Веселин Вучков

„Станах и се разходих около къщата, заобикаляйки насипите, после тръгнах напред-назад из двора, дълъг повече от сто крачки. На юг започваше гората и свършваше нейде на три дни път от „Бърлогата“, на синора между Рила и Пирин, а на север се стелеше наклоненото мацакурско поле, безлюдно в тоя час и цяло потънало в зеленина. Селото вече се гушеше в сянката на Лакатишка Рила, забулено от синкавия дим на десетки комини. Църквата стърчеше в горния край на селището и от високата й камбанария божият служител можеше спокойно да наднича в чуждите дворища и да бди над делата на съселяните си. И докато гледах нататък и надолу, доволен, че най-сетне се приютявах в моя нов дом, тих звън на камбана отекна над смълчаното поле. Пак погледнах „Бърлогата“, огледах двора и смърчовете в горния край, рейнах поглед към селото и за миг ми се стори, че съм някакъв средновековен властелин от рода на севастократор Хрельо, а те, мацакурците – мои крепостни селяни, разработващи земите на своя господар…“.
„Мацакурци“ – това е заглавието на книгата-повест от 1958 г., добила популярност сред читателската публика, ала в същото време предизвикала прикрито (но и явно) недоволство на жителите на с. Говедарци. Повлиян от тлеещите искри на периодична неприязън, през 1962 г. талантливият автор преиздава книгата под друго заглавия – „Вуцидей“ – ползвайки един от главните си персонажи. 

1947 г. е разделната година от живота на Асен Христофоров – авторът на романа „Мацакурци“ („Вуцидей“). „И до днес в паметта ми е свеж споменът за оня ясен октомврийски следобед, когато крачех самотен и мрачен по бялото шосе на югозапад от Самоков“. Така започва художествено-автобиографичният роман на Христофоров. „Пусто и прашно, то се разстилаше като безкрайна права лента към началото на клисурата, гдето Бели и Черни Искър се срещат и лягат в едно корито. Странно наистина, но беше точно три години, три седмици и три дни след първия Девети септември. В тая тройнственост нямаше нищо знаменателно, нито пък имаше нещо кабалистично, но навярно пак ще се намери някой да каже, че съм опак човек! Омръзнало ми бе да слушам от всички, че съм опак човек, а нима можех да споря с всекиго и да доказвам обратното? Там, в дебрите на Рила, щеше да бъде друго. Щях 

да заживея като отшелник 

и никой нямаше да се занимава с характера ми. Накратко, бях подал оставка като професор в университета и сега пухтях по шосето с влогова книжка в единия джоб на сакото и с указ за освобождаването ми от длъжност в другия. Просто не можех да слушам подмятанията на студентите, че съм опак човек. Пишех цели колони от слаби бележки, но след всяка двойка чувствах как нещо съхне и вехне в душата ми. Лоша, досадна професия за един още млад човек. Затова реших да скъсам с професорството и подадох оставка. Като научиха вестта, студентите пак ме обявиха за опак човек!...“.
Истината за внезапното отшелничество на един от най-младите професори в България е всъщност друга, а „Мацакурци“ не е първата белетристична негова творба. Между „Скици из Лондон“ (1945) и „Мацакурци“ (1958)  е разположен досегът с Държавна сигурност и Белене, а професионалният преход от икономиката към художественото слово съвсем не е доброволен.

Асен Христофоров е роден в Пловдив на 16-ти декември 1910 г., родният дом е бил на площад „Преслав“. Бащата умира млад (около 1916 г.), а Асен има по-малки брат и сестра – Веселин (завършил право и развил се до професор по право във ВИИ „К. Маркс“) и Адриана (завършила също право и омъжена за дипломат). Грижите за децата поема изцяло майката Мария, родом от Панагюрище. След смъртта на съпруга тя (с малкия Асен) заминава за Берлин, за да следва икономически науки, но поради политическите размирици и мизерията в Германия се връщат след едногодишен престой. В Берлин Асен завършва първите два класа на начално училище (1918/19), след това в Пловдив – ІІ Пловдивска прогимназия („Маразли“). През 1924 г. постъпва в цариградския Роберт колеж. Там проявява сериозен интерес към литературата, забелязан от преподаватели и съученици, и завършва като бакалавър по литература. Сътрудничи на колежанския алманах, където е и литературен редактор, както и на новооснования училищен вестник. За изненада на всички Асен не продължава обучение по литературознание, а предпочита икономически науки – през август 1931 г. заминава за Лондон, където записва знаменитото London School of Economics. Издръжката е осигурена от семейството и от президента на Роберт колеж К. Гейтс. Години по-късно неговият съученик от Цариград и Лондон Светозар Паланков разказва за силните студентски изяви на Христофоров и насочването му към тематиката на конюнктурните икономически цикли и кризи, където впоследствие са основните му научни приноси. Христофоров завършва с блестящ успех и високи почести, измежду първите деветнадесет души сред двадесет хиляди студенти. По зададена тема от наставника му проф. Хикс специално жури определя за Асен втора награда, а професорът споделил насаме, че вероятната причина да не получи първа награда е това, че не е британец. „Тези награди се връчваха на церемониално пищно тържество от брата на британския крал – пише състудентът и най-добър приятел на Асен Св. Паланков. – При раздаването на наградите Асен Г. Христофоров 

не се яви, защото трябваше да коленичи,

преди да получи наградата си, и тя му бе изпратена по пощата… Такъв честен и прям характер имаше той“. Финансови причини препятстват записването на докторат в Лондон и в началото на 1935 г. Асен се връща в България. 

В началото (юни 1935 г.) е книговодител при Централно управление на БНБ, през септември с. г. поема ръководство на сформираната Конюнктурна служба в Главна дирекция на статистиката. От ноември 1937 г. до февруари 1938 г. специализира в икономически институт в Женева. След завръщането постъпва в Статистическия институт за стопански проучвания, ръководен от световноизвестния статистик Оскар Андерсон (емигрант от Русия след болшевишкия преврат). Пише и първата си голяма монография за конюнктурния цикъл, за която получава наградата на Българското икономическо дружество за 1940 г. Христофоров постоянно съчетава административен и научен опит: работи към Министерство на търговията, после става началник на Търговския, след това – на Информационния отдел на Софийската търговско-индустриална камара; едновременно с това от септември 1940 г. е хоноруван преподавател в Държавното висше училище за финансови и административни науки (ДВУ), а през 1943 г. е избран за частен хоноруван доцент в Юридическия факултет на Софийския университет и за редовен доцент в ДВУ. Сътрудничи на научни и популярни вестници и списания. През периода от септември до декември 1942 г. е в Института за световно стопанство в германския гр. Кил по покана на директора Оскар Андерсон, който е напуснал България малко преди това. Тази специализация след години е непрекъснато „припомняна“ при разпитите пред ДС. Така, на малко над 30-годишна възраст, Христофоров се хабилитира с отлични перспективи.

Ето как го описва съпругата Люба: „Среден на ръст, малко възпълничък, строен, широкоплещест, с високо вдигната глава, мургав, с хубава къдрава коса, големи черни очи, от които лъхаше нежност и замечтаност, но често ставаха пронизващи фарове, изпълнени с ярост и мълнии“.
Три обстоятелства отпреди 9-ти септември 1944 г. ще изглеждат компрометиращи за Христофоров 

в очите на новата власт

Първото – обяснимата му симпатия към Англия. Второто – 3-месечният му престой в немския гр. Кил през 1942 г. Третото – връзките му с кръга „Звено“.
С лидерите на кръга „Звено“  Кимон Георгиев и Дамян Велчев Христофоров се запознава през 1941 г., а още като студент сътрудничи на техни издания. Съвсем естествено този кръг и самият Христофоров още преди 9-ти септември се доближават до Отечествения фронт, а непосредствено след тази дата професорът става член на политическата партия Народен съюз „Звено“ и учредител на ОФ-комитета в СУ и ДВУ. С подкрепата на „Звено“ в началото на 1945 г. е назначен за български търговски представител в Лондон, ала заминаването е осуетено. През януари 1945 г. публикува първата си литературна книга „Скици из Лондон“, добила известност и получила специална награда. През ноември 1945 г. е избран за извънреден професор в ДВУ, секретар е на Българското икономическо дружество. Някъде там у Христофоров пропуква тънката пукнатина на съмнението. Скоро настъпва разочарованието: от края на 1946 г. и особено след Парижкия мирен договор в началото на 1947 г., когато БКП елиминира опозицията и екзекутира Никола Петков, Христофоров се дистанцира, а при формалното преназначаване от Юридическия към новосформирания Стопански факултет към СУ (за което сформиране е идеен инициатор) е освободен от длъжност (октомври 1947 г.). Тогава се заселва в самоковското с. Говерадци, където е ходил всяка година на курорт, купува място в местността Божков рид на 2-3 км от последните къщи и съгражда малка вила.
През март 1946 г. Асен Христофоров пише в списанието на Българското икономическо дружество: „именно в държавите, в които инфлацията е взела най-големи размери, присъствието на чужди окупационни войски представлява пречка за уравновесяването на държавните бюджети, а оттам и за заздравяването на монетите“; „след 9-ти септември 1944 г. върху българското народно стопанство легна грижата за изхранването на окупационните руски войски в страната, и то в още по-голям размер, отколкото изхранването на германските войски в миналото“; „извънреден бюджет е наистина неизбежен…, понеже в представения проект за редовен държавен бюджет не са предвидени редица неизбежни разходи, като наложените ни плащания по договора за примирието (предимно във връзка с издръжката на руските окупационни войски)“. Това не е забравено.
На 3-ти юни 1949 г. началникът на Отдел първи на Държавна сигурност изпраща писмо до ДС-Самоков незабавно да започне активна разработка срещу заселилия се в с. Говедарци Асен Христофоров със задачи за вербуване на информатор, поставяне под наблюдение и проследяване. Започват да валят агентурни сведения от негови колеги, от някои жители в селото и околността. На 16-ти юни 1951 г. Христофоров е задържан с постановление на следовател от ДС и е заведено следствено дело с 

изфабрикувано подозрение за издаване на държавна тайна

 и извършване на шпионска дейност в полза на друга държава (Англия). С цел разобличаване в лъжа спрямо него се провежда камерна разработка („камерник“ е агент на ДС, внедрен в килията под легендата на арестант); подложен е на многочасови и многодневни разпити, основно за връзки с английската легация, с Кимон Георгиев, Дамян Велчев, проф. Петко Стайнов и пр.; съпругата Люба Христофорова не знае нищо за местонахождението му и отправя специална молба за информация. Следственото дело няма успех и на 3-ти януари 1952 г. министърът на вътрешните работи Г. Цанков издава заповед за въдворяване на Христофоров в трудово-поправително общежитие „Белене“, а през юли с. г. комисия от МВР определя срок за въдворяване от пет години. Години по-късно съпругата ще разчете записки на Христофоров от престоя в Белене, сред които: „Персин. Анархистът Иван Иванов от Кюстендил, към 40-годишен. Учител в Кюстендил. Застрелян нарочно от поста през юни, Ботевден, 1952 г. Познал златния си часовник у един от милиционерите и си го поискал. След ден-два онзи го прострелва“. По случай 9-ти септември 1952 г. Асен Христофоров е освободен от Белене. При освобождаването на 11-ти септември 1952 г. началникът на ДС при ТВО-Белене капитан В. Панев прави опит за вербовка, но в официалното писмо записва: „при проведения разпит с големи предисловия и усуквания даде съгласието си да сътрудничи на ДС, обаче при подписване на декларацията, от страх, даде съвсем друг текст“. През ноември 1953 г. Христофоров отново е взет на оперативно-наблюдателна разработка под псевдоним „Хиена“, отново започват донесения от колеги писатели и преводачи, жители на Говедарци и др. за живота и настроенията на професора при престоя му в София или селото. През март 1960 г. поради липса на данни за вражеска дейност оперативното дело е закрито.

„Отшелникът“ Христофоров

 се завръща към първото си призвание: пътеписи, повести, романи, преводи. Негово дело са великолепни преводи на Джером К. Джером, Джеймс Джойс, Джек Лондон, Уилям Текери, Емили Бронте, Хемингуей, Хенри Филдинг. Превежда и български автори на английски език. Пише оригинални собствени творби: „Боен път“ (роман, 1955), „В дебрите на Рила“ (пътеписна повест, 1957), „Скици из Рила“ (разкази и очерци, 1957), „Планинари“ (разкази, 1959), „Ангария“ (исторически роман, 1960), „Самоков“ (1962), „Искровете“ (1962), „Трима с магаре из Рила“ (1963), „Иманяри“ (1965), „Откровения: поля, гори и хора“ (1970) и др.; има творби в съавторство (драмата в пет действия „Развигорът“ от 1966, отпечатана на циклостил, в съавторство с Хаим Бенадов), както и непубликувани ръкописи. В текстовете му се прокрадват и темите за колективизацията, национализацията, Горяните. Работи неуморно в къщата („Бърлогата“), катери близките рилски върхове, сади картофи, отглежда животни…, но най-важното – хората и отношенията между тях постоянно го вълнуват. Пише предимно на слънчева светлина, а вечер – на газена лампа, тъй като няма електричество. В дома му в София властите настаняват голямо семейство на шивач, което гнети писателя заради невъзможността за творчески труд; това го тегли към Говедарци, а семейството напуска дома му едва година преди смъртта. Поддържа контакти с Цветан Стоянов, Боян Ничев, Павел Делирадев, художника Георги Трифонов и др. Някои  компромиси са неизбежни: кандидат-членство (1945) и редовно членство (1959) в Съюза на писателите, в Ловно-рибарския съюз, на журналистите и другаде. При такова жанрово многообразие изпъква Христофоровото качество на талантлив стилист; в много отношения се доближава до по-късни автори като Ивайло Петров, Йордан Радичков, Васил Попов. Погледнато всеобхватно, забелязва се парадоксалният контраст между младия учен, боравещ със сухи и точни статистически категории, и обагрения колорит, съчетан с тънък художествен стил в по-късната белетристика.

Справедливостта изисква да отбележим благосклонното отношение на писателя Камен Калчев към Христофоров. През 1986 г. той споделя оценката си за Христофоровото творчество: „Димитър Димов има щастието и успеха да внесе една европейска нотка в нашата литература, но не е малка заслугата в това отношение и на Христофоров. Той не можа да разгърне творческата си дарба по-широко и да се реализира достатъчно ярко поради редица обективни причини, както успя Д. Димов с „Тютюн“. Но какво е „Поручик Бенц“ на същия автор? Димов и Христофоров са носители на европейска стилистика, докато нашата литература е повече под влияние на руската и съветската. Затова те се различават от другите наши писатели. В този смисъл трябва да изтъкнете заслугите на Христофоров… Той е автор реалист, с реалистична насока във вижданията си и в интерпретацията на разглежданите проблеми, и в поетиката си. Оригинален писател. Задълбочен, а не повърхностен творец. За съжаление не можа да даде онова, което носеше в себе си, на което беше способен, за развитието на нашата литература. Не му достигна време… Затова той трябва да бъде измъкнат от забравата“. 

На погребението на Христофоров през 1970 г. Калчев казва: „Ние останахме длъжници на този добър, честен и умен българин, защото го оставихме да си отиде оскърбен и недооценен. Аз бих сравнил неговия роман „Вуцидей“ с „Кола Брьонон“ на Ромен Ролан“. Калчев (като директор на издателство) дори подтиква Христофоров да разгърне таланта си върху голям роман подобно на романа „Тютюн“ на Д. Димов, поради доброто познаване на буржоазния свят. В сведенията на ДС по-рано също се коментират (критично) подобни намерения, съизмерващи Христофоров с романа на Димов и с книгата „За свободата“ (1954-56) на Стефан Дичев.

Творческото наследство и биографията на Асен Христофоров са добре проучени заради неуморния труд на проф. Николай Аретов, Румен Аврамов, Владимир Свинтила, Христо Марков, Йордан Василев, Катя Зографова, Георги Тахов и мн. др. В родния гр. Пловдив е кръстена улица на негово име. Сред днешните жители на с. Говедарци са все по-малко живите познати на професора. Някои от известните герои от книгите му са починали – Пуна-Шуна преди около 5 години, а Вуцидей – преди около 15 години. Вярно е, че до днес някои от местните таят известно недоволство заради текстове на именития си съселянин – в това се убеди и авторът на настоящите редове. Прокрадващата се тънка ирония, описвайки свойствата на природата и тварите, явните и скритите черти на жителите на Говедарци и Самоковско, криволичещата траектория на собствената му житейска съдба, отвела едва 37-годишния горд възпитаник на цариградския Роберт колеж и Лондонското икономическо училище в непристъпния свят в подножието на Рила планина – това не може да съдържа неприязън и присмех към хора и събития. Напротив, по форма това е „краеведско-очеркова и историческа проза, но по съдържание става дума за тънка, иронично-игрива 

народопсихология или човековедство,

( честно поднесени върху автобиографичен фон“ (по думите на Румен Аврамов). 
Проф. Асен Христофоров умира в своята „Бърлога“ в с. Говедарци на 10-ти август 1970 г., ненавършил 60-годишна възраст.

Галерия снимки:
1. Проф. Асен Христофоров през 1968 г.