Даниела Горчева
"Единственото, което постигаш с лъжите си, е да не ти повярват, когато кажеш истината."
Аристотел
През последните години някои автори и организации, които - или не са си дали труда да изследват задълбочено и добросъвестно историята на Холокоста и уникалното за цяла Европа спасяване на евреите в Царство България, или имат известни само на тях самите причини да изкривяват историческата истина, отричат спасяването на евреите в Царство България и всячески се опитват да наложат своята гледна точка на държавата.
Един такъв призив бе публикуван миналата година по повод 80-годишната от спасяването на евреите, което авторите му отричат и поставят в кавички.
Въпросният призив настояваше България да поеме отговорност за чуждо престъпление и шокираше със злостния си тон и дръзкото изопачаване на фактите.
В отговор историците от БАН излязоха със становище, което бе фактологично издържано (с една- единствена дребна неточност*).
Раздразнени от това становище, авторите на първоначалния призив организираха дискусия... помежду си в Културния център към Софийския университет.
Културният център към Софийския университет с директор проф. Кьосев обеща да публикува и други гледни точки по повод т.нар. дискусия „Патология на едно честване“.
Съмнително е обаче доколко „Патология на едно честване“ изобщо може да се нарече дискусия, тъй като отсрещната страна не само че не е поканена, а е демонизирана и обругана.
Очевидно е, че по-скоро става дума не за дискусия, а за събрание на хора, които настояват единствено тяхната гледна точка да бъде официално наложена и държавата да се съобразява именно с нея. Тази претенция е лишена от всякакви научни или правни основания, доколкото
цялата им теза е на глинени крака
Въпреки това аз категорично не подкрепям забраната на дискусията „Патология на едно честване“ – ако наистина е имало такава забрана, както намеква г-жа Еми Барух в своя статия в Дойче веле.
Но да оставим настрани драмите - реални или измислени.
Да поговорим за академичната свобода, за научната добросъвестност и… за позабравения уж жанр публичен донос, който би трябвало вече да ни е известен само като рецидив от тоталитарното минало.
Винаги съм била против ограничаването на академичната свобода (било със забрани или със заплахи и клевети в медиите) и проф. Кьосев ще си спомни, че след заплахите срещу Мартина Балева направих интервю с него и с проф. Владимир Градев:
В ход е популистки диктат под “закрилата” на национални ценности - Mediapool.bg
Впрочем, още през 2012 година опитах да привлека вниманието на българските интелектуалци към дискусия за свободата на словото, но очевидно този проблем тогава не вълнуваше нашия интелектуален и политически елит.
Само болното общество се отказва от дискусия* - Mediapool.bg
Ограничаването на свободата на словото може да погуби нашата цивилизация - Mediapool.bg
Професор Кьосев се е засегнал от нападките в медиите срещу него и участниците в събитието и обвиненията в антибългаризъм.
И е прав, защото културата на водене на дискусия изисква факти и аргументи, а не нападки ад хоминем – тоест, не срещу тезата, а срещу личността на автора.
Културният център е отказал да публикува текста на Димитър Йончев, докато авторът не премахне от него етикета „антибългаризъм“, защото според проф. Кьосев авторът „твърде лесно го присъжда на своите опоненти“.
Същевременно обаче проф. Кьосев радушно е публикувал текстовете на Румен Аврамов и Александър Везенков, в които има не само обидни етикети и махленски личностни нападки, но и тежки клеветнически обвинения – при това абсолютно голословни.
В текста на Александър Везенков, например, има клеветнически подмятания срещу учените от БАН, срещу историците и авторите на сериозни документални изследвания. Всички те са набедени ни повече, ни по-малко в отричане на Холокоста!
Понеже такова злостно набеждаване няма как да издържи в съда, измислен е специален термин – „локален негационизъм“– тоест, по думите на автора, цитирам: «не се отрича Холокостът като цяло, а българското съучастие в него».
Интересно кой легитимен съд доказа това „българско съучастие в Холокоста“, че си позволява г-н Везенков да набеждава учените от БАН?
Или т.нар. дискусия (без дискутиращи) е замислена като “другарски съд“, като поредния
опит да се запушват устите на учените, историците и журналистите
А къде остана тогава академичната свобода, за която участниците във въпросното събрание претендират, щом вместо да оборят тезите на опонентите си с факти и аргументи, те ги замерят с клевети и дори с набеждаване в престъпление (доколкото отричането на Холокоста в някои страни се смята за престъпление)?
Ще трябва обаче г-н Везенков първо да обяви за „отрицатели на Холокоста“ и Хана Аренд, и дори израелските прокурори от процеса срещу Айхман в Йерусалим през 1961, защото по отношение на България тяхната позиция е точно същата като на обруганите историци от БАН.
Питам се чел ли е проф. Кьосев тези текстове и защо (ако изобщо ги е чел, разбира се!) твърди, че те отговаряли на добрия академичен тон?
Текстовете на Румен Аврамов и на Александър Везенков не само не спазват добрия академичен тон, не само са лишени от нужната научна добросъвестност, не само не отговарят дори на критериите за прилична публицистика, но те
директно посягат на академичната свобода
Защото вместо факти в тях има неприкрита заплаха: Охо, упорствате да държите на фактите ли? Внимавайте, защото тогава ще ви лепнем клеймото „отрицатели на Холокоста“ и вървете сетне да доказвате, че нямате сестра.
Типично, разбира се – като не ни изнасят вестите (фактите), дайте да окаляме вестоносеца!
И това недопустимо етикьосване – обръщам специално внимание на проф. Кьосев, е извършено дори по адрес на доказано сериозен учен като проф. Даниел Вачков!
Е, питам се как в единия случай нападките и етикетите са недопустими, щом засягат участниците в т.нар. дискусия, а в другия случай – когато са по адрес на сериозни и доблестни учени от БАН – са легитимни? Или на чужд гръб и сто тояги са малко?
Надявам се г-н Кьосев да прочете въпросните текстове с нужната обективност и да престане да мери с двоен аршин.
След като отказва да допуска обвинения в антибългаризъм, да бъде така добър да не допуска и пасквили с голословни обвинения в „негационизъм“!
Вместо това да подкани авторите да излязат насреща ни с факти и аргументи, а не с публични доноси и с пасквили, в които „аргументите“ са обиди и квалификации към опонентите.
Разбира се, споменатите автори първо ще трябва да прочетат процеса срещу Айхман, където Холокостът се разглежда страна по страна. Процесът е достъпен, качен е целият на английски език в Интернет.
На този процес уникалното спасяване на евреите в България е доказано в съда и потвърдено с думите на израелските прокурори!
Но участниците в „Патология на едно честване“ изглежда си мислят, че на местна почва минава безсрамно изопачаване на фактите и манипулативно жонглиране с извадени от контекста документи.
В науката, обаче – а историята е наука, се работи с научни доказателства и логични аргументи.
Но да започнем отначало.
В края на февруари 2023 година в почти всички български медии бе публикуван един ПРИЗИВ за признаване от българската държава на отговорността ѝ в преследването и депортирането на евреите през Втората световна война.
Негови автори са Румен Аврамов, Александър Везенков, доц. Стефан Дечев, проф. Лиляна Деянова, проф. Стилиян Йотов.
Трима от тях са историци – или поне са представени като такива.
Текстът обаче шокира с липсата на
елементарни познания по история на Холокоста,
които са недопустими дори за ученици.
Ето, например следното твърдение:
«Спасението на българските евреи“ не е уникално събитие в Европа. Не депортират своите евреи и други съюзници на Райха като Италия, Унгария и Финландия. В първите две държави това се случва едва след като те биват частично или изцяло окупирани от Германия през 1943 и 1944 г.»
Вярно ли е това твърдение? Да видим.
ФАКТИТЕ VS. ЛЪЖИТЕ
Твърдението на авторите на призива е скандално невярно по отношение на Унгария, която е ПЪРВАТА държава (освен Германия), насилствено депортирала извън страната си над 20 хиляди евреи още през лятото на 1941!
А както се вижда, това става месеци преди Конференцията Ванзее от януари 1942 и преди централизирания натиск на Берлин върху сателитите му.
И тъкмо тези над 20 хиляди евреи - депортирани не под германски натиск, а с решението, знанието и одобрението на унгарското правителство и на регента адмирал Хорти, стават жертвите на чудовищното клане в Каменец Подолски в окупираната от нацистите Украйна.
Отначало германците ги връщат обратно в Унгария, защото тези десетки хиляди бездомни, гладни, обезумели хора се скитат без подслон, без възможност да се измият, да се наспят и да се нахранят и просят из и без това бедните (довчера под съветска тоталитарна власт) украински селца, създавайки опасност от епидемии и хаос.
Но унгарските жандармеристи ги пресрещат с разстрели на границата и ги връщат обратно в ръцете на нацистите.
Тогава германците ги подбират и тези прокудени от Унгария хора (мъже, жени, деца, старци) стават жертва на първото голямо масово убийство, извършено от SS-айнзацгрупите на известния с жестокостта си SS-Obergruppenführer Фридрих Йекелн – 23 600 евреи са разстреляни в рамките на четири дни – от 26 до 29 август 1941.
Ако авторите – между които има историци – не знаят този известен и на средношколците факт, както и не знаят, че не германци, а унгарци разстрелват хиляди евреи по брега на Дунава, където днес има трогателен паметник от стотици детски, женски и мъжки обувки, … то КАКВИ претенции имат тогава да се изявяват по тема, която очевидно не им е ясна и която не са си дали труда да проучат добросъвестно?
Че и настояват да налагат становището си на българското правителство (което и да е то)? От висотата на какво? На собственото си невежество?
А ако тези факти все пак са им били известни и
УМИШЛЕНО са ги изопачили,
тогава какви претенции имат, че са обективни историци и учени?
Защо авторите на петицията си позволяват така дръзко да заблуждават аудиторията си и по този начин да подвеждат хората, които приятелски са им се предоверили и са им подписали неверния от начало до край призив?
За Каменец Подолски и мрачната роля на Унгария пише в книгата си „Кървави поля“ и американският историк Тимъти Снайдър (вж. Снайдър, Т., Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин, изд. Рива, стр. 195).
Споменавам специално този автор неслучайно, защото част от подписалите петицията са спонсорирали издаването на тази книга на български език – което, разбира се, е похвално. Но щеше да е още по-похвално и ако я бяха прочели, за да не ги заблуждават с такава лекота.
Цитираното по-горе твърдение е гротескно невярно не само по отношение на Унгария, разбира се.
То е манипулативно и невярно и в частта си за Италия и Финландия.
Унгария и Италия са първите две страни, които още през 1938 година приемат драстично антиеврейско законодателство и дори създават лагери за евреи. Като нека да отбележим, че няколко десетки хиляди евреи намират смъртта си като мобилизирани в унгарската трудова повинност.
Унгария приема антиеврейското законодателство през май 1938, а Италия през есента на същата 1938 година.
Ето част от титулната страница на в. Corriere della Sera от 11 ноември 1938 г.:
«ЗАКОНИ ЗА ЗАЩИТА НА РАСАТА, ОДОБРЕНИ от МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ
Смесените бракове са забранени - дефиницията за "евреин", дискриминацията и регистрацията в гражданското състояние - Изключване от държавни, полудържавни и обществени работни места - Правилата относно началните и средните училища и учителите…»
Нека да повторим, че става дума за 1938 година и че това е много преди сключването на Тристранния пакт между Германия, Италия и Япония през септември 1940.
Финландия пък провежда тайно заседание на 13 август 1939 година (една година и нещо след аншлуса на Австрия) и финландското правителство решава, че за в бъдеще всички входни визи на австрийски евреи ще бъдат предварително съгласувани не само с финландското, но и с германското външно министерство!
И докато в Унгария и Италия още през 1938 година се въвежда антиеврейско законодателство и се отнемат правата на евреите, в същото време (1938 година) в България излиза програмната книга „Кои сме ние и за какво се борим“ на Иван Дочев, водачът на Българските национални легиони и в нея черно на бяло пише:
"Ние НЕ повдигаме въпроса да се изгонят чужденците и небългарите, както и направиха в много страни. Оня, който тачи българските закони, не отнема хляба на българите или не работи против българите и българската държава, може не само спокойно да живее в нашата страна, но и да бъде сигурен, че ще бъде ефикасно защитен от българската държава."
И добавя изрично: "ПОВТАРЯМЕ, не се повдига въпрос да се гонят чужденци, евреи или иноверци!" (вж стр. 81).
Една година преди това пък, през лятото на 1937 година Буко Пити издава сборник със заглавие „Българската общественост за расизма и антисемитизма“. Книгата е прегледана и разрешена от Контрола по печата.
В дневника си Борис Делчев разказва прелюбопитна случка от 1939, където се вижда разликата в отношението към евреите в прехвалената от авторите на призива Италия и в обруганата от тях като антисемитска България:
«Понеделник, 4. IХ. [1939]. Постъпки за визи. Пред италианската легация огромна тълпа – подвиг е да се добереш до бюрото. Запознанство с един нашенски евреин и жена му. Поради издайническото му име – Карло Сабитаев, италианците отказват да му дадат транзитна виза, ако не представи документ, че е ариец. Ходихме в нашата легация на Рю Везле и получихме необходимия документ. От днес, макар и обрязан, Сабитаев е ариец.»
За фашистка Италия, която авторите несдържано хвалят – само и само да отрекат, че спасението на евреите в България е наистина уникално събитие, трябва да се напомни, че точно Италия започва войната на Балканите, а не България!
И че точно благодарение на Италия Царство България не успява да запази докрай неутралитета си, макар че го брани до последно, а дори и след присъединяването към Оста (за да избегне германската окупация) България остава своенравният съюзник и отказва да воюва срещу когото и да било!
И чак до есента на 1944 (когато вече воюва срещу Германия и дава над 15 хиляди жертви (чиито имена и днес тънат в забрава) тя не води нападателни бойни действия срещу нито една държава.
Така че
България е жертва
не само на подпалената от двете тоталитарни държави СССР и Третия Райх световна война, а и на подпалената от фашистка Италия война на Балканите!
И освен това – за разлика от България, Италия не е сателит по неволя и с цел да избегне окупацията. Италия е съосновател на равна нога с Германия на Тристранния пакт и е единственият европейски съюзник на Германия, третиран равноправно и зачитан като независима суверенна държава.
Вярно е, че Италия се съпротивлява на депортацията, но е вярно и че тя никога не е била подлагана на този натиск, на какъвто е подложена България. И е вярно също така, че за разлика от българската, италианската полиция залавя и задържа над 35 хиляди евреи в концлагери за евреи, а от тях 7 500 са депортирани.
И е недопустимо хора с претенции, че са учени, историци и дори изследователи на Холокоста, да не знаят тези елементарни факти. Може би трябваше поне да прочетат „Нима това е човек“ на Примо Леви, където той разказва как е изпратен в концлагер за евреи от италианската полиция преди да бъде депортиран с много други свои сънародници в Аушвиц – също не без съучастието на италианската полиция.
Да видим сега
ФАКТИТЕ по отношение на Финландия
Финландия с нейните 2 хиляди евреи воюва на страната на Третия Райх.
Воюва, а не е просто сателит по неволя. За това, че воюва рамо до рамо с Вермахта, трудно може да бъде обвинена, разбира се, след като Съветският съюз я напада през 1940 - по времето, когато двете тоталитарни държави – Третият райх и СССР, са съюзници. Но освен че нейните евреи се сражават рамо до рамо с германците срещу СССР, Финландия НИКОГА не е търсена от нацистите във връзка с еврейския въпрос.
Така че на Финландия (за разлика от България) просто не й се е налагало да отстоява чудовищния натиск на Берлин по еврейския въпрос.
И все пак има един важен детайл.
За разлика от България (която след аншлуса на Австрия през 1938 година продължава да приема австрийски, германски, а след 1939 - и полски евреи и която въпреки британските и германските ноти продължава да подпомага не само евакуацията и транзитното преминаване на евреи през цялата война, но и да укрива в държавата си немалка част от тези евреи – и това обяснява защо след края на войната е единствената европейска държава, попаднала в обсега на Третия Райх, в която има повече евреи, отколкото преди началото й), та за разлика от България, Финландия силно ограничава достъпа на чужди евреи и на вече споменатото тайно заседание през август 1939 финландското правителство решава, че всички входни визи на австрийски евреи ще бъдат предварително съгласувани с германското външно министерство!
Същото прави и неутрална Швейцария. По нейна молба германците подпечатват паспортите на всички германски и австрийски евреи със знака J.
Ето така лесно и безотговорно се пишат лъжи в призиви като въпросния. Написваш едно невярно изречение – а колко страници ФАКТИ са преметени под килима и изопачени до неузнаваемост!
За жалост не само това изречение, а целият призив отначало докрай е неверен и дълбоко непочтен.
Аз съм наистина смаяна от дръзката наглост, с която всеизвестни факти от историята на Холокоста се замитат, само и само да се припише на България едно чуждо престъпление – това на тоталитарна Германия.
Има няколко
ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНИ ДОКУМЕНТИ,
които Румен Аврамов, Стефан Дечев, Александър Везенков, Еми Барух и техните поддръжници упорито крият, не публикуват, не коментират, защото категорично оспорват тезата им за държавния антисемитизъм на българската държава до 1944.
Това ли се нарича научна добросъвестност?
Ето, например, един от тези премълчани от Румен Аврамов документи (документът се намира във фонд, преглеждан и използван от Румен Аврамов), в които се вижда, че българската държава (и то Комисарството по еврейските въпроси с комисар Ал. Белев), която поради чудовищния натиск на тоталитарна Германия е принудена да изсели евреите от София в провинцията, издава заповед за ОПАЗВАНЕ на тяхното имущество. Такива документи има и за банковите сметки на евреите.
КОМИСАРСТВО ЗА ЕВРЕЙСКИТЕ ВЪПРОСИ
ЗАПОВЕД 381
За да може да се извършва надзор по приложението на чл. 44 от Наредбата на Министерския съвет от 26 август 1942 година върху движимите имущества на лицата от еврейски произход нареждам следното:
При всяко преместване на движимите вещи, от едно място на друго, тогава, когато тия вещи ще трябва да се отделят от жилището на собственика, било поради сгъстяване, било поради изселване или по друга някоя причина, е необходимо разрешение от Комисарството за София, а за всички останали населени места от съответния делегат.
При издаване на разрешението да се има предвид сигурността на новото местонахождение, като вещите винаги биват подробно описвани.
В молбите си лицата от еврейски произход да посочват: точните си адреси, точните адреси на пазителите у които ще се съхраняват вещите и причината на оставяне вещите у пазача.
Пазенето на вещите да става безвъзмездно, а в случай на ползуване на вещите от пазача възмездно и то с изрично разрешение от Комисарството за всеки случай.
Предаването на вещите да става винаги по опис и срещу разписка от пазителя. При извършване описът на движимото имущество да се спазват разпорежданията на книга І, глава ІІ от Закона за Гражданското Съдопроизводство.
Когато има опасност от заменяване, вещите да се подпечатват. Такава опасност има при предаване за съхранение на килими, мебели и др.
Пазачът отговаря за причинените вреди в случай, когато при пазене на предаденото му имущество не проявява грижата на добър домакин.
Пазачът, който се ползува от даденото му за пазене имущество или го дава другиму за пазене или го прахосва отчасти или изцяло, отговаря за причинените вреди и подлежи на наказание по чл. 319 и 320 от Наказателния Закон.
Делегатите са длъжни да съобщават в Комисарството веднага за всяко дадено разрешение, като изрично указват както името, презимето и адреса на собственика на вещите, а също и точния адрес и името на пазителя в описание на вещите, оставени на съхранение.
Разрешението се дава срещу (не се чете)
София, 12 (не се чете) 1943
Комисар: Ал. Белев, Началник канцелария Св. Николов
Що се отнася до "вината" на българските власти за депортираните по нареждане на тоталитарна Германия и избити от тоталитарна Германия евреи, намиращи се ИЗВЪН държавните граници на Царство България, дори съдиите от т.нар. Народен съд не са се осмелили да изопачават фактите толкова нагло.
Ето какво пише черно на бяло в мотивите на VII състав на "Народния съд":
"Изселването стана само от новоприсъединените земи, които не ни бяха признати дори от Германия. Известно е, че сп. „Дас Райх“ третираше тия земи като временно окупирани от България."
"Акцията по изселването е по-скоро германска, отколкото българска. Тази акция не се различава почти в нищо от акциите по изселването, които се предприеха и извършиха и от другите европейски и балкански страни."
"Никой не знаеше с каква цел се извърши изселването. Говореше се за някаква буферна държава, която Германия щяла да създаде в Полша. "
И точно този текст от мотивите на съда при произнасянето на присъдите е съкратен (защо ли?) от публикуваните от Надя Данева и Румен Аврамов документи в двата тома „Депортацията“, както и забележките на съдиите, които макар и комунисти, са съдили доста професионално.
А от тези забележки се вижда, че много от свидетелите са лъгали доста злостно по време на заседанията на VII състав на т.нар. Народен съд и съдията го е отбелязал многократно.
Мотивите са съкратени, публикувани са обаче присъдите, извадени от контекста с цел манипулативно внушение. И не е проблемът с липсата на място, защото същевременно са публикувани десетки страници със списъци с имена, които не допринасят с нищо към изясняване на фактологията.
И след това умишлено прикриване на истината, г-н Румен Аврамов си позволява да твърди, цитирам:
„Един по-широк кръжец включва още Георги Боздуганов, Даниела Горчева и др. Тези хора произвеждат интелектуално и фактологично нeсъстоятелни исторически конструкции, с професионално непочтени и негодни средства. БАН (особено Институтът за исторически изследвания) обаче с ентусиазъм ги трудоустройва, промотира, легитимира през съвместни проекти, конференции и възвания. Срещу което те участват в семпли инсценировки…“.
Много бих искала да знам как и къде точно БАН ме е трудоустройвал?
Що се отнася до това кой произвежда „интелектуално и фактологично несъстоятелни исторически конструкции“ – мисля че читателите сами ще преценят и че дори от този кратък преглед стана ясно, че не аз, а още по-малко г-н Боздуганов – автор на внушителното документално задълбочено изследване за еврейската емиграция през Втората световна война „Почти невъзможно“ произвеждаме такова.
И накрая ето
няколко въпроса за размисъл
Можеше ли България да спаси и евреите от Беломорието и Македония? За да си отговори почтено на този въпрос, днешният човек трябва да си отговори на няколко други въпроса.
1. Бяха ли тези земи вътре в държавните граници на Царство България?
2. Чия е върховната власт в тези територии? Кой е суверенът до приключване на войната според международните конвенции за водене на война?
3. Кой нарежда депортацията на евреите от тези територии? Германия или България?
4. Между 1941 година (когато по пълномощие на Германия България поема управлението на тези територии) и 1943 - а (когато по нареждане на Германия пристъпва към изпълнение на първоначалния етап на депортацията) имала ли е българската административна власт там враждебно отношение към евреите в Македония и Беломорието? Създавала ли е например концлагери за евреи? Разстрелвала ли е, убивала ли е евреи?
5. Престъпление ли е според тогава действащите Хагски конвенции за водене на война депортацията (изселване) на цивилно население?
6. Знаели ли са българските власти за тайната цел на депортацията (изселването), а именно – че не става дума за изпращане в Източните предели на Райха в зони за заселване, във фабрики и лагери за осигуряване на работна ръка, а в специални центрове, снабдени с газови камери за масово изтребление на жени и мъже, деца и старци?
По първия въпрос. Беломорието и Македония НЕ са вътре в държавните граници на Царство България и юрисдикцията на държавния глава на България цар Борис не се простира там.
По втория въпрос. Според международните конвенции за водене на война, суверен на Гърция и на Югославия до приключване на войната и сключване на мирен договор е страната, която ги е завладяла и окупирала, и това е Германия.
Трето. Депортацията на евреите е наредена от Берлин. Както във всички останали – било сателитни страни, било окупирани от нея по време на Втората световна война територии, нацистка Германия се заема с въвеждането на “новия ред” и изселването на евреите. Местните власти никъде в Европа не са в състояние да предотвратят тези депортации и те се осъществяват с тяхна помощ и с помощта на еврейските съвети на старейшините, които Айхман създава.
Фактът, че България е единствената страна в Европа, която успява да предотврати депортацията на евреите извън пределите на страната си, показва колко непреодолима е била позицията на Берлин по този въпрос.
Перипетиите, с които Берлин се сблъсква по “еврейския въпрос”, в България са описани подробно в германските доклади и писма и са обсъждани на процеса срещу Айхман в Йерусалим. Рибентроп се опитва да притиска цар Борис. И не без раздразнение докладва на Хитлер, че цар Борис “умело се измъква”, уж “все подготвя”, не “отхвърля изцяло” направените от Берлин предложения, но не предприема “радикални мерки”.
Да се върнем към темата за евреите от Македония и Беломорието.
На четвъртия въпрос отговорът е категорично не. Българските власти в Македония и Беломорието не малтретират, не преследват евреите, не избиват евреи, не създават концлагери за евреи.
На въпрос номер пет. През 1943 година според тогава действащите конвенции за водене на война (Хагските конвенции от 1907 година) депортация, тоест, изселване на цивилно население, смятано за заплаха за воюващата страна не са забранени и не представляват престъпление. Впрочем, през Втората световна война депортацията на смятано за враждебно за воюващата страна цивилно население се практикува масово, включително и от Съюзниците. Сталин изселва около 40 народа и етнически групи. Демокрация като САЩ изпраща в концентрационни лагери 100-хилядно предполагаемо вражеско население с японски произход. Англия прави същото с британски граждани от германски произход. А след войната към 12 милиона цивилни германци са експулсирани от родните им страни или са депортирани в Съветския съюз за тежък каторжен труд – най-голямата принудителна миграция в новата история на Европа.
Така че по онова време депортациите не са забранени и българските власти нямат правни основания да откажат да изпълнят нареждането на Берлин да им предадат на място посочено от Германия население, за което тя твърди, че застрашава сигурността на германската армия в тила и затова то ще бъде преселено в Източните предели на Райха.
И идваме до последния въпрос. Знаели ли са българските власти, подозирали ли са за тайната цел на тези депортации? Че не става дума за изселване, а за изпращане в лагери за масово изтребление.
През 1943 година българските власти, както и целият свят не знаят и не подозират същинската цел на германските депортации.
Никой не предполага и не допуска чудовищната истина – че става дума не само за депортация, а за депортация в специално създадени тайни лагери за масово изтребление.
По време на войната никой не може да проникне в окупирана Полша и информацията идва от слухове. Едва докладът от лятото на 1944 на избягалите от Аушвиц словашки евреи Върба и Вецлер е възприет сериозно от западните съюзници.
Ето какво пише и известният френски историк Марк Феро: “През 1942-1943 г. всички са убедени, че депортирането цели осигуряването на работна ръка” за Райха.
Стриктното опазването на тайната цел на депортациите е от съществено значение за гарантирането на успеха им. В противен случай, ако се разчуе, ще избухнат бунтове и безредици, а Германия не е в състояние да отдели по-голям ресурс за охрана. Това – че тайната е стриктно пазена до последния момент, вкл. вътре в самия лагер, твърдят и всички сериозни западни историци, изследователи на Холокоста.
В документалния филм ESCAPE FROM AUSCHWITZ („Бягство от Аушвиц“) известният изследовател на Холокоста проф. Йехуда Бауер казва:
„Депортациите винаги бяха прикривани. Казваше се, че евреите ще бъдат заселени на друго място или ще бъдат изпратени на работа.“
Същото потвърждава и проф. Мартин Гилберт:
„Опазването на тайната е от съществено значение, за да може Аушвиц да функционира като фабрика на смъртта. Депортациите са най-големият измамен трик в историята, защото днес ние знаем, че това е било измама. Днес ние знаем каква е била целта им.“ (вж документалния филм Escape from Auschwitz).
Авторите на призива не просто отричат безспорния факт, че България е спасила всички евреи – и то не само българските поданици, а всички, намиращи се вътре в държавните граници на Царство България, не само отричат и безспорния принос на България в спасяването (чрез издадените над 12 хиляди транзитни, курортни визи и нансенови паспорти) на много чужди евреи, но си позволяват да приписват вината на тоталитарна Германия на България!
Наистина човек винаги трябва да бъде на страната на жертвите, но не и да създава нови жертви като клевети хората, които спасиха евреите в България, а на свой ред бяха погубени от комунистическите мерзавци.
Според този злополучен призив едва ли не България – която е жертва на подпалената от Сталин и Хитлер война, е виновна за Холокоста.
Сигурно България е подпалила войната, сигурно тя е инициирала депортациите (защото точно това пише в този дълбоко непочтен текст), едва ли не България е избила всички тези наистина злощастни хора с потресаваща, трагична съдба.
А истината е, че Царство България е единствената страна, която устоява ДОКРАЙ на чудовищния натиск на Берлин и отказва да депортира евреите, намиращи се вътре в държавните й граници. И това е най-голямото спасяване на евреи през Втората световна война.
***
*В иначе фактологично напълно вярното становище на историците от БАН по темата за спасяването на евреите, бе допусната една неточност за причината, поради която България приема антиеврейски закони.
България е последната страна от сателитите, която приема такъв закон и причината да го приеме е, че тоталитарна Германия го налага навсякъде, където й стъпи ботушът - независимо дали като съюзник или окупатор.
Ето защо Цар Борис споделя с Лулчев, че е „по-добре да го приемем ние, отколкото да ни го наложат те“.
А Хана Аренд отбелязва изрично, че българският „Закон за защита на нацията“ е нелеп от нацистка гледна точка, защото допуска множество изключения.