На днешната дата през 1920 г - на основание на Ньойския мирен договор, армията на Сърбия окупира Западните покрайнини, а в България е обявен 3-дневен национален траур.
Като едно от победителите в Първата световна война новото южнославянско кралство предявява териториални претенции спрямо България относно градовете Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд и Босилеград с прилежащите им землища. КСХС претендира и за териториите около град Струмица и полага огромни дипломатически усилия, за да убеди западните си съюзници, че икономическите ѝ интереси налагат да получи още и Пернишкия въглищен басейн. По-късно част от тези земи стават известни като Западни покрайнини. Така, въпреки противопоставянето на делегата на САЩ и без да дочакат окончателното решение на международната комисия по определяне на границата, на 6 ноември 1920 година сръбските войски окупират териториите около река Тимок, част от Трънско и околиите на Цариброд и Босилеград.
Съгласно Ньойския мирен договор от България са откъснати Западните покрайнини с територия общо 1 545 кв.км и с население 64 509 души. От него 54 758 са българи, 8 637 – власи, 549 – цигани и само 127 – сърби. В откъснатите територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7 892 ученици. В Западните покрайнини остават 45 български църкви с 42 свещеници.
Пак според мирния договор от Ньой е съставена международна комисия от френски, британски, японски, сръбски и български представители, която да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полк. Ордьони признава, че „няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад – от непроходна крепост от планини“. Така се очертава наречена от журналистите „черната граница“. Тя разсича 25 български села – Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и др., като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели. Българското население посреща с бурни протести решението от Ньой.
Съгласно Парижкия мирен договор от 1947 година Западните покрайнини остават отново в границите на ФНР Югославия. Периодът на българското администриране на Западните покрайнини от 1941 до 1944 година се заклеймява от югославската администрация като период на „българската фашистка окупация“
За тази тежка картина допринася и предателската и антинационална политика на БКП. И днес, на българите в Сърбия им се внушава, че през този период те принадлежат към „окупаторите“, а по времето на Милошевич са обявени и за „агенти на НАТО“. На българите от Западните покрайнини, съгласно новата конституция на ФНРЮ след 1944 г. се гарантират човешките и национални права. В училищата преподават български учители. Но всичко това продължава само до 1948 година, когато настъпва рязко влошаване на българо-югославските отношения, поради разрива между Тито и Сталин. След 1948 г. българските учители са изгонени. Населението отново е подложено на унижение, системен физически и психически терор. Хиляди българи са арестувани и изпратени в концлагерите Голи Оток и Св. Гъргур. По брой българите концлагеристи са на второ място след черногорците във ФНРЮ. Потискането на националното самосъзнание е системен и методично провеждан процес. Според официалните преброявания, през 1948 г. в Югославия има 61 140 българи; през 2002 г. те са едва 20 500. За да избегнат действаща сегрегация спрямо тях, хиляди българи постепенно се обявяват и регистрират като „сърби“, „югославяни“, а напоследък и „шопи“ и „торлаци“. Процесът на денационализация и насилствена асимилация е пряко свързан с умишлено поддържаната от всички режими на икономическа изостаналост на Западните покрайнини
За пръв път в новата ни история след 1919 година в периода 1992-1994 правителството на Филип Димитров поставя въпроса за положението на българите в Западните покрайнини и нарушаване на техните граждански и човешки права пред ООН.
Въпреки това и до днес тези изконно български територии остават като незарастваща рана за Родината.