Историците имат дълг към оцеляването на разговора в българското общество…
Димитър Щ. Димов*
За последните близо 20 години от основаването си Институтът за изследване на близкото минало издаде като част от своята поредица “Минало несвършено” повече от 40 монографични изследвания, научни сборници, специални броеве на научни списания и няколко албума от изложби, посветени на недалечното българско минало с акцент върху комунистическия му период. Видимо място сред тези книги има и оформилата се минисерия под рубриката „Това е моето минало“, която представя на любопитния читател спомени, автентични документи, дневници и снимки от годините между 1944 и 1989 г., но и отвъд. След първи и втори том, публикувани през 2010 г., третият излезе през 2015 г., а сега, нови пет години след последното издание, вече можете да откриете четвъртия сборник с лични житейски разкази „Това е моето минало“.
Идеята е живелите през онова време да разкажат за своя личен, семеен или тясно професионален опит от близкото НРБ минало. В издадените досега три тома можете да намерите 55 разказа в разни жанрове - спомени, дневници, мемоари, оригинални документи – от автори с много различна житейска и професионална траектория. Редакторите се опитват през тази колекция да дадат публичност на най-широк набор от гласове и регистри, с които се спомня и говори за близкото минало.
В четвъртия том, който вече можете да намерите в книжарниците, са включени общо 16 текста. Но настрана от чисто количественото измерение на документалната сбирка “Това е моето минало” идва естественият въпрос за нейния смисъл. Освен личното удовлетворение от порива да споделяш опита и знанията си за миналото, да се включиш в общото говорене със собствената си версия, съществува въпросът за тяхната обществена полза. Могат ли споменът, непосредствените дневникови записки или снимката на един човек да бъдат надежден източник за факти, събития, социални отношения и исторически процеси? Можем ли да им се доверим и какво ни казват те? Живеем във времена, когато възможностите да се говори от първо лице са все повече. По какъв начин обикновеният човек и професионалният историк могат осъществят пълноценен обмен? Поредицата “Това е моето минало” се опитва да служи на този труден процес, опитва се да допринесе за съхранението и обогатяването на големия текст на близкото минало.
Редът, по който са публикувани спомените в том IV, е хронологичен. Зад него обаче прозират важни теми, характерни говори, социални профили, които добиват определена значимост в различните етапи и ситуации от реализирането на революционния проект на партията-държава.
В първия по време и място пакет от свидетелства попадат три “партизански” разказа с автори Христо Чобанов, Макри Гюлева и Георги Гадючков. Те не биха могли да стигнат до читателите преди 1989 г., защото донякъде наивно, но непосредствено описват противоречивата и неоптимистична картина на партизанската действителност.
След тях идват спомените на Велико Н. Илиев (помощник командир или политически комисар по време на последната фаза от ВСВ), Петър Станковски (личен охранител на Георги Димитров), Тодор Гелев (прогресивен учител-комунист), Ангел Шишков (комунист от малко родопска село) и Петър Колев (военен прокурор) – социални типажи, които са заслужили или са подходящи да бъдат припознати от властта като нейни лоялни изпълнители, социални медиатори, да бъдат живо потвърждение за собственото ѝ историческо предопределение. Тук ще прочетем няколко истории за житейския успех в света на утвърждаващото се “ново социалистическо общество” с интересни вариации и обрати, разбира се. Или казано по друг начин, как се изгражда, откъде идва и докъде стига новият комунистически елит?
В последния и най-богат на автори корпус от текстове (Анастасия Яначкова, Минка Пионова, Филип Кутин, Огнян Димитров, Мария Поцева, Нонка Чардакова, Йордан Цанков и Мария Дочева) остават разказите на т. нар. обикновени хора. Тук сюжетите са най-разнообразни и най-трудно сводими до един водещ мотив или историческа тема, но и затова пък отварят най-многообразни пътеки за разсъждение и изводи. Уникален е дневникът на работника-инсталатор Филип Кутин. Той отваря подходи към (пре)възпитателния натиск на идеологията при създаването на “социалистическия човек”. Ако помощник-командирът от спомените на Велико Илиев е ключова трансмисия (активен субект) на този (пре)възпитателен процес в армията, в материалите, предоставени от Филип Кутин и Минка Пионова можем да идентифицираме обектите на тази промяна и акуширането на „новия човек“. При Минка средството е познато – “препоръчителното” участие в бригадирското движение като индулгенция за търсено образователно и професионално развитие, а при младия Филип чрез автодисциплиниращия ефект на дневника ставаме непосредствени свидетели как откъснатия от традиционната си селска среда младеж се превръща в работник от плът и кръв, гарант за себеутвърждаването на режима.
Продължението на тази работническа траектория – едва ли не като правдоподобна част от житейския път на работника инсталатор от тетрадките на Филип Кутин – идва от двата мемоарни разказа на Огнян Димитров. Особено първият, който описва от първо лице известния строителен инцидент от май месец 1959 г. в Перник, когато пада носещата конструкция на новостроящия се металургичен цех. Привнесената литературност към спомена няма как да не отпрати към непубликувания приживе роман на Георги Марков “Покривът”, посветен на този буквален и символен крах.
Повече от тези интересни и поучителни истории можете да видите в четвъртия том на „Това е моето минало“.
Корпусът от текстове, който се предлага в книгата, може да бъде възприет и като чернова, нахвърляни бележки, хрумвания за ненаписан исторически роман, в който има загатнати, но недописани сюжети. Той е едновременно интригуващ самостоятелен текст, но и материал за по-голям разказ. Вътре в него могат да бъдат открити много реални или евентуални общи преживявания, могат да се регистрират станали или пропуснати срещи, остри сблъсъци и извървени улици. Съвсем вероятно е гладуващият в гората партизанин Христо Чобанов да е бил преследван от дружината, ръководена от бащата на Анастасия Яначкова или друг мобилизиран училищен директор. Помощник-командирът Велико Илиев разказва за “пречките”, които му създават старите офицери, сред които е и военният съдия Петър Байчев. Охранителят Станковски посещава Военното училище заедно с Георги Димитров, а там е и Здравко Дафинов. Бъдещият работник инсталатор Филип Кутин учи в промишленото училище, а по същото време директор на Кадровата гимназия в София (вечерно училище за партизани, комунисти, които нямат завършено средно образование) е Тодор Гелев. Писмото на преподавателката по химия, което е включено в пакета с неговите документи, описва една характерна за периода училищна среда, през която със сигурност е преминал и Филип. Неговата кариера можеше да продължи или фатално да приключи под фермите на срутилия се покрив в Перник (разказът на Огнян Димитров). Или пък по време на многобройните си разходки и танцовални забави в Пловдив да се срещне с Анастасия Яначкова, която учи в педагогическото училище там. Нищо чудно през последните години от своята строителна кариера Кутин да е участвал в големите строежи около Радомир, където съвестната Мария Дочева чрез своите писания и профсъюзни отговорности се е опитвала да го ентусиазира за поредния голям скок в “социалистическото строителство”...
Убедени сме, че автентичните свидетелства могат да бъдат неизчерпаем извор на случки, характери, фрази, картини, онази материя, в която читателят с интерес да се взира, за да намери и напише своята история, своето обяснение.
*Този текст е по-кратка версия на предговора към четвъртия том на „Това е моето минало“.