Владимир Перев, Скопие
Да бъдеш дете на 12-13 години и да живееш в Прилеп, някъде в средата на петдесетте години на миналия век, означава да носиш незабравими спомени, особено през летните дни. Градът беше покрит със смес от прах и тютюнев мирис, смесен с ароматите на летните плодове и цветята в кварталните къщи. Младите хора в Прилеп тогава (и сега) се занимаваха предимно с преработка на тютюн и аз редовно ходех в адвокатската кантора на баща си, за да помагам с почистването, донасянето на вода и купуването на основните неща за офиса. Събота беше специален ден. В Прилеп, съботата е пазарен ден, сергиите се испразват до обяд, така че около 13-14 часа животът в града вече спира.
Кантората на баща ми беше малка закърпена стая, не по-голяма от десет квадратни метра, сгушена между магазинчетата за леблебия на Смоквовци и Паймаковци, по-точно наета от Илия Паймак, собственик на магазинчето за леблебия до нас. Улицата беше занаятчийска имаше бръснари, обущари, дарака на Бошко, а в задната последна част на улицата беше огромната сграда, винарската изба, национализираният имот на Мате Бошко. Всяка събота, след два часа следобед, колоритната група приятели на баща ми се събираше и всички те прекарваха своето време в дълги и интересни разговори.
Сервирах им, понякога купувах сладкиши и слушах внимателно. Баща ми беше най-възрастният, Петре Спасески беше близък негов приятел години наред, а след това се редяха останалите, някои дори по-млади и с двадесет години от баща ми и Петре, но всички те вече бяха в зряла възраст. Всички знаеха турски, баща ми знаеше да чете и пише на старотурска азбуката, знаеше и френски, а някои от останалите говореха малко немски. Всички пушеха с изключение на баща ми и Петре Спасески, никой не пиеше алкохол, а разговорите се водеха в опушената и претъпкана канцелария, винаги с малки бутилки безалкохолно газоза. Говореха тихо и винаги едните се натрапваха на другите, чрез искрящи мисли и прилепски вицове и закачки. Редовно се обсъждаха миналото, историята и житейските сътресения на присъстващите, но също така и на някои отсъстващи или починали. Когато се говореше за баща ми или за Петре Спасески, винаги се използваше думата „българин“ и се добавяше името, например, Рампо (за баща ми) или Петре и след това разговорът щеше да продължи. Някои от присъстващите говореха за някого или за себе си като за
„македон-булгар“,
винаги със сдържаност между двете думи и винаги с иронична, нелепа, шеговита нотка, така присъща за прилепският говор и обичаи. Прилепският диалект се говореше, смесен с изобилие от български и сръбски изрази, за да улови спецификата на казаното, и много често цели фрази се превеждаха от турски или немски. Разликата между термините "българин" и "македоно-българин" остана в паметта ми, веднъж попитах баща си какво означава това, но той по стария обичай за отглеждане на деца, само се усмихна, махна с ръка и каза, "ще ти стане ясно, когато пораснеш"...
Времето направи своето. Баща ми, като най-възрастният, почина първи, кантората се затвори, а неговите приятели от пазара в Прилеп, застанали около сергиите, играеха на дама, приказваха си и продължаваха да пият неизбежната газоза. Тръгнах си от Прилеп. Когато се прибирах у дома за празниците, броят на приятелите на баща ми намаляваше, те вече не играеха дама, а просто стояха и си говореха. Вече бях в зряла възраст когато при една „пазарска среща“ попитах възрастния чичо Димко какво означава това с българите и македоно-българите и къде е разликата.
„Утре е неделя, ела на пазара, няма да има никой и ще ти кажа нещо“, рече старият Димко.
На следващия ден чичо Димко извади лист хартия, сгънат на четири от вътрешния джоб на сакото си, отвори го и бях изумен от това, което видях: Голям черен печат с немския орел, и известната свастика в средата. Това беше аусвайса на чичо Димко. Това беше неговият документ с който му се позволява през ноември 1941 г. да се качи на влак и от някъде в Германия да пътува свободно до Прилеп. Отстрани на листа някакъв германски офицер е написал ракописно със синьо-зелено мастило думите mazedon-bulgar и се подписал заедно с ранга си. Същият подпис беше сложен в края на аусвайса.
„Аз и много други от Македония бяхме запасни войници и офицери в югославската кралска армия“, започна той разказа си. След 7 април 1941 г. и падането на Кралство Югославия бяхме военнопленници в лагери из цяла Европа. Бях заловен във Войводина и бях изпратен в лагер в Германия. Дойдоха български дипломати и офицери, нас македонците ни отведоха настрани, ние им казахме, че сме българи от Македония и те ни дадоха, пари храна и документи, за да се върнем у дома. И така, продължи чичо Димко, баща ти беше българин, защото беше български учител и офицер, а ние бяхме македоно-българи, защото бяхме военнопленници, ние получихме свободата си на национален признак. Сред нас имаше и сърбомани, но и те се определиха за българи и бяха освободени ... не ме питай за сегашното време, някои от нас са се променили, но ние от кабинета на баща ти си останахме българи, а подигравките за това, как сме се „измъкнали“ ги приехме за нормално „прилепско поведение“, завърши историята си старецът във вече износеното палто.
Трябваше да минат повече от петдесет години, за да разбера най-накрая измерението на македоно-българите. Случайно открих книгата „Освобождението на българите от Вардарска Македония - военнопленници от бившата югославска армия през Втората световна война“. Книгата е издадена в София през 2016 г. и съдържа около 500 страници с всички материали, притежавани от Военния архив на България, свързани с този проблем.
Още на 12 април 1941 г. Генералният щаб на Българската армия издава заповед за редактиране на списъците с „военни пленници“ с пълни и ясни указания:
Подходът на ръководния състав на българската армия по отношение на националността и религията на пленените войници може да се види веднага. Всички са освободени, независимо дали са македонци (или българи, както се казва официално), или са турци, които са от Македония. Всички са освободени.
Особено внимание предизвиква писмото на кмета на Охрид, който се застъпва за освобождаването на братята Ефтим и Наум Чуркови от Охрид, единият от които е бил в болница в Атина, а другият в лагер за военнопленници на Крит. Интересен е подписът на писмото. Подписано от кмета на Охрид Илия Коцарев. Той е известен със своята трагична съдба. През цялата война той управлява града, успява да го спаси от германската армия, която е искала да изгори Охрид, защото местните са укривали български войници и не са искали да ги предават на германците след 9 септември 1944 г. След войната той е хвърлен в затвора, обвинен, че е „национален предател“, измъчван от УДБА-шите в затвора в Идризово, а непосредствено преди смъртта си, вече тежко болен, бил освободен за да умре вкъщи.
След това има петиции и списъци с имената на всички, които търсят своите близки в затворническите лагери в цяла Европа. Документите говорят сами за себе си:
Имало е случаи, когато македонските затворници са прикривани или възпрепятствани от сръбските офицери да се обявяват за българи, за да не бъдат освободени.
Открояват се няколко писма, с които тогавашните кметове на македонските общини искат българската държава да издейства освобождаването и на албанци от Македония, които са в пленническите лагери. „Фашисткото“ българско правителство приема почти всички, затова повечето са били освободени.
Както обикновено се случва в мрачните и военновременни времена, е имало и зверства. Например някои сръбски офицери са обвинили македонски затворници че са комунисти и така те са били задържани за допълнителни разпити в Загреб. Имало е външна намеса за да се освободят. Не всички обаче са се чувствали като македонски българи. Имало е и такива с достойнството на войници и офицери. Такъв е примерът с един мой съгражданин от Прилеп. Стева Миланова Велева, от ул. "Васил Крапчев" № 19 от Прилеп, моли, да се намери братовчед й, офицер от Югославската кралска армия, и да бъде освободен от плен. Пристига студеният административен отговор: нейният братовчед лейтенант Христо Димитриев заявява, че не иска да се връща и остава военнопленник в Германия.
Днес се съмнявам, че някой си спомня тази жена, кой знае как се казва и нейната улица, но ходът на пленника, ако е израз на неговите убеждения, заслужава уважение.
Тази 2021 г., годината на Короната, отбелязва 80 години от спасяването на македонските военнопленници от лагерите на силите на Оста. Подходящо е да се припомнят героите от онова време, българските офицери и дипломати, както и тогавашните служители на Българския червен кръст и множеството благотворителни организации на България, които активно участваха в подпомагането и репатрирането на македонските войници. Знам, че в Македония няма да има тържества. Ние, македонците, сме неблагодарен народ за много неща, свързани с общата ни история с България. Българската национална политика също не е много по-добра. Причините са ясни: ако у нас сръбската агресия в политиката и образованието се опита да скрие всички следи от българщина в националната ни памет, покрита с фалшивите идеи на измислено комунистическо общество, в България руската агресивна политика, прикрита под булото на някакъв интернационализъм, обезобрази българския 1300-годишен национален ум.
Тъкмо заради това, чест и слава за българските царски офицери и дипломация, за безкористните, искрени и братски усилия за освобождението на всички македонци от военните лагери на силите на Оста. Един ден, в недалечното бъдеще, се надявам, че държавниците и офицерите на двете държави и армии, в достоен съюз, ще отдадат почит на заслужилите.
Дотогава само сенките на приятелите на баща ми, от задимената адвокатска кантора, ще помнят благородното дело и някъде в старите и забравени ковчези, пълни с ненужни предмети, техните потомци ще гледат небрежно към старите и пожълтел немски аусвайси с отпечатък Macedon-Bulgar!