За престъпленията си към невинни деца и политически противници по най-свиреп начин, диктаторът трябва да бъде поставен рамо до рамо със злодеите Енвер Ходжа, Николае Чаушеску и Тодор Живков
Арсим Зеколи, македонска редакция на "Дойче веле"
Българският писател и дисидент Георги Марков е име познато за световната общественост. Още по-позната е "аферата с чадъра", защото Георги Марков е нападнат и убит с върха на чадър близо до моста "Ватерло" в сърцето на Лондон на 7 септември 1978 година.
Четири дни по-късно Марков почива от отравянето с рицин.
Десет дни преди атентата срещу Марков, подобен опит е направен в Париж срещу Владимир Костов, също така политически емигрант от България.
Според свидетелствата на Олег Калугин, офицер от КГБ, и двете нападения са извършени от тайната служба на България от времето на Тодор Живков.
Следствието така и не успява да идентифицира атентатора и да го изправи пред съда.
Името на Марков остава в историята на ВВС и в списъка на политическите емигранти, екзекутирани от службите на комунистическите държави от Източния блок.
Но имената на
Татяна и Розмари Шево са неизвестни
за световното и нашето обществено мнение.
Татяна (26) - дъщеря на хърватски партизанин, първият шеф на милицията в следвоенен Загреб и Розмари (9) - са съпруга и дъщеря на Степан Шево, емигрант и член на хърватските десни сдружения в Германия.
И тримата са екзекутирани на 24 август 1972 година, близо до Венеция.
Съмненията за убийството на семейство Шево са свързани с агента Степан Синдичич и убийците от тайните служби УДБА (Държавна сигурност - бел.ред.) и СИД (Служба за проследяване и информация - бел. ред.).
"Посрамихме се с детето в Италия", ще каже по-късно Стане Доланц, тогавашен министър на вътрешните работи на СФРЮ.
Колко искрен е бил Доланц с "посрамването" ще стане ясно пет години по-късно, когато в Чикаго са убити с нож от агент на УДБА сръбският емигрант Драгиша Кашикович и двегодишната му дъщеря Иванка Милошевич.
Авторът на книгата "Агенти провокатори – тероризъм, шпионаж и тайната борба в Югославия 1945 – 1990", д-р Джон Шинглер, пише за тези убийства на УДБА, че "няма информация някоя друга разузнавателна служба умишлено да върши такива неща".
Уж добрият, мек диктатор Тито
И въпреки това, до ден днешен името на Йосип Броз Тито, лидерът на системата, която роди УДБА, все още се споменава съвместно със суперлативи за хуманност, визионерство, за социализъм с човешко лице, пример за умереност, исторически образ достоен за почит до края на света.
Неговите кървави следи в убийствата на невинни деца и политически противници по най-свиреп начин, не са достатъчни да бъде поставен рамо до рамо с urbi et orbi провъзгласените като злодеи Енвер Ходжа, Николае Чаушеску и Тодор Живков.
В менталната матрица за оценка на Тито от страна на екс-югославяните и западняците, изглежда, че разказът за него е строго контролирано ограничен до златните дни на Югославия - до късните години на 60-те и 70-те, кредитите от Уолстрийт, даренията от НАТО и холивудския маркетинг.
В този разказ няма място за Блайбург (По заповед на Тито през май 1945 г. са избити близо 200 000 хиляди хървати, бягащи от югоармията) и хилядите следвоенни масови гробове навсякъде из Словения, Хърватия, Босна и Македония.
Коя е причината и задкулисието на тези двойни стандарти, различни аршини, в демонстративната лекота на обвързването на останалите комунистически диктатори със злодействата на комунизма и все още доминиращия наратив за уж добрия, мек диктатор Тито в рая на самоуправляващия се социализъм, вместен между Изтока и Запада?
Отговорът започва с неизказаното досега съмнение дали УДБА е била (и все още е) югославската тайна служба създадена "по мярка" на западните тайни служби и дипломация.
Хвалебствената констатация за Югославия като за домашния любимец на Запада не може да бъде цялостна, още по-малко искрена, докато не бъде изцяло изяснено отношението на западните служби с УДБА и СИД, за преференциалното третиране, за което Сигурими, Секуритате, Щази, КДС не са смеели дори да си помислят, камо ли да го използват като привилегия.
Добрият войник и сивите войници
Югославия беше отворена страна с "либерален комунизъм", както все още обичат да я описват западните наблюдатели.
Възприемчива за западния капитал, гладна за източния политически пазар, в нея се кръстосваха блоковите интереси, и с течение на времето - и първият гастарбайтерски отлив - все повече клоняща към западния блок, а авантюрите на УДБА и СИД на Запад бяха парирани от - да се изразим така - мълчаливото присъствие на западните служби в Югославия.
По вътрешните и международните летища на Югославия, агентите на УДБА, които заминаваха навън, се отъркваха о агентите на западните служби, които пристигаха в държавата.
Кървавите "дипломати" на СИД бяха "добре дошли гости" в западните посолства и министерства, префинени събеседници на дипломатическите приеми, красноречиви събеседници за западните медии за разпространяване на пикантерии.
И с куршум в цевта, готов да бъде изстрелян в тила на политическия емигрант.
С течение на времето, платените убийци на комунистическите служби изгубиха злокобната си агентурна мистичност и в очите на другата страна се хуманизираха като разпознаваеми, подобни на тях "оператори" на полето на плаща и камата.
Непознатото, злокобноста, мистериозноста, кръвожадността бяха запазени за останалите комунистически държави, скрити в мрачната утроба отвъд Желязната завеса.
Тази достъпност доведе дотам Тито да бъде възприеман като югославският добър войник Швейк, бонвиван, плейбой, "човек на живота", докато Живков и Ходжа си останаха циментирани като сивите войници на свирепостта.
Между историческите факти и политическия интерес спрямо СФРЮ и Тито, Западът избра второто.
Този предразсъдък, неоправдано позитивен към Тито и оправдано негативен към Живков, Ходжа, Чаушеску, остава и до ден днешен, диктуван от субективността на западните актьори и мързела на медиите в ЕС и САЩ, които прикриват непознаването на истинската история на Югославия с повърхносност и често - с насмешка.
От централата на НАТО в Брюксел чак до офисите на Сорос в Ню Йорк все още виреят любителите на образа и делото на Маршала и Будимир Лончар (бивш министър на външните работи на СФРЮ до разпада и през 1991 г.-бел. ред.), романтично носталгични по собствената им младост по средиземноморските плажове на разноски на "толерантния комунист" от Кумровец (родното място на Тито-бел. ред.).
Същите тези, ако им споменете за съдбите, подобни на семейство Шево, ще ви изгледат студено, със стиснати устни, последвани от свиване на рамене и коментар:
"Оh well, не може да се направи омлет без да се счупят две-три яйца".
Но щом споменете Ходжа, Живков, Чаушеску, всичко, което ще чуете ще бъде апокалиптичната реплика „the horror, the horror”.
Но истината, неприятна за Запада, е, че кървавите сблъсъци в Югославия през 90-те имаха своята увертюра и предистория по улиците на западните предградия, из които безгрижно кръстосваха убийците от титовите служби.
Западът да направи това, което надменно проповядва
Обвинете ме в субективност, залепете ми етикет на теоретик на заговорите, но нямам и троха съмнение, нито готовност да повярвам, че в педантично подредените папки на ЦРУ, БНД(германското външно разузнаване - бел. ред.), МИ-6, ДГСЕ (френското външно разузнаване - бел. ред.) няма да намерите имената на убийците на семейство Шемо, на Кашикович-Милошевич, на десетки други емигранти от бивша Югославия.
Отделно, за болния въпрос за албанците - идентичността на убийците на братята Юсуф и Бардош Гервала и Кадри Зека (и тримата са косовски албанци, активисти на движението за освобождение на Косово), убити от удбашите пред дома им в Щутгарт на 18 януари 1982 година.
И още по-голямо съжаление и гняв от криенето на техните имена буди съмнението, че тази конспирация на западните служби, с която защитават идентичността на сатрапите от УДБА все още използват каналите, познанствата и услугите на пост-УДБ мрежата в целия регион: внедрени в политиката, икономиката, медиите, дипломацията - и агенциите за сигурност.
Западът, винаги е готов да ни окуражава да погледнем истината в очите и да се помирим, но би трябвало най-накрая, да докаже, че също смее и иска да направи това, което надменно проповядва.
Втората концепция, измислена и педантично конструирана е за Тито като диктатор без апетити за хегемония извън границите на Югославия.
Но аналите на историята дават съвсем различно описание на неговите "вмешателства" в региона, като активната намеса в гражданската война в Гърция, опитите за инвазия в Албания, военната обсада на Македония последвана от "масови депортации и арести", поради което "значителен брой македонци избягали в България" (телеграма на ЦРУ от 9 ноември 1948 година).
Реалната роля на Тито като агресор беше прикрита и заменена с конструираната представа за агресивната същност на София и Тирана.
Следовниците на титовизма предпочитат да премълчават тази тъмна роля на Тито. Но съседите имат съвсем различен поглед върху нея и причина и в съвремието да я помнят.
Осветяване на тъмните петна
На това отношение на селективна памет за злодействата на титовата УДБА и вечният скептицизъм, съмнение и презрение към подобните действия на службите от Източна Европа може да се отговори с подобно саркастично отношение към системите за сигурност и достоверността на техните оценки.
Ние трябва да сме готови да се срещнем с предстоящото и неизбежно осветяване на тъмните петна от следвоенните злодейдства извършени в името на комунизма, братството и единството, социализма, сомоупревлението, борбата против кулаците и какво ли не още от репертоара на лозунгите на комунистическите кървави ритуали.
Толкова зачестилата жалба, че "тая земя сякаш е прокълната" е повече от суеверие.
Тя е и подсъзнателно признаване на истината за гробовете на хилядите невинно убити, изклани в самотни или масови гробове
Македония има своя Блайбург, своя Катин. Те са нашата история, скритата, мрачна, мъчителна история за нашето пълзене на място.
Нашият толкова предпочитан параден речник за "жертване за страната" ще остане безсмислена ирония докато не намерим покорност и покаяние пред невинните жертви и не се сблъскаме с истината за причината за гибелта им.
Техните истории трябва да получат своите пет минути от нашето внимание и съчувствие.
За успокояване на душите им.
И за мира за нашите внуци.
Превод: Faktor.bg