Ивайло Дичев, Дойче веле

Какъв ще е резултатът от истерията около изпуснатите нерви на Калина Константинова и народопсихологическите обобщения на радикализирани политолози и опозиционери?

Напук на всичките усилия на нашата държава, на хилядите доброволци, на необичайната щедрост отново ще останем с усещането, че сме се провалили. Че сме зверове, които държат децата без вода и разселват бежанците като добитък. И че изобщо нямаме място в ЕС. Моля се украинците да не следят българските медии, та поне останат с малко симпатии към България. Хубава работа, ама българска!

България допусна грешка в самото начало

Да не решите, че нямам критики към бежанската политика. Стратегическата грешка в нея идваше от убеждението, че войната ще свърши бързо и най-добре украинските семейства да са край морето и лесно да се върнат у дома. Такава беше официалната доктрина у нас при предната вълна - бежанците по границите, да знаят, че трябва да си ходят.

Ако си спомняте - самият президент ни убеждаваше, че Русия бързо ще си свърши работата, него пък съветваха едни много специални специални служби. И ето как се роди иначе благородното решение да се настанят хората временно в луксозни хотели. Което от една страна създаде у тях неправомерни очаквания за курортно прекарване, от друга изнерви хотелиерите, очакващи по-платежоспособна клиентела, от трета засили омразата към тях от страна на българските путинофили, които тръгнаха да пукат гуми и забиват кирки в коли с украинска регистрация.

Тази грешка е на път да се задълбочи с плана бежанките да се разселват по планинските курорти. Вероятно чистият въздух ще се отрази добре на болни и стари хора, но за онези, които търсят работа, той повече ще има вкуса на изгнание. Въпросът е как възприемаме тези хора: като туристи или като част от нашето общество? Ако очакваме да се интегрират - макар и само за година, две - трябваше от самото начало да ги насочим към големите градове.

Старата поговорка казва, че градът е родина на чужденеца - в него всички са малко мигранти, затова и интеграцията на новодошлия е по-лесна. Нали помните как подритваха онова сирийско семейство от едно ксенофобско мини градче към друго? В собствената ни история големите бежански вълни на македонци или арменци са тръгвали към София и Пловдив, не към места като Елин Пелин или Пампорово. Управниците ни май още живеят с феодалната представа, че хора трябва да се заселват където е празно. Ама какво ще правят бежанците в празното? Как ще растат децата им в пущинака? Разбрахме, че общините нямат под ръка общински жилища за подобни случаи (Алексей Пампоров обърна внимание на това), разбрахме, че местното самоуправление не му се много занимава - и пак държавата, та държавата.

Освен това насреща като че ли няма единен партньор - организация на украинските бежанци, която да поставя ясни искания, да информира и да поема ангажименти. Срещу хаоса в нашата неопитна бежанска администрация стоят разнопосочни искания, страхове, раздразнения, усилвани от журналистическите микрофони. Като говорим за комуникация, чудя се и защо не виждам по медиите експерти, примерно от страна като Германия, която скоро се справи с гигантска бежанска вълна и сигурно има какво да ни посъветва. Отново и отново откриваме топлата вода по трудния начин.

И така вместо сериозен разговор върху бежанската политика с изводи от грешките, публичният дебат както обикновено се съсредоточи върху въпросите на стилистиката. Как точно се е изказала министърката, защо си e позволила да се кара на нещастните хора и как ни е срам от нея. Когато прочетете текста, трудно ще разберете какво точно е обидното в него; е, във видеото наистина се чувстват едни твърди нотки, към които явно е станала чувствителна нашата нова кенсъл култура.

Взирането в реплики в България обикновено е придружено от критики на външния вид. И този път не беше по-различно: г-жа министърката веднага беше обвинена, че е чорлава. Появи се и "палава" снимка, на която се вижда как кавалер е обгърнал с ръце ханша ѝ. Нали помните атаките срещу г-н Петков, даващи повече убедителност на опозиционния ропот: за неизгладените му панталони, за късата (или беше дълга?) вратовръзка, за объркването на Толстой с Чехов. От другата страна на полит-стилистичния дебат събират бисерите на г-н Борисов, коментират роклите на президентшата.

За силното въздействие на единичните реплики 

Ако пък мислите, че украинците ни остават длъжни, изслушайте председателката на украинските дружества в България Олена Коцева, която сравни условията в България с пещерната ера и заяви, че украинците живеели много по-добре от нашата средна класа. Ами ако сега пък ние се обидим и кажем - вървете си тогава? Преди подобни неуравновесени реплики олекотяваха изказванията и хората просто ги игнорираха; сред новия дигитален грохот тъкмо те привличат най-много лайкове, шервания, хейтове.

Не знам как да се отървем от тази политика на репликите. Каже някой нещо и всички медии го предъвкват дни наред вместо да обсъждат сериозния управленски проблем. Разхожда се репортерът сред бежанците, вижда разплакана жена и тича при нея, та да излее цялата си тревожност в микрофона. Той ще отчете успешен репортаж (защото нали знаете: сълзата е медийно събитие), а уважаемите зрители остават с впечатление, че тези хора тук са по-зле, отколкото под руските бомби.

Подобно истеризиране произвеждаме по всяка тема. Някакъв политик от Скопие употребил определени думи, репортер интервюира обиден македонски българин - и хайде, готови сме да изригнем в дигитална омраза. Някой управляващ изпуска реплика какво си говорили в коалицията, пенсионер се оплаква пред камерата - и хайде, отидоха правителствените мерки на боклука. Ако се чудите защо не вярваме на тази държава, защо се мразим все повече и повече - имате отговора.

Г-жа Константинова се извини на украинците, които са се почувствали обидени и това слага точка по стилистичната тема. Не знам дали тя лично носи отговорност за ненужното разкарване на бежанците по страната; според мен жената сърцато вършеше работата си, проблемът обаче беше в погрешно възприетата стратегия на гост-бежанците (опитвам да измисля дума подобна на "гастарбайтери"). Стратегия, която се възприемаше в началото и от тези, които сега критикуват.

Помислете: с украинската бежанска вълна днес се справяме далеч по-добре, отколкото със сирийската през 2014-2015 и някак с лека ръка сме склонни да зачеркваме това. Вярно, че тогава бяха мюсюлмани, сега християни; тогава бяха страшни мъже, които ще вземат жените ни, сега секси жени, които ще отвлекат мъжете ни. И все пак обществото ни оттогава безспорно се е цивилизовало - сравнете вицепремиера Симеонов с вицепремиерката Константинова, сравнете ловеца на бежанци Динко с хилядите доброволци днес… Остава ни още малко: да разберем, че не само трябва да помагаме, но и имаме нужда от идващи при нас хора.