Даниел Смилов, Дойче Веле
През лятото на 1934 година Хитлер се разправя с лидерите на паравоенната организация на нацистката партия SA. Ернст Рьом е арестуван и малко по-късно убит. Самата организация е приведена под контрол с помощта на SS.
Тези събития много приличат на убийството - ако то окончателно се потвърди, разбира се - на Евгений Пригожин, основателят и лидер на ЧВК "Вагнер" в Русия. И в двата случая става дума за военни организации, различни от официалните структури на властта. И в двата случая става дума за лидери, които оспорват върховната роля на Водача. Пригожин дори направи почти успешен пуч срещу него, докато Рьом се е ограничил само до словесни престрелки. И Рьом, и Пригожин имат фашистки или фашизоидни разбирания за света и сигурно сходни музикални вкусове. Паралелите могат да бъдат продължени.
Съвременна Русия не е нацистка Германия, би казал някой. И, разбира се, има основания за подобни твърдения. Основната разлика е, че Путин няма завършена тоталитарна идеология от нацистки или комунистически тип. Но да не забравяме, че през 1934 година нацистката диктатура не е била съвсем завършена като форми на контрол над обществото и може би все още е имало групи, които са се надявали, че всичко ще отмине и нещата ще се върнат към Ваймарското статукво.
От тази гледна точка краят на Пригожин - за който малцина се съмняват, че е организирано от Путин и е израз на официална политика - няма как да не доведе до питания за състоянието на Путиновия режим в Русия.
Русия - все по-завършена военна диктатура
Докато е спорно дали съвременна Русия е тоталитарна диктатура (все още има някакви малки прозорци за изява на политическо различие или дори умерена критика към режима), тя е все по-завършена военна диктатура. Медиите са овладени, политически плурализъм няма или е симулиран. Репресията срещу реалната опозиция на властта е сериозна. Навални е в затвора след опит да бъде убит. Форми на критика към войната в Украйна и протести срещу нея също се посрещат с репресии.
В момента не знаем какъв е точно мащабът на политическото насилие в самата Русия. Казусът с Навални е ясен и известен, но колко ли хора са по затвори и полицейски арести, без светът да знае за тях. А да не забравяме и възможността на военните диктатури да водят "мръсни войни" с опонентите си. В периода между 1976-1983 между 11 000 и 30 000 аржентинци "изчезват" (хвърляни са от самолети в океана) като преди това са варварски инквизирани от военната хунта. Дали в Русия не се случват подобни неща - това ще разберем едва след години.
Новината за смъртта на Пригожин има един ефект: то прави за всички ясно лицето на Путиновия режим. Това е режим, който за да се удържи на власт и за да постигне целите си, е готов на насилие и убийства. Руската пропаганда и путинистите в България се опитаха да омаловажат опита за убийство на Навални като "постановка на ЦРУ". С убийството на Пригожин подобна интерпретация вече би била комична обаче.
И тук възниква истинският въпрос от българска гледна точка: защо в страната се насаждат умишлено нагласи и настроения в подкрепа на режима на Путин? България е демокрация, която цени свободата си: хората може и да са недоволни от много неща, но едва 4% виждат Путинова Русия като образец за подражание.
Защо тогава официални лица - стигащи чак до президентството - се свенят да критикуват Путиновия режим, агресията му срещу Украйна и репресиите му срещу опозиция (а и собствени рьомовци)? Защо те говорят на Путиновия език ("специална операция", "конфликт", "борба за мир", "войната продължава заради Украйна" и т.н.)? Защо заемат позиции, които са изключително удобни за една военна диктатура, като например тази, че Украйна трябва да бъде оставена без военна помощ?
Защитниците на подобни тези твърдят, че това "е в български интерес". Но зад този банализъм всъщност се крие твърдението, че една победа на Русия в Украйна "е в български интерес". Или поне, че при една победа на Русия в Украйна, би било добре България да е била поне реторически на руска страна преди тя да се случи.
Да си представим за момент, че Украйна загуби войната и руските войски дойдат почти до българската граница. В какъв смисъл бихме били по-добре, ако България не е изпращала помощ за Украйна и реторически е подкрепяла Русия? Възможните отговори са следните:
България нямала да бъде нападана и Русия нямала да прави опити да сменя режима в страната и да я откъсне от ЕС и НАТО. Такива гаранции при руска победа обаче няма и няма да има. Всъщност точно обратното - в такъв сценарий ще сме съвсем в това, което Русия ще смята за собствена "зона на влияние". Опитите за смяна на режима ще са неизбежни. А ако Русия има шанс да слага нейно правителство, ще се случи това, което е било след 1944 година. И едва ли Румен Радев ще е руският избор за ръководител на страната;
България щяла да се ползва с особени икономически преференции от Русия. Войната в Украйна ясно показа, че България може и без руски газ и без особено интензивна търговия с Русия. Отрязването на страната от ЕС би имало далеч по-тежки последици обаче и влизането в руската зона на влияние никак няма да ги компенсира. Да, България може да е най-бедната в ЕС, но и така е вече по-богата от Русия с тенденция ножицата да се разтваря в наша полза. Така че икономическият аргумент за проруска позиция е от типа да дадеш кон за кокошка и то не за златна, а за най-обикновена курица.
Следва нелицеприятен извод обаче. Тъй като няма някакви ясни политически или икономически ползи за България от едно сервилно отношение спрямо режима на Путин, това сервилно отношение може да бъде обяснено само с чисто идеологически аргументи. С други думи, чрез симпатия към военните диктатури и принципите им на управление. А това е тъжна констатация за части от политическия елит след над 30 години свободна демокрация в България.