Голямата българска детската писателка Веса Паспалеева е родена на 3 март 1900 г. В Края на живота й, през 1980 г., тя получава наградата “Андерсен”, най-високото международно признание за автори на художествени произведения за деца. Умира през същата година. Още като ученичка в родния ѝ Кюстендил, тя прави първите си литературни опити – романи, драми и няколко детски стихотворения. Насърчавана е от Антон Страшимиров, който  категорично отсича: “Не си губи времето с друго; детската литература ще бъде твоят творчески път!”.  Бързо привлича вниманието на , които по това време живеят в Кюстендил. А в гимназията поетесата Елисавета Багряна й преподава по български език и литература.

Днес Веса Паспалеева има незаменимо място в детската ни литература, редом с Ран Босилек, Елин Пелин, Дора Габе и Асен Разцветников.

Вижте какво намерих, ровейки за детски стихотворения на Веса Паспалеева! 120 години от рождението й!  (3 март 1900-22 февруари 1980)

Зайченцето бяло

Писането на следващите редове не е упрек към никого. То е породено единствено от любовта ми към истината и отговорността ми на човек, който също е отдаден и подвластен на словото.

Преди десетина дни попаднах на две твърде вълнуващи откровения. Първо прочетох оригиналното стихотворение, заимствано от Леда Милева, за съставянето на най-известното й стихотворение – Зайченцето бяло. Оригиналният текст на това славно стихотворение се казва „Гъбарче“ и е написан през 1934 г. от известната писателка на произведения за деца Веса Паспалеева.

Текстът е следният:

Зайченцето бяло
гъбички набрало
в близката горица
за своите дечица.
Вече се стъмнило,
слънцето се скрило.
Зайчето разбрало,
че е закъсняло.
Седнало да плаче
горкото юначе.
Що на Бог не каже,
път да му покаже?…

На първо място трябва да признаем, че текстът сътворен от Леда Милева, на базата на тези 3 стиха, е доста по пълен, интересен и оптимистичен. Зайчето си играе със една сърничка. Когато се стъмнило и слънцето се скрило, Зайчето разбрало, че се е загубило, но с помощта на светулката, то все пак намира пътя и се прибира вкъщи, при „свойта мила майка“.

В оригиналният текст на Веса Паспалеева виждаме Зайчето застанало объркано в гората, без да знае по кой път да поеме. А Леда Милева, в крайна сметка, „извежда“ зайчето от гората. И така „Зайчето бяло“ завършва с хепи енд, както му казваме днес.

Действително Леда Милева е тази, която прави това произведение славно и безсмъртно. Без нейната намеса нямаше да има „Зайчето бяло“, а стихотворението „Гъбарче“ едва ли щеше да добие подобна популярност.

Обаче, всичко това ни най-малко не оправдава демонстрираното от Леда Милева пълно присвояване на авторството върху тази незабравима детска песничка. (Благодарние и на великолепната музика на Петър Ступел! – бел. ред)

Честта, а и писателската колегиалност, изискваше Леда Милева да си признае от кого и как е заимствала основата за нейното славно произведение. А не да създава легенди за това, как е измислила „Зайчето бяло“ за десет минути, понеже трябвало да се запълни с текст, някакво празно каре в един вестник.

Да, действително едно такова произведение може да бъде съчинено за десет – петнадесет минути, но ако имаш основа, на която да стъпиш.
Какъвто е бил и случая със „Зайчето бяло“.

Андрей Киряков
Статия от вестник Литературен форум, брой 17, 2000 г. SLOVO.BG