Петър Марчев*
Коварната руска инвазия в Украйна е пределно ясна, за непредубедения наблюдател. Нещата са видими - черно срещу бяло: Русия е агресор, украинският народ е жертва. За жалост, оказва се, че активната хибридна пропаганда на Кремъл е проникнала в много умове и е родила
уродливи чудовища в собствения ни двор – в България
След началото на кървавата война се оказа, че страшно много българи подкрепят не жертвата, а насилника. И, докато за комунисти и социалисти това си е в реда на нещата – при тях става дума за наследствена обремененост – изненадващо в хора на путинофилите се оказаха и преобладаващо мнозинство от църковните православни българи. Тези, които с риск за живота си отхвърляха ваксините (за да не им имплантират Числото на звяра), днес с радост приемат в сърцата си Белега на антихриста, като одобряват кървавата война на новия фюрер – Владимир Путин. „Така им се пада, укро-фашисти!“ – повтарят мантрите на путиновата пропаганда довчерашните кротки набожни хорица, които не минаваха път даже и на мравките. И ти недоумяваш – какво се е случило с тези българи?
Българското русофилство
Темата е голяма и недостатъчно изследвана, фактологията е изобилна и достойна за не една или две докторантури и прочие хабилитационни трудове. Терминът „рубладжии“ възниква още по времето на Стамболов и обяснява само едната разновидност на русофилството – платената. Един от най-проникновените изследователи и психолози на тази българска склонност е митрополит Методий Кусев.
„България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът над нас от 1913 се дължи на тоя недъг“ – категоричен е дядо Методий след първата национална катастрофа. А той не е случаен човек. В своето личностно развитие бъдещият владика еволюира от пламенен русофил до трезвомислещ човек, станал свидетел на системната антибългарска политика на Руската империя.
Дали днешната Руска федерация е променила по някакъв начин политиката си спрямо нас? Отговорете си сами – българските национални интереси в Северна Македония понастоящем са саботирани от местната сърбоманска управляваща върхушка, която черпи своите сили от Белград, но и от Москва. Искате доказателства? Припомнете си най-прясното – руският документален филм „Една вяра, един език“, създаден с подкрепата на руското посолство в Скопие. Авторите на филма с лека ръка заличиха България от картата на славянската култура и писменост. И нарекоха Македония „родина на кирилицата“. През 2017 и самият Владимир Владимирович се изказа по въпроса, като изчетка тогавашния македонски президент Георги Иванов с твърдението, че „кирилицата е дошла у нас от македонската земя“. И още – съчиненият по заповед на Коминтерна от титовите комунисти „македонски език“ продължава да се изучава в руските филологически университети и до днес. А в началото на 80-те години един обичан български поет бе изгонен от Литературния институт „Максим Горки“, защото имаше дързостта да каже в лицето на своите професори, че македонски език няма – тъй като това е един изопачен, изнасилен от сърбоманските „езиковеди“ български език…
Но да се върнем към темата за българското русофилство. Може би най-искрените русофили са родните православни. Православието, безспорно е нещо ценно, нещо свещено. Проблемът се появява, когато покрай общата ни православна вяра, въцърковеният българин заобича безпрекословно и всичко руско. В това число и путинизма. А горчивият парадокс е, че политиката на Кремъл по време на 22-годишното управление на Путин е антипод не само на Православието, но и на основните юдео-християнски нравствени постулати, върху които е стъпила нашата цивилизация. Да започнем от „Не убивай“. И да си припомним убийствата на Литвиненко, на Борис Немцов, на Анна Политковская. На опитите за отравяне на Скрипал, на Навални, на Гебрев…
„Не кради!“ А присвояването на Приднестровието от Молдова, на Южна Осетия и Абхазия от Грузия, на Крим и Донбас от Украйна? Сегашният апетит да се „отхапе“ цяла Източна Украйна?!
Няма да говорим за „Обикни ближния като себе си“. А също и за „А вие обичайте и враговете си“ – защото това го умеят само единици от най-съвършените християни.
За безпристрастния наблюдател е очевидно, че
между путинизма и Православието няма нищо общо
И няма как да има, тъй като реалполитиката на Кремъл е базирана върху Евразийската доктрина на актуалния гуру на кремълската върхушка – Александър Дугин, сектант старообрядец. Той пък е последовател на един от първите нацистки идеолози Карл Хаусхофер. Така че, ако откривате някои аналогии между действията на Хитлер през 30-те години на ХХ век и действията на путинова Русия сега, това не е случайно.
Нека хванем бика за рогата!
„Простият консерватизъм, аз го наричам православизъм, това е когато Православието става идеология, която защитаваме, за да не бъде нарушена. Идеология, забележете, а не православие“, казва преди десетина години сръбският митрополит Порфирий в доклад, посветен на православния фундаментализъм. Тъжната ирония е, че сега дядо Порфирий вече е патриарх на Сръбската православна църква. Която от дълго време е основен инструмент на сръбския шовинизъм, чиято крайна цел е създаването на Велика Сърбия…
Същият е проблемът и при Руската православна църква.
„Сегашното управление в Кремъл много набляга на Православието, като обединяващ народа фактор. Но Руската православна църква е под пряко подчинение на политическите фигури в Москва.“ Твърди историкът проф. Христо Матанов, който бе начело на Дирекцията по вероизповеданията през 90-те години.
След като констатирахме, че „православизмът“ е диагноза, нека си зададем основателния въпрос: Да очакваме ли пандемично разпространение на това заболяване?
В края на 30-те години на ХIХ век, в своите книги руснакът Михаил Погодин развива тезите за превъзходството на славяните над „западняците“. Постепенно руските императори прегръщат идеите на Панславизма. Какво по-хубаво – всички славянски народи и земи под скиптъра на руския самодържец! Днес на практика кремълските тинк-танкове са заменили панславизма с панправославизъм. Следвайки повеленията на известните в миналото руски панслависти като Аксаков, Хомяков и Киреевски, които противопоставят православния свят на „болната Европа“. Не че днес Западът със своята джендър-налудничавост, с псевдо-зелените си мании и с културния си марксизъм може да бъде образец за подражание. Но ако Русия беше държава, която функционира в унисон с православните християнски ценности, тя отдавна би се превърнала в „пътеводна звезда“ за цялото човечество. Напротив, като страна на победилия путинизъм днес тя олицетворява всички отблъскващи черти на една тоталитарна държава: преследване на опозицията и инакомислещите, политически убийства, престъпно усвояване на държавен ресурс от управляващата клика, липса на свобода на словото, агресивна милитаристична външна политика, която бе „увенчана“ от тази безумна братоубийствена война… И ако случайно на някого му хрумне да проведе конкурс за рекламно лице на Православието, Владимир Владимирович няма да има никаква конкуренция в категорията
„Анти-рекламно лице“
Просто всяко въображение е безсилно да си представи друг човек, който да е нанесъл повече щети на Православието, което с основание има историческите претенции да е единственият правоприемник на древната апостолска църква – Църквата на Любовта. Защото, в сравнение с Путин и най-свирепите главатари на Ислямска държава и Ал Кайда изглеждат като достолепни, хрисими източни мъдреци… Които режат крайници и глави от немай-къде - не защото го искат, а защото така ги задължава шериатът…
Вирусът на панправославизма
За него няма съмнение, че е изобретен в менталните лаборатории на Кремъл. А разпространението му е част от необявената хибридна война на Москва. 16 %. - толкова са българите, станали жертва на тази пропагандна пандемия. А фабриките за тролове продължават да пръскат успешно заразата из социалните мрежи: „Много голямо е разделението сред българите по въпроса за съперничеството между САЩ и Русия. Искам да се обърна към всички онези, които стискат палци на Запада да надвие над Русия и да им кажа, че не знаят какво всъщност искат. Единственият гарант за мира по източноправославните земи се явява руската ядрена мощ и христолюбивото руско войнство. И ако Москва падне, както видимо доста българи желаят, то тогава Западът ще се разправи и с нас за нула време. Затова всеки един, който е против православна Русия и е на страната на Запада - е противник и на Православието (без дори да го осъзнава), поради своето непросветление.“ Ето, така разсъждават една част от българските православни.
За щастие, чуват се и други православни мнения: „И аз съм русофил, руски възпитаник на два университета. Харесвам тази огромна и богата страна, този безмерно добър и гостоприемен народ. Но усещам, че нещо не е наред в политиката и на самата Русия.“
Хубавото в цялата тази ужасна ситуация е, че все пак в православния свят има и трезвомислещи християни, които са способни да повдигнат благовидната маска пред лицето на Злото. Богословската академия в гръцкия град Волос разпространи декларация, в която осъжда като църковно лъжеучение идеологията, възприета преди 20 години като външнополитическа доктрина в Русия и активно прокламирана от Московската патриаршия.
„Подкрепата на много членове на епископата на Московската патриаршия за войната на президента Владимир Путин срещу Украйна има своите корени в една форма на православен етноцентричен религиозен фундаментализъм с тоталитарен характер, наречен „руски свят“ или „русский мир“. Става дума за лъжеучение, което привлича мнозина в Православната църква, но също и от крайната десница и някои римокатолически и протестантски фундаменталисти.“ Това заявяват гръцките богослови.
А всеки православен може и прави своя избор. В зависимост от това, дали все още е „раб Христов“, или неусетно се е превърнал в роб на лъжите, синтезирани в московските пропагандни лаборатории…
* Петър Марчев живее в Града на розите и автоматите. Крие в един гардероб инженерска диплома, членска книжка от ДКМС и шофьорска книжка с изтекъл срок. Автор е на над десет книги, отличавани с национални и международни награди. В превъплъщението си на вестникар, Петър Марчев печели Голямата награда за разследваща журналистика „Джеймс Баучър 2010“ на Ирландското посолство. Издател е на независимия новинарски портал „Гласът на България“.
Специализирал е кинорежисура в НАТФИЗ при проф. Светослав Овчаров. Автор е на 6 късометражни филмови проекта, най-известен от които е „Незабрава“, посветен на последния сталинов Гладомор над бесарабските българи през 1947 година. Работи по първия си пълнометражен игрален филм „Апокалипсис до поискване“, чийто сценарий е базиран на журналистическото разследване за криминалните обгазявания на Старозагорски регион.