Иван Николов*

Сръбските медии предадоха, че сръбския президент Александър Вучич и неговият унгарски колега Тамаш Шуйок на 28 октомври в Чуруг, Войводина, са положили венци на Паметника на помирението и в Музея на жертвите на акцията „Топалов магазин“. Този паметник и музеят са открити на 26 юни 2013 г. в памет на невинните унгарски жертви пострадали 1944-45 година. По същото време в Скупщината на Сърбия е гласувана Декларация, с която се осъждат убийствата и арестите на принадлежащите към унгарското национално малцинство в Сърбия по време на Втората световна война.

Става дума за партизанско отмъщение за престъпленията срещу цивилно население във Войводина, избито в полицейска акция през януари 1942 г., които се приписват на унгарския профашистки премиер, радетел за „Велика Унгария“, Миклош Хорти. Според различни версии на сръбската историография жертвите варират от 12 000 и нагоре.

Срещу паметника на помирението и Музея на жертвите, стои бюстът на Хорти в унгарския парламент, но Вучич твърди, че „Сърбия няма по-добър приятел в Европа от Унгария“.

Както и да е, всички заедно са посетили паметника и музея заедно с председателката на Правителството на покрайнина Войводина г-жа Мая Гойкович, министъра на труда, заетостта, ветераните и социалните въпроси Неманя Старович, председателя на Съюза на унгарците Балинт Пастор, председателя на Националния съвет на унгарците в Сърбия Арпад Фремонд.

Вучич и Шуйок след това са отишли в Жабаль, където е организиран благослов на възстановената католическа черква на Снежната Дама.

Вучич е провел разговор на четири очи с унгарския си колега в Палатата на Сърбия, когато е проведено и пленарно заседание на делегациите на Сърбия и Унгария.

По този повод Вучич в Инстаграм е написал:

„Този музей е свидетелство за страшното минало и е своеобразен символ на помирението, прошката и бъдещето. За престъпление няма оправдание и забрава. Затова помним, с най-дълбоко благочестие ония, които са страдали заради името и фамилията си, заради принадлежността към един народ и извратената идеология, която е оставила зли следи в историята и на двата народа. Прекланяме се пред техните сенки, докато изграждаме общо бъдеще, в името на уважението, разбирателството, искреното приятелство и братство между сърби и унгарци“.

На пръв поглед, всичко е по европейски изпипано и точно. Само че лицемерието и цинизма в политиката изобщо, дори и в т.нар. „европейска политика“, е нещо обичайно.

Да се надяваме, че поне в разговора на четири очи между двамата президенти, е станало дума за ония 69 457 унгарци, които, според официалната сръбска статистика, са изчезнали между двете последни преброявания на населението от 2011 до 2022 г. Това е една трета от унгарското национално малцинство в Сърбия само за едно десетилетие! Иначе, през 1948 г. унгарците във Войводина са били 433 701.

На този фон, сценката с полагане на венци и цветя в знак на национално помирение изглежда доста цинична и лицемерна, но в сравнение със сръбско-българската политика към българите в Западните покрайнини, е далеч по-продуктивна. Измерва се с няколко стотин милиони евра инвестиции в икономиката, инфраструктурата, образованието и културата в унгарските райони във Войводина, които и без това са най-богатата част от Сърбия. Проблемът е, че унгарците във Войводина не искат да консумират тия средства, и предпочитат да се изнесат някъде в родната Унгария или на Запад. Очевидно, не става дума само за пари.

За разлика от нас, двамата президенти на една католическа и православна държава, заедно с най-високи държавни представители, все пак полагат венци и цветя на паметниците на невинните жертви в знак на „национално помирение, прошка и бъдеще“. Сред тях са представителите на унгарското малцинство във Войводина и на Националния съвет на унгарското малцинство.

Сякаш не сме жители и данъкоплатци на една и съща държава. Сякаш сръбският и българският народ не са православни и не споделят еднакви християнски ценности. Сякаш не живеят на един същ континент.

През 2013 г. докато в Скупщината на Сърбия се гласуваше декларация с която се осъждат престъпленията срещу унгарците във Войводина, в Сурдулица се организираха научни конференции за „зверствата на българската окупационна армия“ по време на Първата световна война, строеше се паметна костница в двора на СТУ „Никола Тесла“ и се канонизираха „Сурдулишките мъченици“, честват се годишнини от освобождение от българска окупация, строят се паметници с антибългарски послания, по медиите и в изказванията на сръбски държавници, политици и историци се сипе антибългарска пропаганда и пр. Срещу хората, които заговаряха за символично отбелязване на паметта на невинните български жертви и национално помирение между българи и сърби се изсипват потоци от антибългарска помия.

Лично, мога да си представя как кметът на Босилеград Владимир Захариев и председателят на Националния съвет на българското малцинство Стефан Стойков полагат венци и цветя по повод „Деня на освобождението от Българската фашистка окупация“ в Босилеград или Крива паланка, но не мога да си представя да почетат невинните български жертви избити от злодея Коста Печанац на 15 -16 май 1917 г.

Ако имаха куража да го направят през 2017 г., днес щяхме да сме извървели значителна част от пътя към „помирението, прошката и бъдещето“, за които споменава Вучич и сега щяхме да се занимаваме с обикновените житейски въпроси за оцеляването и развитието на общината.

Вместо това, видяхме отказа на кмета Захариев да приеме вицепрезидентката на България г-жа Илияна Йотова на 15 май 2017 г., прочетохме ония отвратителни писма срещу българските дипломатически и консулски представители, подписани от Захариев и Стойков, претърпяхме конфискацията и връщането на паметните плочи на невинните жертви от Босилеградския погром, наслушахме се на какви ли не гадости по адрес на българската история, включително и от най-високо държавно ниво, езикът на омразата продължава да се лее по сръбските медии, съдебните дела срещу малцинствените представители се точат с години, образованието на български език и превеждането на учебниците се протакат повече от две десетилетия, женските фамилни имена се пишат в мъжки род и пр.

Българите в Сърбия от преброяване до преброяване се стопяват и вече слязоха под санитарния минимум. С това пропастта в сръбско-българските отношения се задълбочава за десетилетия напред, а „помирението, прошката и бъдещето“, за които говори Вучич се отдалечават някъде там, в мъглата на „сръбския свят“./ БГНЕС

*Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”.