проф. Калин Янакиев, Портал Култура

Седмица преди повторните парламентарни избори в страната у мен нараства усещането за своеобразно déjà vu – само че на ситуации от преди цели три десетилетия. Предварително ще кажа, че съм убеден: следващата неделя ще завърши една близо десетилетна политическа епоха, отчетливо различна от предхождалата я на т. нар. преход от тоталитаризъм към демокрация, но много сходна в своя завършек с още по-предишната – сиреч с края на комунистическата партия-държава.

Дайте си сметка, че и тогава, през 1990 – 1992 г., слизащата от историческата сцена БКП бе влязла в сблъсък с един многоцветен букет от млади политически сили – не особено „стиковани“ помежду си, но пък с много ясна (и обща) воля да турят край на чудовищно натрупалата се лъжа, произвол, простащина и „околозаконие“. И в онзи сблъсък – спомнете си – дотогавашното статукво имаше една повтаряща се до втръсване мантра: само ние имаме опита да управляваме държавата, само ние знаем „как се правят нещата“, само ние можем да строим, да изхранваме, да повишаваме доходите. Тези „новите“ (тогава бяха „онези с брадите“) могат само да рушат онова, в което ние преобразихме нашата „изостанала аграрна страна“. И, да – вярно бе – „новите“ тогава постепенно, „в крачка“ научаваха как именно са били „правени нещата“, в какво по-точно е била „преобразена“ държавата и в резултат от това „научаване“ – въпреки общата предварителна убеденост в безобразията под и на повърхността – още в първите година-две останаха потресени от дълбочината на катастрофата.

Но по аналогичен начин и днес, макар и с нарастваща от близо година убеденост, че държавата затъва в корупция, че формата на управлението ѝ (вече)

се е превърнала по същество в „мутрокрация“,

през последните два месеца, откакто вездесъщата „джипка“ не броди по пътищата на страната, ние отново бяхме смаяни от мащабите на лъжата и потъването. Да, вие наистина сте натрупали завиден „опит“ в безобразията, за които ни осведомиха документално – осъзна мнозинството от българските граждани – но тъкмо затова, тъкмо затова на вашия начин „да правите нещата“ трябва да се сложи край! Непременно, веднага – дори да не сме се разбрали напълно помежду си как и кои точно трябва да му сложим край!

Другата прилика на днешния с тогавашния исторически момент е наистина почти мистично сполетялото както едновремешните, така и довчерашните властници дълбоко политическо оглупяване. По-възрастните сред нас не могат да не си спомнят тогавашната дементна сърдитост на комунистите, потресаващата липса на остроумие, непрестанните им публични гафове (спомнете си белокосите митинги, нелепо скандиращи „мно-го сме, мла-ди сме“, четирипръстия „Начко“, който трябваше да се яви антагонист на синьото лъвче и т. н.). На тях „новите“ противопоставяха същински взрив от естетическо снизяване и осмиване, който комунистите наричаха „злоба“. Вижте сега колко напомнят на тогавашните нещата днес. Слизащите от политическата сцена отново са в апокалиптичен „минор“, плашат с някакви задаващи се (и вече започнали) „репресии“, с някакъв „нов Народен съд“, защото видите ли, няколко десетки висши държавни чиновници, конкретно уличени в злоупотреби, са отстранени от постовете си. Като „позитив“ на тази „злоба“ се противопоставя ето какво. Преди няколко дни бившата председателка на Народното събрание показа как хвърля с бидони в язовир Кърджали 555 555… шарана (именно шарани – не някакъв друг вид риба).[1] Разбира се, че това чудовищно количество шарани трябваше да запечата в молекулния строеж на водата от родния ѝ язовир номера на бюлетината на нейната партия, но също да демонстрира на „рушителите“ неспирната „работа, работа, работа“, която тя, въпреки всичко, не престава да върши.

Каква величествена глупост!

Бих могъл да я сравня с умопомрачителния брой тъкачни станове, които в годините на „реалния социализъм“ се бяха научили да обслужват т. нар. „тъкачки многостаночнички“. Никога не разбрах какъв е смисълът на това „трудово безумие“. Смея да заявя обаче, че „захранването“ на един язовир с над половин милион броя шарани ми изглежда не по-малко безумно. И мисля, че превръщането на водния басейн в гъста рибена чорба отстъпва по безумие единствено на хвалбата на „началника“ на кърджалийската дама, че за годините на своето управление той бил „пострòил“… „половин милиард километра магистрала“.[2] В социалните мрежи (днешния аналог на едновремешния осмиващ площад) веднага бе припомнено, че дължината на екватора на планетата Земя е около 40 хиляди километра, т. е. магистралата, която „началникът“ бил „пострòил“, се оказва повече от десет хиляди пъти по-дълга от земния екватор! Логично, в същите социални мрежи се появиха стотици осмиващи постове и мемета: напр. космическата панорама на Млечния път с указание, че той е „пострòен“ не от някой друг, а от същия вездесъщ демиург. Мисля, че и склерозиралият в последните години на властничеството си Тодор Живков не е изричал чак такива безумия.

И все пак déjà vu и тук е налице

Правешкият диктатор и „другарите“ му, спомнете си, бяха фиксирани върху „заводи и юзини“, с които покриваха страната ни. По подобен начин г-н доскорошният ни премиер днес болезнено се е фиксирал върху (неизвестно защо) „пречиствателни станции“ (бил направил 250) и… магистрали. Впрочем, съвсем наскоро имах възможност да пътувам по една отсечка от неговите „половин милиард километра“ – от София до Варна и, както всеки друг, който го е правил, видях, че магистралата е налице – от преди доста повече от десет години – от столицата до Ябланица и след това – от изхода на Търговище до Варна. Толкоз!

Та казвам приликата в политическото оглупяване на слизащите преди 30 години от политическата сцена и днешните е забележителна. Забележителна е и приликата на масовото взимане на подбив на тогавашните „слизащи“ и днешните.

Déjà vu обаче са и пространствата, в които тече противоборството между напускащите политическата сцена довчерашни властници и противопоставените им, тъй наричани „реваншисти“ и „революционери“. Както споменах, разликата от преди 30 години тук е в това, че „новите“ (които „нищо не са пострòили“ и които се готвят да превърнат олигархичния „ред“ в „хаос“) имат днес за свое пространство на изява не площада, както през 1990 г., а електронните издания и социалните мрежи. „Магистралостроителите“ обаче, както и тогава продължават да разполагат почти изцяло с хартиените и официалните („обществените“) медии. При това – забележете – именно от тях се опитват да ни убедят, че „цялата власт в страната била попаднала в ръцете на Румен Радев“, а управляващото в момента

служебно правителство извършва не нещо друго, а „държавен преврат“

Ако си направите труда да се вгледате в господстващата в тези медии лексика, няма как да не си спомните именно звучащото от вестниците и телевизията веднага след 10.11.1989 г. Разкритията за корупция, за подслушвания и т. н. системно биват наричани „компромати“, „слухове“, уволненията на уличените – „репресии“, а цялостното осветляване на вършеното в държавата ни през последните години се стилизира като „реванш“. Реванш на кого обаче?

Ето тук има определена разлика. След 10.11.1989 г. „реваншисти“ бяха, разбира се, остатъците от „фашистите“, „буржоазията“ и определени „нарцистични недооценени псевдоинтелигенти“. Днес това са… „комунистите“. Същите тези медии, които само преди десетина години клеймяха като „пещерен“ антикомунизма на демократичните партии и се присмиваха на всички десни, които „не спирали да ровят в миналото“ (което „не интересувало вече младите поколения“), днес изведнъж видяха дълбока истина в защитните тези на доскорошните управляващи, че срещу тях се консолидирала не някаква друга, а „лява“ (и даже – „прокремълска“) вълна. Защото – убеждават ни – всички „протестни“ партии били все „хора на Радев“, а пък той – знайно е – е „човек на БСП и на Кремъл“. Преди време се пошегувах, че очевидно „човек на Радев“ (а респ. на Кремълския диктатор Путин) е и… настоящият президент на САЩ Джо Байдън, доколкото именно неговата администрация чрез обявените санкции по закона „Магнитски“ по същество потвърди и официализира „компроматите“ на „протестърите“, че през последните години страната ни се управлява от широко разклонена олигархична мрежа, ползваща се с подкрепата на „десните“ управници на държавата.

Разбира се, наред с тази стилизация на противопоставящите се на статуквото политически сили като „леви“ и „комунистически“, биват тиражирани и някои по-„софистицирани“ мъдрословия. Така неотдавна позаглъхващ „народен поет“ разпери опашка, за да порицае от полагаемата му се позиция на „съвест на нацията“ порочния навик на „нашия народ“ да неглижира доброто, което са сторили слизащите от сцената политически управници, но с наслада да ги „демонизира“. Нямаше никакво съмнение „демонизирането“ на кой именно управник „народният поет“ порицаваше. Интересно ми е обаче защо той никога не съзря този наш „порочен навик“, когато далите му трибуна днес медии „обработваха“ образа на Иван Костов. Друг мъдрец – не можейки да  скрие и от самия себе си, че една млада генерация българи изглежда вече решително отказва да бъде управлявана по довчерашния бабаитско-тарикатски, „народняшки“ начин, ни обясни, че това „явление“ се дължало на скъсалата се „връзка между поколенията“, до което пък се стигнало вследствие на пагубното влияние на либерализма върху семейното възпитание, отгледало мразещи… бащите си младежи. Младежи настроени да вдигат революции,

„а от историята ние знаем до както водят революциите на младите“…

Ще кажа, че до преди месец-два писанията и изявите в тези днешни „пространства на статуквото“ – удивително сходни с онези веднага след 1989 г. – предизвикваха у мен опасения, че внушенията им биха могли да задържат руинирането на въпросното статукво. Днес ми се струва, че те вече все повече не хващат корен. Една епоха си отива и изглежда това е факт, независимо какви точно проценти и кой именно ще ги получи идната неделя.

На половин милиард километровата магистрала е все по-пусто, а шараните този път май ще останат да плуват само във водите на язовир Кърджали.