Хри Харалампиев

       Българската юриспруденция осиротя. Наскоро към небесните пасища се отправи приятелят Благовест Пунев. Той предизвикваше уважение, защото беше съдия с биография, мисия и призвание.

       Извървя не лек житейски и професионален път – от районен съдия до конституционен. Притежаваше дарбата

 да бъде дълбоко истинен

       Питал съм се, от къде идеше силата на писаното му юридическо слово, умението да внушава доверие и честна промисъл? Отговорът е: от съдебната зала, която го съхрани, даде му онази дълбоко човешка същност, дарила го със сила.

Характерно за Благовест Пунев е вълнуващата му чиста непосредственост, откровеност и дълбок размисъл. Излъчваше светлина, дишаше светлина. Блестеше със собствена, а не отразена светлина.

       Приживе 

сключи примирие със себе си

 и затова излъчваше аристократизъм и финес. Респектираше с богатия си юридически език, с изискания си стил, който носеше увереност и палеше въображението.

       У него всичко беше конкретно и осезаемо. Бях сред онези, които имаха възможността да прочетат десетки решения по сложни дела със съпътстващите мотиви. Те приканваха към дълбок размисъл, защото бяха белязани от съвършенство.

       Като конституционен съдия следваше своя път. Непознати му бяха компромисите по отношение на истината и за това, затова неведнъж с колегата си Румен Янков подписваха решения „с особено мнение” с мотиви, в които властваха прецизността, точността и перфектността.

       Благовест четеше. Принадлежеше на автора и на себе си.Талантът, който притежаваше му позволяваше да общува със стръмните висоти на съвършенството.

       Докато пишех настоящите редове, съзнанието ми е пронизана от казаното от могъщия интелектуалец Петър Уварие: „паметта е дар божи, който задължава. Само със спомени може да се отплатим на мъртвите, защото само споменът е по – силен от смъртта”.

       След като Благовест Пунев ни напусна и премина на отвъдния бряг, можем да кажем, че с неговата смърт ние, 

юристите, останахме с един човек по-малко

 И не само ние.

       Тези редове са ехо на паметта ми. Те сякаш потвърждават казаното от Марсел Пруст: „Споменът за някой човек е съжаление за един отминал миг.