Ели Юрукова, БГНЕС
Знам едно - българите не мразят сърбите, нито сърбите мразят българите. Съседи сме, свързани се завинаги, живеем един до друг, а и тук е българското малцинство в Сърбия, което години наред се бори за своите права - понякога успешно, понякога не.
Балкански реалности в сърцето на Европа. Европейски ценности в сърцето на Балканите. Затова не можем да гледаме безпристрастно на растящия национализъм и истерията на сръбските политици, които виждат неприятели във всяка държава, която не мисли като тях.
Специален, но не и единствен случай е резолюцията на ООН за геноцида в Сребреница, който е исторически факт, с чието тълкуване Белград злоупотребява. Никъде не се споменава, че сръбският народ е геноциден. Геноцид са извършили военни командири и политици, които са наредили това престъпление и сигурно трябва да бъдат наказани. Но тезата, че целият свят иска да сложи печата върху обикновения сърбин, който също е изпитал ужасите на войната в бивша Югославия е опасен националистически опит да се развихри лъжлив патриотизъм и нова омраза в региона.
Резолюцията за Сребреница и 8000 жертви в Босна са факт, всеки гласува по своята съвест. Къде е тук България? Президентът Александър Вучич до последния момент е очаквал изненада от България и тя да гласува въздържала се по документа на ООН.
Сърбите не са геноциден народ, пишеше на небостъргача в центъра на Белград. Медиите в Сърбия създават една опасна националистическа атмосфера, която ги върна в дните на войната 30 години назад. Дори от сръбския табор в Черна гора се чу изявлението, че „Черна гора е българският Монтенегро“. В коментарите на официоза вестник „Политика“ можем да прочетем: „Кога българите са на били приятели?“, „Нож в гърба на Сърбия е в българските гени“, „Това е първата грешка на Вучич, че е повярвал в България“. И още един коментар: „Наскоро срещнах един човек и го питам дали е българин, а той ми отговаря: Да, българин съм. Подкупен и безпринципен българин, който забива на всички нож в гърба“.
Антибългарската пропаганда е част от сръбския национализъм, който винаги, а и сега създава спор между Белград и София, защото за сръбските политици се е превърнало в политически ритуал да се бият в гърдите и да демонстрират, че са истински сърби, които защитават интересите на сръбския народ. Тази еуфория се пренася и на обикновените сърби, които стават жертва на политическата мистика и пропаганда. Изкривяването на историята и фактите, а в този аспект и на отношенията с България е сръбски политически специалитет, който не донася мир, а размирици.
Може ли да бъде повод за топ новина заглавието в медиите: „Българин е изненадан от своето идване в Сърбия“ и изявлението му, че досега е мислил, че сърбите мразят българите и че сърбите обичат повече да говорят с тях на английски, а не на български. Нищо не трябва да ни учудва. Преди известно време Вучич направи изявление, че „няма да говори срещу България, дори когато до нас стигат сигнали, че Пирот е част от България“.
Сърбия има свой път и нейните политици ще отговарят за това дали е правилен или не. Някога телевизиите на Милошевич пускаха ежеседмично филма „Бай Ганьо“ със скритото поръчение: това са България и българите! Ако тогава ние можехме да простим грешките на сръбския диктатор, сега не можем да не се страхуваме от растящия сръбски национализъм, който мислехме, че е забравен. Защото погрешната оценка, че целият свят мрази сърбите и те трябва да се обединят в един „Сръбски свят“ донася нови изкушение. Предстоящият общосръбски събор и предложението на президента на Република Сръбска Милорад Додик да се отцепи от Босна ще засили тези опасения много бързо. На европейските Балкани е необходим мир. Преди всичко.