Тони Николов, Портал Култура

„Да се бориш с другите – това е живот; да се бориш със себе си, това е смърт. Ние взехме да се борим със себе си“, отбелязва Стоян Михайловски в статията си „По прекия друм“, публикувана през далечната 1901 г. Пише го с болка на сърце след яростни партийни дрязги и вълна от политически кризи, довели до един „личен режим“ (тогава на „властващата особа“), и с тревога за „вчерашния неволник“ – българина, отново рискуващ да се раздели със свободата си.

Епоха с епоха не се повтарят.

И все пак, кой с кого се бори днес в България? 

Партиите помежду си, както би трябвало да е преди избори? Техните призрачни „двойници“, възникнали от вътрешния им разпад, както е в ДПС или БСП? Противоборстващи кръгове в олигархията, превзели голяма част от институциите? Комбинация от тези фактори, в съчетание със засилващата се обществена резигнация?

Ситуацията се усложнява от това, че 70% от българите отказват и не възнамеряват да гласуват на предстоящите избори. Отказът от глас е израз на сериозна борба, вътрешна, но и външна. Борба на всички срещу всички.

Най-абсурдното описание на днешната ситуация в България е в свеждането на политиката до калкулации от „зеленчуковата борса“. Имам предвид това как от сутрин до вечер медии и коментатори гадаят: толкова килограма от едното (примерно турска капия), плюс толкова килограма от другото (примерно тиква) и малко от третото (примерно патладжани) правят ли правителство (тюрлюгювеч)? Тюрлюгювеч от подобна комбинация може и да стане, но политика, още повече жизнеспособно правителство, по този начин няма и не може да се получи.

А „гювечари“ не липсват.

В този смисъл препратката към следосвобожденските политически нрави е съвсем пряка. Тогава именно се заражда този политически „термин“. Основните партии се профилират като „семейства“ с устойчива „политическа клиентела“ – примерно „стамболовисти“ срещу „драган-цанковисти“. И за да я поддържат, освен неминуемите назначения на държавни служби, водачите канят своите верни „партизани“ задължително на „гювеч“, демонстрирайки, един вид, че могат да ги изхранят. На някоя ширнала се крайградска поляна шествието от файтони спира, разстилат се постелки, връхните дрехи се закачват по околните храсти и „политическият актив“ поляга блажено. Донасят се бъклиците с вино и ракия, пирът започва с шеги, закачки и люто клеймене на политическите врази. След което идва кулминацията – със следващи файтони се донасят огромни тави с току-що изпечен гювеч на фурна. Тавите се подреждат в центъра на възглегналото „братство“, партийният водач държи кратка реч – от рода на „когато сме най-зле, така да сме“ – и „активът“ атакува. На когото и какъвто му е късметът – за някой мръвка, за друг картоф или патладжан. После се вадят баниците и баклавите.

Идеята на „политическото гювечарство“ е „сродство по интереси“ – на всички да им е „мазно и мръсно около устата“. И това донякъде обяснява, вече в наши дни, защо за лицето с инициали ДП (водач на най-организираното войнство от „гювечари“) дори кафето е „мазно турско кафе“.

* * *  

Спомняте ли си една потресаваща сцена от юли 2020 г., когато в края на протестната вълна в Росенец физиономията на Ахмед Доган най-ненадейно изниква иззад някакви саксии с цветя? Имаше я в репортажите на големите телевизии. След знаменития десант на Христо Иванов за „отвоюването“ на това място, олигархично „свито“ от картата на България, последваха протестни шествия и контрашествия, напрежението се покачи, после двете страни седнаха и се разговориха. Тогава любознателни граждани мирно тръгнаха да обиколят отвън „забранения дворец“ на Доган, но не щеш ли, тяхното любопитство съвпадна с разходката на „падишаха“, също смаян от „народното шествие“.

И както винаги в подобни случаи се чу „народният глас“.

– Господин Доган, господин Доган – обади се една жена – и ние искаме от баницата, парчета от баницата! Може ли!…

На което, леко зачуден, Доган отвърна:

– Може, може!!!

И главата му изчезна зад дувара, също тъй ненадейно, както се бе появила.

Потресаваща картина, излязла сякаш изпод перото на Захарий Стоянов.

Пряко препращаща впрочем към едни думи на Доган, изречени преди изборите през 2009 г., които вляха огромна протестна вълна в току-що създадения ГЕРБ: „Властта е в моите ръце (бурни ръкопляскания)… „Аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата“…

* * *

Самото създаване на ДПС – тези три митични букви, над които според решението на ЦИК изглажда вече нито Доган, нито Пеевски имат право – е пропито от всичките тези противоречия. В основата, разбира се, е престъплението на т.нар. Възродителен процес, което принуди в края на 1989 г. БКП да „склони“ за създаването на подобен род партия с явното намерение

тя да бъде винаги „друга“ спрямо демократичните сили

в страната. Което и стана.

Оттам и „депесарският шут“ срещу първото демократично правителство на Филип Димитров; оттам и връзките на Доган с „Мултигруп“, оттам и правителството на Беров, странната коалиция с връщането на царя, за да стигнем по-сетне и до „тройната коалиция“ с участието на БСП, и до „експеримент Орешарски“, разкрил онова, с което продължаваме да не знаем как да се справим още – срастването на службите и съдебната власт с един олигархичен кръг, който дърпа конците.

Поне четвърт век ДПС-Доган беше ядрото на същия този модел, преди през последните десетина години сегашният кръг около ДПС-Пеевски да обсеби лостовете и да покрие с паяжината си институциите в България.

Така че днес битката в ДПС е битка на едно туморно образование в две самоизяждащи се версии, криещо огромен риск за цялото българско общество.

* * *

На този фон случващото се в БСП е напълно по Маркс. Там кървавата трагедия, която тази „столетна партия“ привнесе в българската история, е вече в миналото.

И сега идва ред на фарса

Как листите на „Позитано“ 20 зависят изцяло от изключената от партията Корнелия Нинова и нейните също изключени от партията най-верни сподвижници.

А в същото време БСП се обновява и подмладява с широка коалиция от до болка познати нови лица като Мая Манолова, Румен Петков или Татяна Дончева.  

Темата за „врага с партиен билет“ в тази партия е прастара и „архиважна“, както е казал другарят Ленин. Там някога „тесняци“ и „широканци“ са се изключвали на воля, преди Москва да въведе ред. Дори Георги Димитров, пребивавайки в задграничното бюро във Виена, е изключен за кратко след Септемврийското въстание, но Коминтернът решава друго. После Димитров на свой ред изключва „ренегатите“ и ги предава в ръцете на съветските органи. Наследникът му Вълко Червенков изключва от партията Трайчо Костов, след което жестоко се разправя с него. Но и Червенков, както и Югов, на свой ред са свалени и изключени от Тодор Живков, на когото пък БКП благодари през ноември 1989 г., преди също да го изключи от партията. От нея – на свой ред – беше изключен и бившият президент и бивш партиен лидер Георги Първанов. Станишев, като председател на ПЕС, беше „самоотстранен“, а сега удари часът на Корнелия Нинова, която отстрани навремето и Станишев, и предшественика си Михаил Миков.

В този смисъл нищо добро не чака и „временни фигури“ като Атанас Зафиров и Борислав Гуцанов, но това едва ли вълнува някого.

Проблемът на БСП е като този в ДПС – за трите букви –

но в случая липсва „тайната власт“.

Тя отдава изфиряса от червения бастион, където оредяващата електорална маса е вече в горната пенсионерска възраст.  

* * *

Проблемът на политическия разпад е и в синдрома на „миметичната зараза“, ако си послужим с един термин на френския философ Рене Жирар. Центробежните сили се ускоряват, един разпад насърчава друг, виждаме как и около русофилските „възрожденци“ се нарояват двойници.

В ПП-ДБ почти на ръба бе удържано „единството“, което предполага много сериозен разговор за взимането на решения в тази сложносъставна коалиция.

Eдинствен ГЕРБ изглежда „единен и монолитен“ (макар и електорално понамален).

Защото ГЕРБ е Бойко Борисов, а Бойко Борисов – ГЕРБ.

Така е било някога и в БКП, но после нещата се променят.

* * *

На този фон ВСС реши да пришпори събитията и точно на 9 септември да поднови процедурата за избор на главен прокурор. Датата явно не е избрана случайно.