Проф. Ева Соколова е автор на най-новото изследване за „Руската намеса в съдбините на България“. От този месец книгата вече е на книжния пазар, а на 19 октомври(сряда) от 18 часа на ул. „Богатица“ 25 в София ще бъде премиерата й.
Историята трябва да се знае такава, каквато е. Целта на предлаганата книга е популярно да запознае широката публика с истинското място на Русия в нашия живот, казва проф. Соколова.
„Въпреки че има многотомни издания, посветени на историята на България, въпреки че тя се изучава в българските училища, за съжаление значителна част от българите изкривено възприемат и си обясняват събитията, през които е преминала страната ни от Освобождението от османско иго та до наши дни. Истината се замества с идеологеми и митове. Най-опасният мит е, че „кат Русия няма втора, тъй могъща на света“, че „Тя е нашата опора...“ и това трябва да предполага любов към всичко руско и задължителна благодарност, че ни е дарила свободата. Ревниво обаче се премълчава нейната непрекъсната негативна намеса във вътрешната и външната политика на България“, изтъква авторът.
Проф. Соколова описва най-важните моменти от развитието на държавата ни от 1878 г. насам, опитвайки се да разкрие истинското отношение на Русия – била тя империя или СССР, към България, като цитира редица документи, включително дипломатическа кореспонденция между двете страни.
„При всички случаи, „помагайки“ с действия или съвети,
Русия гони единствено своите интереси и то винаги в ущърб на българите
В първата част, озаглавена „Прочетено и премислено“, е проследена намесата на Царска Русия в делата ни по време на цялото Трето българско царство. 62 български правителства, независимо дали русофилски, или русофобски са били, многократно са се изправяли пред опасността от реална руска окупация.
Във втората част на книгата – „Чуто, видяно, преживяно“, са проследени отношенията СССР – Народна република България. Описвам събития, на които съм съвременник.
Една глава е посветена на 45-годишното социалистическо ежедневие с всичките му абсурди. Там анализирам и причините, поради които се срина социалистическият строй в България.
Книгата завършва с „И нещо лично“, където споделям личните си преживявания през годините на народната република, които впрочем са преживявания на огромен брой българи.
При написването на книгата съм използвала и цитирала литературни източници – монографии за българската история, дневници на изтъкнати политици от Третото българско царство, томове, издавани от Комисията по досиетата, както и някои книги на чуждестранни автори, преведени на български език. Особен интерес представляват: книгата на американския журналист Уил Мънроу, издадена през 1914 г. в Бостън, САЩ, и преведена у нас през 1999 г., в която авторът анализира поведението на Стефан Стамболов, на цар Фердинанд; книгата на френския финансов съветник Емен Кейе, която описва живота в страната ни през първите две години на Третото българско царство; книгата на граф дьо Бурбулон, пресъздаваща атмосферата на Фердинандовото управление, изтъква още авторът.
Faktor.bg предлага в аванс на своите читатели два впечатляващи откъса от „Руската намеса в съдбините на България“, предоставени с любезното съдействие на автора и издателство "Фрийстайл пъблишинг" .
Наивността, себеотрицанието, лицемерието и благодарността
Четири човешки качества! Четири двигателя на поведение. С четири различни инструмента за изява. С четири различни последици!
Нека ги потърсим и разкрием в събитията, случили се в навечерието на нашето Освобождение, и в последвалите ги съдбоносни за страната ни събития, та до наши дни. Нека назовем с истинските им имена двигателите, личностите зад тях. Тези, които вземат решенията.
В Русия това са лицемерите: императорът и неговите управляващи. Лицемерието на имперска Русия се проявява в това, че говорейки за славянско, православно и какво ли още не единство с поробения български народ, всъщност се стреми да обезглави националноосвободителното му движение (историята с обесването на Васил Левски), което набира мощ и би довело до освобождението на българите със собствените им сили (както вече са го сторили Гърция, Румъния, Сърбия), а това би й попречило да ги превърне в послушно оръдие на своите интереси.
„Освободителите“ от 1877 г. са водили преди това с Турция над десет, но не „освободителни“ войни, затова пък с неизменната цел: да постигнат излаз към Средиземно море, поставяйки ръка на Проливите. Но едва след Цариградската конференция, когато и европейските Велики сили са решили, че е назрял моментът за нашето Освобождение, руският император изпраща армията си на два фронта — на Балканите и в Кавказ. Русия измисля моралния мотив за тази война — като война за освобождаване на един славянски, християнски, братски и какъв ли още не народ — прилагателни, които веднага след Освобождението на България са забравени, заменени с реална за тогавашното време и постоянна за в бъдеще заплаха от окупация.
Руско-турската война е известна като „Освободителна“. Но такава ли е? Съгласно споразумение между Русия и Австро-Унгария още преди започването й, в близост до Проливите не трябва да се допуска създаване на голяма държава. В резултат само малка част от българите получават свободата си. Възкръсналата след петвековно робство българска държава, записана на картата на Европа като Княжество България, в действителност ще заеме едва територията между Стара планина и река Дунав и Софийския санджак. Останалите изконни български земи, населени с българи – Източна Румелия и Македония, под една или друга форма продължават да са подвластни на султана.
А когато през 1885 г. Източна Румелия се присъединява към родината в резултат на Съединението, извършено от българите без ничия чужда помощ, това предизвиква гнева на „освободителката ни“.
Когато през 1908 г. България отвхвърля васалитета към Турция и става независима държава, отново актът е извършен без ничия помощ отвън – българите сами извоюват своята независимост.
В България двигателите са хората, пробудени от историята на Паисий, от „Горски пътник“ на Раковски, от себеотрицанието на Левски. Това са убедените, че „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Това са последователите на Левски и Ботев — хъшовете в Браила. Това са четниците на Хаджи Димитър, на Стефан Караджа и Панайот Хитов, това са българските опълченци. Това са „събудилите се“, за които няма избор — „Свобода или смърт!“... Това са подготвилите нашето Освобождение, истинските „освободители“!
Свободата! Загубена от един народ, българския, преди пет столетия. Но същият този народ не губи цели 500 години своята вяра, своя език, своите традиции, своята писменост, своите надежди за свобода, своя пиетет към знанието, довел го до създаването на килийното училище. А след това изпратил десетки българчета към най-близката до страната ни, не само географски, но и по азбука, език и религия, „просветена“ Одеса, за да се върнат „учени“ в поробеното отечество. Да заработят като учители, будители, а заедно с това да пренесат в отечеството и надеждата, че „дядо Иван“, който им е помогнал да се изучат, ще протегне ръка за помощ на поробените братя.
Каква наивност! Наивност, която патриархът на българската литература в своя роман „Под игото“ влага в думите на малката Събка, щерка на чорбаджи Мичо от Бяла черква. На годишния изпит в училището момиченцето „звънливо“ съобщава: „От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско робство ще ни избави цар Александър от Русия.“ Тази наивност звучи дори във Вазовата поезия: „Русия! Колко ни плени туй име свято, родно, мило! То в мрака бива нам светило, надежда — в нашите злини!“ Наивност, умело подклаждана от лицемерната загриженост на Царска Русия към братята славяни, братята християни, но най-важното, населяващи земите близки до Проливите! Наивност, която и в наши дни е причина голяма част от българите да виждат в днешна Русия, Русия на Путин, верния приятел. Тези хора или не познават историята на собствения си народ, или забравят, или не искат да приемат истината за антибългарската политика, която водят и Империята, и Съветска, и Путинова Русия, и която предопределя развитието на България от Освобождението та до наши дни. Днес тази политика, наричана „хибридна“, се поддържа и от хранениците на Москва — Българската, непроменена от времето на Коминтерна, социалистическа партия. А това вече не е наивност!
Наивност или не, но тя е довела до една преувеличена, незаслужена благодарност на мнозина към Русия, независимо дали имперска, болшевишка или Путинова. И за съжаление тази благодарност се адресира, не към руските хора, проливали кръвта си край Плевен, Шипка и по полетата на България, а към управляващите, които винаги — и при руските императори, и при Ленин и Сталин, и при днешния диктатор Путин, са властвали, унижавали и унищожавали, психически и физически, и собствения си народ.
До голяма степен благодарността към Русия се дължи и на ниското самочувствие на българите. Русофилите (и като цяло българският народ) са благодарни на Русия, че ни е освободила от турското иго. Но и през ум не ни минава да потърсим благодарност от Русия за това, че сме дали духовна свобода на руския народ, подарявайки му нашата кирилица. Прекланяме се пред поезията на Пушкин, пред таланта на Толстой, пред автора на култовите романи „Идиот“, „Бесове“, „Братя Карамазови“ — Достоевски, но не се замисляме, че те съществуват, защото имат подарената им още от средновековна България кирилица, на която пишат своите безсмъртни произведения.
Благодарни сме. Но не си даваме сметка, че всъщност руската помощ не е била единствената възможност за нашето Освобождение от турското иго. То не е ли предизвестено от узаконяването на Българската екзархия, с което официално се признава съществуването на българска нация в рамките на Османската империя? Не са ли помогнали дискусиите на Цариградската конференция, които легитимират българския стремеж за възстановяване на държавата ни? Без значение ли е, че във времето, когато се обявява Руско-турската война, в поробена България вече се чувства повеят на една Европа, която се възражда. Европейските университети отварят врати за зараждащата се българска интелигенция. Още през ХVII век в Рим Филип Станиславов издава първата печатна българска книга — своя „Абагар“. Петър Берон, авторът на Рибния буквар — учен-енциклопедист, възпитаник на университетите на Хайделберг и Мюнхен, печата в Париж първия български научен труд. Васил Априлов основава в началото на ХIХ век в Габрово първото светско училище, Христо Г. Данов организира своята „Дружествена книговезница“ в Пловдив.
Най-яркият пример за такава незаслужена благодарност е отношението на българите към граф Игнатиев — руския пълномощен министър в Цариград, спомогнал за установяване на схизмата над българската църква, до голяма степен режисирал обесването на Левски, човека, подписал временния (и нелегитимен) Санстефански мирен договор — едно митично и неосъществимо обещание за голяма българска държава, което става основа на националния ни идеал и ни води до много фатални последици през цялата ни следосвобожденска история.
Берлинският конгрес зачерква Санстефанския договор, но не и славата на граф Игнатиев. Вероятно неговият подпис под договора го е направил в очите на нашите управници достоен да бъде възвеличен като благодетел на страната ни. Почти веднага след трети март — датата на подписването на Санстефанския договор, една доста лична уличка в малка тогавашна София, „Кадън сокачи“, се преименува в Самоковска. Но… благодарната управа на София, вече столица на България, незнайно точно по чие предложение я преименува в ул. „Граф Игнатиев“. И днес тази емблематична, най-софийска улица в София продължава да носи това име. Как ли биха се почувствали някои български евреи, живеещи на тази улица, ако знаеха, че същият този граф Игнатиев, когато се завръща в Русия, организира най-големия погром срещу техните сънародници там. Но „благодарността“ не се ограничава само с тази улица. Същото име носи и едно от елитните софийски училища днес, Шесто СОУ. И не само това: в Русия няма, но у нас, във Варна, се извисява паметник на този „приятел“ на страната ни. Имаме си и село Граф Игнатиево край Пловдив, и улици в Хасково, Панагюрище, Поморие… Това невежество ли е, непознаване на историята ли, или нещо по-лошо?...
Но само граф Игнатиев ли се е вмъкнал в историята ни като герой? Забележително е, че най-централните улици и булеварди в столицата са назовани на нашите руски „освободители“: Гурко, Дондуков, Паренсов, Алабин. „Благодарността“ на България не спира до тук. Защо например патриаршеската катедрала в София, паметник на културата с национално значение, носи името на живелия в началото на ХII век Александър Невски, победителя в битката с Тевтонския орден на Чудското езеро, обявен от Руската църква за светец… Само защото е патрон на руския император Александър II ли?... А защо още от 1905 г. пред българското Народно събрание гордо е яхнал коня си „Царят Освободител“ (впрочем наречен така не защото води Руско-турската „освободителна“ война, а защото е освободил от крепостничество руските селяни)? Защо на неговото място не е издигнат паметник на Георги Раковски или на Апостола? Може би защото, цитирайки всяка година много заръки на Левски пред паметника на неговата Голгота, забравяме най-важната: „да извоюваме свободата си със собствени сили, без да чакаме помощ отвън, защото тази помощ скъпо ще ни струва!“ Каква политическа зрялост, какво пророчество има в тези думи!
Да, българският народ е благодарен. Но това благодарност ли е, или ниско самочувствие, а може би някакво друго качество, които не ни се иска да припознаем… Дано читателят реши да прочете до край следващото изложение и сам да си отговори.
--------------------------------
Равносметката /за руската намеса в делата на България през Третото българско царство/
Изложените факти доказват, че през целия период на съществуване на Третото българско царство (около 65 години), в най-съдбоносните за страната ни моменти Русия активно се е намесвала както във вътрешната, така и във външната политика на България, при това в повечето случаи с фатални последици за страната ни. Намесата й започва още преди Освобождението, на Цариградската конференция (спорът между граф Игнатиев и лорд Солсбъри). Преминава през първите години след Освободителната война, когато България всъщност е окупирана и ръководена от руски министри, а Санкт Петербург няма никакви намерения да напусне страната ни. Камуфлажно се държи на Берлинския конгрес, след като позицията й за създаване на две малки Българии предварително вече е уточнена в Лондон (споразумението между Шувалов и Солсбъри). Участва в Режима на пълномощията, обявен от княз Александър I, като изпраща свои генерали, които да оглавят българското правителство (министър-председател ген. Соболев, министър на войната генерал Александър Каулбарс).
Недоволна е от извършеното от народа Съединение и нарича съединистите „негодници революционери“. Изоставя ни по време на Сръбско-българската война, последвала Съединението, като изтегля всички свои ръководни кадри от младата българска войска (войната на капитаните). Предизвиква абдикацията на княз Александър I и умишлено пречи на избора на княз, за да създаде опасност за съществуването на България като независима държава: последвалото време на безкняжието води до опасност от размирици, а оттам и повод за Русия да дойде да въвежда „тишина“, т.е. да ни окупира. За целта предизвиква сериозните смутове в Бургас, Русе, Силистра и изпраща генерал Николай Каулбарс, който да се разпорежда и участва в неин интерес на изборите на Велико народно събрание, което да избере новия княз. Дълго не приема Фердинанд за законен княз, което прави държавата ни нестабилна. Със задоволство следи потушаването на Илинденско-Преображенското въстание. Категорично застава на страната на Сърбия в териториалните спорове за Македония и внушава, че населението там съвсем не е българско, а „славянско“, дори „сръбско“.
При подписването на мирния договор в Лондон след Балканската война не само не защищава българската позиция, подписана в Балканския договор относно нейните претенции за Македония, а дори настоява ние да отстъпим в ущърб на националните си интереси „в името на славянската солидарност“. Подстрекава в Междусъюзническата война включването срещу България на Румъния и Турция, с което допринася за първата ни национална катастрофа.
След болшевизацията Русия вече е Съюз на съветските социалистически републики — СССР. Но... намесата не спира. Оттам се насажда у нас идеята за „световна победа“ на пролетариата. Чрез Коминтерна Кремъл налага избухването на Септемврийското въстание, привнася съпротивата по време на Втората световна война, организира държавния преврат на 9 септември 1944 г., който се представя като „всенародно въстание“, включва българската армия към Трети украински фронт — нашите войници са изпратени на смърт с лозунга „Всичко за фронта, всичко за родината“.
Като че ли само Стефан Стамболов си позволява безапелационно да управлява без опеката на Русия. Но дори и правителствата, ръководени от русофили, преди всичко защищават българските интереси.
„Няма съмнение — Съветската армия съветизира страните от Източна Европа. Разликата между България и останалите държави е, че тук един много тънък слой от обществото вярва на мъглявите сведения за реалната ситуация в сталинския Съветски съюз. Останалите гледат през розовото перде на русофилството. И това е естествено, защото Освобождението от турско робство е най-значителното събитие в най-новата ни история, а гласовете на шепата будни глави, които разсъждават около истинските намерения на Руската империя — Раковски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Димитър Благоев, се чуват като щурци по време на сватба. Съвсем човешко е да изпитваш признателност към тези, които са пролели кръвта си за твоята свобода. Подробността, че тези, които ги командват, имат подбуди, мотивирани от идеята за имперска инвазия, е подробност, която убягва на повечето хора.“*
Но... всички намеси, всички трагични събития, дължащи се на действията на Русия, а впоследствие и на СССР спрямо страната ни, са едно нищо пред това, което следва.
А това, което следва, е 1944 г. Съдбоносна за много народи! Безумната идея на Хитлер да наложи „нов ред на Земята“, да изчисти от планетата евреи, славяни, цигани, за да живее само „чистата арийска раса“, рухва още при Сталинград. Последиците са не по-малко страшни. По петите на немските дивизии с боен вик „за Родину, за Сталина“ настъпва Червената армия. А там, където стъпва съветският ботуш, започва настъплението на комунизма.
Първата жертва е нашата страна.
Дори и най-големите песимисти не си представят какво точно ще последва след края на войната. На едно последователно усилие от всички правителства на Третото българско царство, независимо от това русофилски или русофобски са — да предпазят България от руска окупация, се слага край. На 9 септември практически България попада под съветска окупация.