Димитрий Савин, Каспаров. Ру
През последните години от живота си Алексей Навални беше безспорният морален лидер на това, което остана от руската опозиция. Свеждайки глави пред трагичната му смърт, ние обаче не трябва да се поддаваме на изкушението да прикрием истинския му исторически облик с дебели краски, създавайки за себе си и за другите още един идол – „блестящ вожд“, чието наследство и име да бъдат използвани от различни хора и организации. Това би било несправедливо спрямо самия Навални. Но много по-важното е, че това е опасно за нас и нашите дела. Което означава, че е дошло времето за трезво и внимателно пресяване на неговото наследство, отделяне на ценните зрънца от плявата, метафорично казано.
Оценката за Навални в повечето случаи се свежда до един от митовете, които отдавна са се формирали по отношение на тази личност.
Мит първи, „патриотичен“: Навални е агент на САЩ и изобщо на „колективния Запад“, отгледан от него в епруветка на Йелс, с цел унищожаване и разпад на Русия.
Мит втори, „либерален“: Навални е руски фашист, отгледан и насочван от Кремъл, за да контролира и корумпира „истинската“ опозиция.
Мит трети, Навалнистки: Навални е обикновен човек, много талантлив и много умен, отличен политик, изключителен организатор, смел, безкористен и затова се радваше на истинската подкрепа на „нормалните“ хора, за разлика от всякакви „фашни“ и „демшизи“ ”. „Обикновен“, такъвто и остана.
Всеки един от тези митове е едностранен и примитивен, но в същото време, подобно на криво огледало, отразява реалността, макар и доста силно изкривена. А всеки мит съдържа, в някакъв смисъл в еднаква степен, частица истина.
"Агент на САЩ и колективния Запад"
Навални не би могъл да бъде американски агент, който работи за разпадането на Русия дори само поради причината, че САЩ никога не са си поставяли такива цели. В ранната си младост той по никакъв начин не е свързан със Съединените щати и по всичко изглежда се е формирал при приблизително същите условия като мнозинството московски студенти в края на 90-те и началото на 2000-та години. Но впоследствие се появиха някакви обвързаности, знак за които беше поканата на Алексей Навални през 2010 г. да участва в програмата Yale World Fellows - един вид стаж в клуб за обещаващи „лидери“ от цял свят. Какво е научил там и какви връзки е създал (а създаването на връзки е една от целите на този проект), не знаем със сигурност. Но жестът е очевиден - за света на американските неправителствени организации, фокусирани върху глобалното насърчаване на демокрацията, Навални стана приемлива, надеждна и емблематична личност.
През следващите около пет години стана ясно, че САЩ все повече го отделят от общата маса на руския опозиционен истаблишмънт, а след 2015 г. явно залагат основно на него. Много топлите отношения между екипа на Навални и комплекса от държавни и недържавни структури на Съединените щати, очевидно, са запазени и сред емигриралите (прогонените). В Европейския съюз картината не е толкова ясна, тъй като тук има големи играчи със свои приоритети и фаворити. Но е факт, че сред руската опозиция Навални е фигура номер едно, призната от всички в ЕС.
Защо? Защото наистина беше така. Те залагат на това, което наистина работи.
До декември 2011 г. Навални вече е ярка фигура, но една от много дългата редица опозиционери. В нея тогава бяха и Каспаров, и Лимонов (лидери на „Другата Русия“ от епохата на „Медведевското размразяване“), и Борис Немцов, и още доста други, макар и по-малко забележими, но също така обещаващи герои. От друга страна, по време на огромните фалшификации на изборите през 2011 г., стратегията на Навални проработи, макар и по различен начин от този, който той очакваше. (Първоначалният замисъл беше да се попречи на „Единна Русия“ да постигне монопол в Държавната дума. В същото време кампанията „гласувайте за други копелета“ доведе до това, че много хора за първи път се убедиха, че изборите са фалшифицирани и масовото възмущение прерастна в масов протест.)
Следващият етап бяха изборите за кмет на Москва през 2013 г., когато Навални постигна много достоен резултат - той получи 27% от гласовете, завършвайки втори след официалния проправителствен кандидат Сергей Собянин. И тогава на всички стана ясно, че в Руската федерация няма нито един друг опозиционен политик, който може да получи такава мощна и масова подкрепа. Самият Навални разбра това и направи много ясен извод: именно след кметските избори през 2013 г. сподвижниците на Навални започнаха да избягват всякакви опозиционни коалиции, разчитайки на развитието на своите структури, измествайки всички останали.
Третият етап беше анексирането на Крим и войната в украинския югоизток. Каспаров вече беше в изгнание, Борис Немцов беше убит, а бившите съюзници отляво - Удалцов и Лимонов, станаха пламенни поддръжници на Путин.
В Русия просто не остана никой, който поне теоретично да може да се мери с Навални на полето на опозиционната политика.
Затова, когато говорим за вниманието както на американската държава, така и на американския истаблишмънт към Навални, трябва да признаем, че в този момент нямаше на когото друг да обърнат такова внимание. И нещо повече, беше глупаво да се игнорира единственият повече или по-малко забележителен опозиционен политик в една от най-големите ядрени държави, която по-късно си позволи да започне и въоръжен конфликт в Европа.
От само себе си се разбира, че да се характеризира поведението на Навални като агентурна дейност, би било нелепо.
"Агент на Кремъл и руски фашист"
Навални не влезе в политиката като радикал и националист: първата партия, към която се присъедини на 24 години, беше „Яблоко“. Фактът, че тази общност беше, меко казано, далеч от всичко, което може да се определи като руски фашизъм, е очевиден. Но също така трябва да вземем предвид, че той се присъедини към формацията през 2000 г., а тогава "Яблоко" имаше съвсем различен статут и тежест в сравнение с 2024 г. Да, това беше опозиция, но това беше напълно системна опозиция, представена в Държавната дума, която се допускаше и до телевизията, и в различни медии.
Тоест, беше донякъде нещо гранично, но като цяло структура респектираща, която в онези години можеше да се опита да се изстреля в голямата политика.
Този избор ясно показва, че първоначално Навални не се е стремял нито към непримирима борба, нито към радикализъм, още повече към руски национализъм. Своята репутация на „антифашист“ в последствие той потвърди като подписа сигнала срещу Марцинкевич-Тесак, в резултат на което един от най-кресливите в медиите руски скинхедси (бръснени глави) получи първия си урок – не за жестоки престъпления, тормоз или заплахи, а буквално за хулигански викове по време на обществено обсъждане.
Естествено и логично в тази картина се вписва и сътрудничеството му с представители на Съюза на десните сили (партия, която в началото на 2000-та година открито подкрепяше Путин и дори претендираше, че е партията на властта). Най-забележителният епизод тук беше работата на губернатора на Кировска област Никита Белих през 2008-2009 г.
По-късно, когато Навални стана напълно извънсистемен играч, в отношенията му с властите се случиха странни епизоди. Сред тях си струва да припомним два, които са добре известни и лесно проверими. През 2012 г., след зимните протести срещу изборните измами, Алексей Навални стана член от Борда на директорите на „Aeroflot“ - компания, контролирана от руското правителство. Номинацията му дойде от Националната резервна банка на Александър Лебедев, ветеран от КГБ на СССР, а сега олигарх, чийто син се озова в Камарата на лордовете във Великобритания, където мутира до „сибирски барон“.
Вторият епизод е от 2013 г., когато Навални се нуждаеше от подписите на общински депутати, за да се кандидатира за кметски избори. Нямаше достатъчно подписи на хора от опозицията за него и тогава в 49 общини на „Единна Русия“, която самият Навални характеризира като партия на мошеници и крадци, се подписаха в негова подкрепа.
Очевидният извод, който следва от това е, че Навални е имал контакти с хора от властовите коридори, имал е и договорки. Освен това, за повечето от тези контакти и споразумения вероятно ще узнаем, но това няма да е толкова скоро.
Що се отнася до руския „фашизъм“, очевидно лично Навални се отличаваше с определени националистически симпатии, които често балансираха на ръба на грубостта и най-вулгарната битова ксенофобия („гризачите“ не бяха забравени от него нито в Грузия, нито в Амнисти Интернешенъл). В политическата му дейност обаче национализмът е само инструмент. Когато вярваше, че тук и сега националистическият дневен ред ще му помогне да върви нагоре, той с готовност се хващаше за него (както беше след събитията на Манежния площад през 2010 г., когато самата „либерална“ общественост измисли ужасния националистически дракон, от когото самата тя се изплаши до безпаметност). Когато се убеди, че в действителност националистическите организации нямат толкова силно влияние, колкото им се приписваше, той се дистанцира от тях, залагайки на либерални и дори леви фигури (което стана много видимо по време на кметските избори през 2013 г.). И от целия национализъм остана само това, че въвеждането на визов режим със страните от Централна Азия като програмно изискване – нещо, което в балтийските страни и Източна Европа би било естествено не само за либералите, но дори и за социалистите.
Като цяло картината на отношенията на Навални с властите на Руската федерация в никакъв случай не е едноизмерна, като в различни периоди тя е била много различна. Но имайки това предвид, не бива да забравяме основното: в крайна сметка Навални, който беше отровен по нареждане лично от Путин, не се страхуваше да се върне в Руската федерация, за да попадне направо в затвора, където и умря. Редовите агенти и нечии "проекти" никога не постъпват така.
„Обикновен човек с готини видеоклипове“
Самата идея, че дори в епохата на ранния Путин е било възможно да се издигнеш в медиите или (още повече!) в политиката благодарение на природния си талант, е много, много наивна. Но дори и да допуснем такава възможност, трябва да си зададем въпроса: какво да кажем за талантливите хора тогава?
Беше ли Алексей Навални лидер на улицата? Определено не. От самото начало той е привлечен от медиите и PR средата, но не и от уличните митинги и пикети. Много предвидим, посредствен оратор и откровено слаб в полемиката, той се оказа абсолютно безплоден като идеолог. През всичките години, през които Навални беше звезда, а след това безспорен лидер на руската опозиция, е невъзможно да си спомним нито един негов текст, който да съдържа новаторска политическа идея, нито една концепция, която да не е формулирана преди него и без него. (Изключение са последните му думи в съда през 2024 г., но повече за това по-късно.)
Изглежда, че такава фигура нямаше шанс през годините на бурно развитие на журналистиката и в руския интернет, когато в условията на постепенно задушаване на свободата на словото цялата жива мисъл и жива полемика се вливаха в социалните мрежи - главно към LiveJournal . Но тогава се случи чудо: разговорите на живо на Навални постоянно оглавяват класацията на най-четените блогъри. Това явление беше толкова необичайно, че Лимонов също се чудеше: как така дългите страници от някои счетоводни отчети неизменно остават най-четени и най-популярни? Наистина ли няма зад този рейтинг някакъв задкулисен „нюанс“? Наистина е трудно да се повярва днес, че както през 2010 г., в навечерието на разцвета на L J публицистиката, макар и често пъти безмозъчна по същество, тя е много по ярка в своята форма.
В онези години обаче никой не вярваше - тогава разговорите за топ авторите на LiveJournal обикновено предизвикваха само усмивки и кикот.
Кои бяха тези мили и не толкова мили хора, които помогнаха на един уж толкова обикновен човек да се изкачи до върха? Логично е да се предположи, че в различни времена това са различни персонажи от различни политически лагери. Вече посочихме една група от благодетели, които ухажваха Навални за „Аерофлот“. Другият, както може да се предположи, беше Авенов-Фридман "Алфа". Не знаем дали Владимир Ашурков е бил „надзирател“ от „Алфа груп“ в екипа на Навални. Но ние знаем, че този прекрасен топ мениджър спря да работи за Фридман през 2012 г. и започна да работи за Навални. И знаем, че именно Фондът за борба с корупцията (ФБК) и лично Леонид Волков (а той беше неофициален заместник на Навални и негова „дясна ръка“ в продължение на много години) още през 2023 г. се опитаха да лобират за премахване на европейските санкции както срещу Авен, така и срещу Фридман. Трудно е да се тълкуват подобни факти като случайно съвпадение - много повече приличат на стабилна дългогодишна връзка.
Навални не можа да се издигне над общата маса от опозиционни активисти заради своите качества на идеолог, оратор или организатор, просто защото в нито едно от тези превъплъщения не притежаваше изключителен талант Затова е очевидно, че да светне и да пламне тази звезда не се е случило от само себе си.
Но от друга страна, не се ли крие в това талантът на политика: в конкретни условия да намери онези средства, с които да увеличи рязко политическите си ресурси и самостоятелно да тръгне на голямо пътешествие? В този смисъл Навални се оказа доста успешен - и много по-талантлив от своите конкуренти.
Но в същото време, в известен смисъл той наистина беше „обикновен човек“. Целият му мироглед, политически нагласи и предпочитания, начин на говорене и поведение - всичко това е препратка към студентските пушилни и московските партита от края на деветдесетте и началото на двехилядната година. Когато младежите започнаха да осъзнават, че изглежда животът постепенно се променя към по-добро, въпреки че Европа все още бе много далеч. Когато комунистическите и левите идеи като цяло вече не са популярни, но и „либералите“ от перестройката са все още неприемливи, макар и величаейки себе си за демократи. Когато няма ясна националистическа идеология, но всеки познава скинхедс (бръснатите глави), а ругаенето на „черните“ - е в рамките на добрия тон. Когато желанието да се живее по европейски и в приятелство с Европа се комбинира с неосъветската ressentiment/ носталгия по естетиката на „Red Alert“. Когато мнозинството са „православни“, но почти никой не ходи на църква. Когато „политиканстването ” не е на мода, а желанието за пълноценни демократични промени расте, макар и не напълно осъзнато.
Алексей Навални е перфектно въплъщение на всички тези тенденции, стремежи и противоречия. И в това отношение той се превърна в истинска емблема на своята епоха, колективен образ на своето поколение - и следователно разбираем и близък на стотици хиляди хора. И ако може Навални да бъде наречен просто „човек от народа“, това е единствено в този смисъл.
Защото във всичко останало той не беше никак прост за разбиране.
Силата, слабостта и наследството на Навални
Ако потърсим крайъгълния камък, който в крайна сметка превърна Навални в лицето на руската опозиция, то това ще бъде абсолютната, дори бих казал зверската воля за власт. Оттук произтича всичко останало. Готовността да правите различни съюзи и комбинации, включително много съмнителни, които в крайна сметка да ги използвате в свой интерес и полза. Смелостта – която се изразява в готовност да заложиш на карта не само собствената си глава, но дори и главите на близките си, в името на крайната цел. Именно оттук струи неговият рафиниран авторитаризъм.
След няколко години в търсене на някаква организационна форма той се спря на открито сектантския модел на „екипа на Навални“. Има лидер, който си има технически помощници, има си „маси“, които слушат лидера и следват инструкциите му. Тази система обаче не предполага никакви изборни механизми, никаква дискусия, никаква обратна връзка. И без Навални не само че не е жизнеспособна, но и откровено е ненужна.
И тук много ясно се вижда, че самият лидер принципно не се занимава със създаването на каквато й да е организация, обединена от обща идеология – той се нуждае единствено от ресурс, който да работи за неговото издигане. Ако мислеше различно, нямаше как да не е загрижен за създаването на втори ешалон лидери и механизъм за прехвърляне на властта в движението на някого от неговите поддръжници.
Нищо от това не беше направено. Алексей Навални не се интересуваше от движение, което може да се превърне в сила без Алексей Навални и което може да го надживее. В резултат на това той остана самотен играч, въпреки факта, че имаше най-много поддръжници сред руските опозиционери. А осиротелият ФБК и целият „екип на Навални“, който бе свикнали да говори „от негово име и по поръчка“, може само да се опитат да популяризира вдовицата Юлия Навальная (носителка на сакралната фамилия) като „свещен образ“ от архива от „спомени“ и „пламенни желания” на техния вече мъртъв лидер. (Напълно работеща схема за една религиозна секта, но нищо обещаващо за една политическа секта.)
Навални загуби. Той не остави след себе си развита, ефективна и привлекателна идеология. Политическите му програми може и да не са лоши, но в тях няма нищо ново и оригинално. Неговата интуиция му помогна да намери работещ политически технологичен модел – борбата с корупцията (римейк на „борбата с привилегиите“ на Елцин). Но той можеше да функционира само при много специфични исторически условия, които се развиха около 2004 г., почти изчезна през 2014 г. с анексирането на Крим и окончателно потънаха в забрава през 2022 г. - по време на пълномащабното нахлуване в Украйна. Поколението студенти в началото на 2000-те мечтаеше за революция „по Джийн Шарп“, но се оказа неподготвено да се изправи срещу мащабния терор на неосъветската държавна машина. И не само ФБК, но и лично Навални изведнъж се оказа, че няма какво да предложи на всички тези хора.
С едно изключение.
Зад всички криволичения и не особено разумни решения можете да различите едно много важно качество на Алексей Навални: едно много дълбоко искрено, непотъпкано чувство за морал.
Тук си струва да отбележим , че той никога не беше хванат или уличен в нещо „неморално“, въпреки че Путин и неговото обкръжение много обичат всичко, свързано с „мръсното бельо“ - от Скуратов до Катя Муму и от Касянов до Любов Собол. Няма съмнение, че ако имаше дори и едно мръсно петънце по личността на Навални, то отдавна щеше да е станало публично достояние.
Но не беше намерено. Още повече, че той има един брак и две деца.
И въпреки неистовото си желание за власт, въпреки откровено диктаторските ходове, Навални не се интегрира открито в системата на Путин. Въпреки че със сигурност имаше подобни опции.
Това означава, че в допълнение към волята за власт, той е бил верен на някакъв идеал, на някаква своя мечта, която е искал да реализира чрез тази власт. И тази мечта явно не е била за пари, за бронирани мерцедеси и палати.
И това морално ядро най-накрая се прояви по време на престоя му в затвора, когато Навални ясно формулира своето кредо в последните думи, които произнесе по време на процеса:
„Работата е там, че аз съм вярващ човек и този факт по-скоро служи като пример за постоянни подигравки във фондация „Антикорупция“, защото повечето хора са атеисти, но и аз самият бях доста агресивен, войнствен. Сега обаче съм човек вярващ и това страшно много ми помага в делата, защото всичко става много, много по-просто... Ето тази проста конструкция - "блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят" - изглежда някак екзотична, странна, но всъщност това е основната политическа идея, която в момента е релевантна към ситуацията в Русия. Виждате ли, ваша чест, каква фраза, каква формулировка е толкова популярна и в политиката, какъв лозург днес се издига в Русия? В какво е силата? Правилно – силата е в истината. Това е то (…) И цялата страна повтаря всячески, че силата е в истината“.
Владимир Буковски веднъж написа, че дисидентското движение в СССР е морално, а не политическо движение. Алексей Навални каза, че неговата борба срещу режима на Путин е не само политическа, но и морална и християнска. И с това обърна ситуацията на 180 градуса, превръщайки се от губещ и жертва в победител. На безнравствената и престъпна машина на неосъветския властови апарат той противопостави не просто абстрактния идеал за истината, а идеала на евангелската истина - на вечната и всепобеждаваща истина. И така той се превърна от неудачник в мъченик, чиято смърт е свидетелство за вечната истина, която винаги тържествува.
Всяка политика и всяка борба, която е в противоречие с Евангелието, е губеща. И истинската опозиция срещу Путин и неговите поддръжници трябва да бъде преди всичко морална опозиция, трябва да бъде сила, основана на евангелската етика и морал. Точно това в крайна сметка ни завеща онзи, когото врагове, фенове и скептици единодушно признаха за номер едно, за лидер на руската опозиция.
И именно това завещание е наистина ценното наследство на Алексей Навални, което тепърва ще играе своята роля в руската история и което ще доминира над всичко останало в неговата биография. Както е казано в онази книга, която той спомена по време на процеса: „Твоята вяра те спаси! Почивай в мир!“ (Лука 8:48).
Превод: Faktor.bg