Владимир Перев

И това се случи. „Отбелязахме“ 151 години от рождението на македонския революционер Гоце Делчев и успяхме да минем без нито една жертва, без нито един изстрел. Някога се е стреляло в прослава на борбата и победата, а днес 

в Македония се стреля в знак на омраза и жажда за насилие

 срещу различните от нас. Знамената пък са отделна история.

Цял живот живея в Скопие и съм запознат с всички чествания посветени на Гоце. Много рядко в миналото някой е отивал при саркофага му на 4 май, деня на смъртта му, и почти никой не е отивал на 4 февруари, рожденият ден на революционера. Така е при нас православните, повече празнуваме смъртта, отколкото живота, повече Великден, страданията на Исус и Възкресението, отколкото Коледа, Рождество Христово и живота за всички нас. Днес почитането на живота и смъртта на македонските революционери, поне на тези, които македонците признават и си присвояват, представлява поле за безкомпромисно политическо съревнование в услуга на следващите избори, когато и да се случат.

Тази година "Почитането на Гоце" започна значително по-рано, с яростни 

призиви за линчуване на българите,

 най-вече чрез социалните мрежи и сутрешните контактни програми на почти всички телевизии. Ние, македонците, победени от силата на гръцката дипломация и силата на албанското оръжие, останахме ненаказани (поне засега) да се бием срещу единствения останал враг - българите. Затова контактните сутрешни предавания са картина на фалшивото национално превъзходство, подправено с простата политическа пошлост на участниците, тези, които слушат и онези които коментират. 

Полицията и службите за сигурност бяха най-малкият проблем в деня на самото поклонение. Те не бяха участници, а само активни наблюдатели на това, което се виждаше. И можеше да се види истинска оргия на политическа проституция на тези, които трябваше да водят част от участниците и да се грижат за собственото си достойнство и достойнството на героя. Да дойдеш да почетеш Гоце Делчев или някой от героите на ВМРО, независимо дали е ляв или десен, и да развееш знамена със символа на Вергина е истинско кощунство. Това е обида за жертвата, но и 

обида за цялата революционна борба

 на македонците за тяхната свобода. Наши поробители не са само османците, има и гръцко духовно робство, андартски зверства и насилие, заменени по-късно от сръбската окупация на територията на Вардарска Македония. Преди всичко твърденията, сякаш копирани на лента, че "днес отношенията между България и Македония са най-лошите от всякога" са перверзна заигравка с паметта на по-старите поколения, имали елементарен опит в политиката... нека дойде някой и ни кажете кога тези междудържавни отношения като цяло са били поне донякъде добри и сносни. Никога, буквално никога! Това беше илюзия, подхранвана от пасивността на софийските институции по отношение правата на македонските българи и мълчаливото съгласие за тяхното премахване. Това беше югославска политика, която играеше със собствените си привилегии спрямо Москва и пленничеството на българските институции и хора от същата тази Москва. Прикритият сталинист Тито беше приятелски приет от сталинистите в Източния блок, а жертви на това приятелство бяха между другото македонските българи и албанците. Тук са корените на нашето приемане на сталинистките култове към Тито, Георги Димитров, Енвер Ходжа, някои китайски лидери и най-важното – възхищението на някои структури у нас и в България от образа на сатрапа и най-големия сталинист досега. Владимир Владимирович...

не успяхме да преодолеем сантимента към нашето робство!

Гоце Делчев е македонски революционер, както Тадеуш Костюшко и Лафайет са американски борци за свобода. Но Делчев остава с българската си етническа идентификация, както Костюшко си остава поляк, а Лафайет си остава французин. Това са научни факти и никакви международни комисии не могат да ги променят!
Родното място на Гоце е град Кукуш, напълно опожарен, разграбен и изселен от гръцката армия през Втората балканска война през 1913 г. Оцелялото население бяга към Струмица и Петрич, затова и до днес се нарича "бежанци". Повечето от тях са роднини и имат еднакви фамилии. Тези в Петрич винаги са се обявявали за българи, а нашите струмичани са били първо българи, после южни сърби, после югославяни, после македонци, после пак югославяни и македонци. Повечето днес са с българско гражданство и паспорти, но са мъдри, мълчат и не се обявяват. Трагедията, предавана от поколение на поколение в семейството, ги научи да бъдат внимателни и да се изправят пред реалността. В крайна сметка това е цялата семейна мъдрост в днешна Македония, мъдрост, създадена от опита на собствените трагедии.

Българската делегация, водена от министър Демерджиев, даде културни и приемливи отговори на въпросите на македонските журналисти. Коментарите му досега бяха най-откритият призив за приятелство между двата народа е заявява, но той не изрази мнение за самото почитане. Само няколко часа по-късно Министерството на външните работи на България разпространи за медиите собствено изявление, в което принципно осъди организирането на празника, неизпълнените задължения на македонската страна и начина, по който бе осъществено посещението на българската делегация. Като нещо, което заслужи най-голяма осъда беше  македонският отказ за съвместното полагане на венци пред саркофага на Гоце в „Св. Спас“.

В цялата тази простотия и гротеска на отбелязването на Гоце тази година изплува само един светъл лъч. Народният представител Елисавета Белобрадова посети на 4 февруари Кукуш, родния град на нашия безспорен общ идол. Във видеото, което представи, тя каза, че от онзи Кукуш в Гоце Делчев не е останало нищо, освен църквата „Св. Георги“, която по това време е униатска църква и в която вероятно е кръстен самият Делчев. На видеото ясно се вижда църквата и Белобрадова, която се движат към нея.
Нейното видео и настроението в него бяха единственото свидетелство, единствените знамена за победата на една отдавна изгубена илюзия за свобода, демокрация и равенство!