„Бихме искали горещо да благодарим на организаторите на този нов симпозиум на Конференцията за световна политика „За един разумно отворен свят“, за това, че отново ни поканиха да участваме в тази много интересна дейност.
Украинската война, провокирана от несправедливата агресия на Русия през февруари 2022 г., представлява най-тежката европейска геополитическа и хуманитарна криза от края на Втората световна война, съпроводена с жертването на голям брой украинци, руснаци и други, както и с унищожаването на цяла държава. Можеше ли да се очаква такова бедствие?
Специалистите по международни отношения се опитват да обяснят тази ситуация, като се позовават на условията в края на Студената война. Сгреши ли Западът, като се възползва от разпадането на Съветския съюз, за да установи влиянието си на Изток? Дали промяната в основните баланси в Европа събуди отново старите страхове за възможно обграждане на Русия?
От друга страна, как да не вземем предвид
желанието за независимост на народите,
живели под съветско потисничество? Как да не отговорим с актове на солидарност на изоставянето на Източна Европа на господството на Москва в името на системата от зони на влияние, създадена от Ялтенските споразумения?
Този дебат несъмнено е основателен. Визията на нашата Църква обаче е отвъд тези настоящи перспективи. Нейният поглед се корени повече в историята като цяло и в частност в църковната история. Ние смятаме, че източникът на нашите нещастия е следствие от грешки в преценката по отношение на въпроси, свързани с вярата. Именно поради тази причина ние се идентифицираме с термина „православие“– справедлива и правдива вяра.
Православната църква изигра фундаментална роля за появата на тези две реалности, както отделни, така и преплетени – Русия и Украйна. Мястото на драмата е пресечната точка на двойния кръстопът между Европа и Азия. На първо място, провлака между Балтийско и Черно море, съществена ос за търговията между Северна Европа и Източното Средиземноморие. Перпендикулярно на този коридор, в южната част на днешна Украйна, се образува коридор, отворен за движение на народи, през който са преминали няколко последователни нашествия. Търговската функция позволи структурирането на властта и отварянето към цивилизацията и към външния свят. Вълните от нашествия и алчността на околните сили, от друга страна, често разрушаваха политическите структури и подлагаха населението на огромно страдание. Именно тази диалектика между изграждането и разрушаването обяснява появата на украинската идентичност.
Пространствената политическа карта на днешна Украйна е променяла формата си многократно през вековете, от Киевска Рус през 9 век до Екатерина II през 18 век, когато по-голямата част от Украйна се оказва интегрирана в Руската империя. През вековете населението на Украйна е било подложено на последователна чужда доминация: руска, полска, монголска, литовска или австрийска. 20-ти век беше особено тежък за украинците. Те издържаха на големия глад по времето на Сталин – Гладомора, и се озоваха в разгара на въоръжената конфронтация между Съветския съюз и нацистка Германия по време на Втората световна война.
Тази история обяснява желанието на
Украйна да се разграничи от руското цяло и да се свърже с Европа и нейните ценности
Тези условия също така позволяват да се разбере значението на религията – елемент, който е едновременно основополагащ и освобождаващ украинското съзнание. От Константинопол Вселенската патриаршия въвежда християнството и византийската цивилизация още през 9 век сред народите от този регион. Ние изиграхме основна роля в организацията на религиозните общности, които се образуваха около Киевската митрополия, а след това и около Московската патриаршия.
Но нейните учения относно правилата на организация и църковното функциониране, наследени от дългата история на християнството и които отразяват цялата административна и философска мъдрост на света на Източното Средиземноморие, не винаги са били зачитани от Москва.
Имперската власт искаше да подчини Църквата на своята воля в усилията си да инструментализира религиозното чувство за своите политически и военни цели. Така от превземането на Константинопол от османците през 1453 г. Москва се стреми да замени Вселенската патриаршия като провъзгласи, че Москва представлява „третия Рим“. Тази дългогодишна политика на Москва е основен фактор за разделението на православния свят.
От 19 век инструментализирането на религията от Москва се съчетава с новаторските идеи на германския национализъм. Вдъхновена от пангерманизма, новата идеология на панславизма, орган на руската външна политика, придобива религиозен компонент. Това е идеята, че църквите трябва да се организират според принципа на етническата принадлежност, чийто централен маркер би бил езикът. Това е този подход, който Вселенската патриаршия на Константинопол заклейми през 1872 г. като ерес (ерес на етнофилетизма, форма на църковен расизъм). Той е в грубо противоречие с универсализма на евангелското послание, както и с принципа на териториално управление, който определя организацията на нашата църква.
Тази ерес обаче е полезна за целите на Москва, тъй като отдалечава славяноезичните вярващи от влиянието на Вселенската патриаршия. Целта на тази стратегия е да се създаде в рамките на Османската империя, а по-късно и под формата на независима държава, отделна политическа сила, в услуга на руския натиск към топлите морета. Тя е отговорна за омразата между балканските християни, довела до Балканските войни и жестокостите в началото на 20 век.
По време на Съветския съюз религията беше маргинализирана и потискана. Комунистическата идеология окупира мястото, което заемаше религията, експлоатирана от царската империя. След падането ѝ, вярата отново беше използвана за идеологически цели. Руската православна църква застана на страната на режима на президента Владимир Путин, особено след избирането на Негово Блаженство патриарх Кирил през 2009 г. Тя активно участва в насърчаването на идеологията на „Руский мир“, на руския свят, според която езикът и религията дават възможност да се определи едно съгласувано цяло, обхващащо Русия, Украйна, Беларус, както и другите територии на бившия Съветски съюз и диаспората. Москва (както политическата власт, така и религиозна власт) ще бъде центърът на този свят, чиято мисия би била да се бори с декадентските ценности на Запада. Тази идеология представлява инструмент за легитимиране на руския експанзионизъм и е основа на неговата евразийска стратегия. Връзката с миналото на етнофилетизма и настоящето на руския свят е очевидна. Така
вярата се превърна в гръбнака на идеологията на режима на Путин
Автокефалията на Украинската православна църква, предоставена през 2019 г. от Вселенската патриаршия, влоши отношенията с Руската църква. Тук се откри вече изразеното напрежение, когато Московската патриаршия реши да не участва в Светия и Велик събор на Православната църква, свикан в Крит през 2016 г.
Нахлуването в Украйна на 24 февруари тласна поляризацията до краен предел. Двусмислената позиция на патриарх Кирил по отношение на войната и подкрепата за политиката на президента Путин предизвикаха силна критика в православния свят и извън него. Православните в Украйна, които избраха да останат под опеката на Руската църква, също изразиха своето неодобрение.
Така се задълбочи и разшири разделението в православния свят. Някои църкви са съгласни с Вселенската патриаршия; други, чиито държави са твърде зависими от Русия, сляпо подкрепят Московската патриаршия; трети предпочитат да запазят съучастническо мълчание. Междувременно Руската църква използва средствата на държавата, за да установи своето влияние върху каноничната територия на другите църкви, въпреки най-елементарните правила на църковната организация на Православието. Нейните намеси в Африка се представят като наказателни действия срещу Александрийската патриаршия за признаването на автокефалията на Православната църква на Украйна. Очевидно е, че в тези условия миротворческата роля на Църквата става много трудна.
Какво означава това за дебатите извън църковните среди? Това още веднъж показва нарастващата роля на религиозния фактор в основните глобални проблеми. Идеологиите отслабват една след друга. Краят на комунизма остави голяма празнота в една част от света, която живееше под неговото господство, и в други населения, които бяха инвестирали надеждите си в него. Кризата на глобализацията и либерализма също създава дълбоки разочарования и опасни негодувания. В този пейзаж на рухващи материалистични идеологии духовното се завръща все по-силно. Това завръщане обаче може да представлява опасност, ако не бъде изразено според подходи, интегриращи мъдростта на религиозните традиции, извлечени от наследството на великите цивилизации от миналото.
Грешките в разпознаването, ересите, не са незначителни явления, които интересуват само няколко духовници и няколко учени. Напротив, те имат много сериозни последици за духовния и материалния живот. Източникът на проблемите е инструментализирането на религията от актьори, които често нямат истинска вяра.
Руското православие е голямо богатство за Православието и за целия свят. Руското православие даде огромен интелектуален, духовен и художествен принос. За съжаление беше жертва на намесата на руската политическа власт. Съветското потисничество причини хаос, лишавайки цели поколения от благословението на вярата и мъдростта на Църквата. Неоимперският режим, в своята нужда да се укрепи, черпи от това, което му се струваше ценен политически капитал: обновеното религиозно чувство на руския народ. За съжаление, той успя да поведе част от православното духовенство по този път. Преди всичко то
възприе и затвърди еретическите подходи на царския режим
в контекста на слабото познаване на църковните правила, което отчасти се дължи и на духовния упадък от съветския период.
Последствията са много сериозни. Етно-религиозният фанатизъм, насаждан в руската младеж, задушава перспективите за мир и помирение. Православният свят е разделен и тази фрагментация се проектира върху бедните страни, чиито хора се надяваха да намерят спасение във вярата. Преди всичко това вреди на Руската църква, тъй като рано или късно хората ще осъзнаят крайностите на една църква, подчинена на цели, които нямат нищо общо с нейната първоначална мисия.
Дами и господа, скъпи приятели,
Специалистите по международни отношения понякога са склонни да игнорират или маргинализират ролята и значението на религиозния фактор, автентичен или манипулиран. Ние обаче навлязохме в период, в който този фактор става все по-важен. Теолозите и другите специалисти по въпроси, свързани с функционирането на църквите, несъмнено трябва да се отворят към други перспективи и да развиват диалог с други научни дисциплини. Важно е също така специалистите в областта на социалните и политическите науки и международните отношения да преодолеят известно колебание към задълбочаването на религиозните въпроси. Разбирането за новия свят, който се формира пред очите ни, не може да пренебрегне религиозния факт. Благодаря за вашето внимание!
Източник: Християнство.бг