го спре. Защото нито можем веднага да разчитаме на терминал за втечнен газ от другаде, нито е готова тръбата с Гърция.

Цялото това снишаване "между атовете" българските политически елити го правят уж заради русофилските настроения в страната. Както през Втората световна война - участваме само формално, но после ни бомбардират англо-американците, а Червената армия ни окупира. Сега, избрали съвсем доброволно други съюзници, играем пак проформа и пак ще си платим скъпо. При това превръщайки се в още по-големи русофили. Защото нали американците ни взеха над 2 милиарда лева, а не ни дават самолетите. Защото нали заради Вашингтон и Брюксел утре ще ни спре газът за тецовете и ще останем на студено. А колко още ще скочи инфлацията...

Игра на жмичка в НАТО

Не са виновни руснаците и Кремъл не е Русия. Но в Кремъл винаги са били империалисти - и по царско, и по Сталинско, и по Брежневско, и по Путинско време. Кремъл управлява велика сила, с имперски интереси за експанзия и за ограждане с буферни държави - чак такива с размерите на Украйна.

Путин може да си позволи както да блъфира със 130-хилядна армия на украинската врата, за да спечели дипломатическа победа, така и наистина да нахлуе, защото представлението не може да е безкрайно и пушката трябва да гръмне в някое действие. САЩ могат да си позволят да играят докрай в тази игра на нерви, като Байдън дори публично обявява датата на нахлуването, за да го предотврати като един съвременен Зорге, на когото не могат да не повярват.

Останалите натовски държави обаче не могат да си позволят да играят на жмичка - и не го правят, въпреки различните си интереси и зависимости от Русия. Защото сега е най-голямото изпитание дали наистина са отбор.

Най-безперспективно е България да се окаже детето, което много иска, но все не може да се скрие добре, поради което всеки път трябва да жуми и да се лута да открие едно по едно другите деца.