Нещо необичайно се случва в Латинска Америка. Никога досега след войните за независимост от края на XVIII и началото на XIX в. не е имало толкова масови бунтове в толкова много държави срещу правителствата, избрани, с малки изключения, след демократични избори. От Венецуела до Боливия, Еквадор, Хаити, Хондурас и дори Чили, една от най-богатите страни в региона, масови демонстрации, често прерастващи в насилие и палежи на правителствени сгради, разтърсиха южноамериканските държави и доведоха до невиждани от поне едно столетие катаклизми.

Повечето от тях бяха предизвикани от широко недоволство, включително на места изборни измами или конституционни нарушения, в много случаи от масова корупция на управляващите или режим на строги икономии чрез покачване на цените на горивата или на обществения транспорт, пише сп. „Форин Полиси“. Венецуела, която е една от най-богатите на петрол държави, в момента тъне в мизерия и огромна инфлация и е в уникалната позиция да има двама президенти – левичаря Николас Мадуро, чието преизбиране миналата година предизвика масови протести, и опозиционера Хуан Гуайдо, признат от САЩ, повечето членки на ЕС и на Организацията на американските държави. Но Мадуро се държи на власт поради подкрепата на полицията и на армията.

Политическа е и кризата, разтърсила през последните седмици Боливия, но резултатът е противоположен. През октомври президентът Ево Моралес наруши конституцията и се кандидатира за четвърти мандат, последваха 3-седмични масови протести и той избяга в Мексико ден след като подаде оставка. Но в Боливия полицията и армията застанаха срещу него, което го свали от власт. Това развитие самосезира позаспалите венецуелски опозиционери, които подновиха митингите срещу Мадуро. Според американското списание протестите в демократични страни в района, като Еквадор и Чили, са „оркестрирани от Венецуела и Куба, които по този начин отклоняват вниманието от собствените си икономически кризи“. В подкрепа на тази теория е цитирано изявлението на Мадуро, че „планът се развива точно както планирахме... с обединението на социалните, прогресивните и революционните движения в цяла Латинска Америка и Карибите“.

Разочарование от глобализацията

По-различно е мнението на историците от Принстънския университет Джереми Аделман и Пабло Прилука, които в статия за Project Syndicate отбелязват, че ескалиращите протести в региона отразяват несбъднатите икономически очаквания на хората. В продължение почти на 40 г. лидерите и избирателите се мъчеха да приравнят икономиките на страните си към глобалните пазари, като десните и левите правителства споделяха едно мнение по общите насоки. През последните 10 г. обаче търговските войни, отхвърлените договори и завръщането на икономическия национализъм поставиха под заплаха латиноамериканците, зависещи от чуждите пазари, изтъкват авторите. Увеличи се и пропастта между доходите на богати и бедни, което например взриви социалния мир в Чили. Протестите там обаче принудиха президента Себастиан Пинера да се съгласи с референдум за промяна на конституцията, приета по времето на диктатора Аугусто Пиночет.

Със загърбването на глобализацията и отворените граници в полза на националните и регионалните блокове правителствата, които ги подкрепяха, бяха атакувани от избирателите, които приеха сериозно обещанията им за икономически права и социално благосъстояние. Затова и избухнаха масовите бунтове в Латинска Америка. Изключението бе Аржентина, която се изправя пред най-страшната си икономическа криза, но засега реши проблема си с избори, които десният президент Маурисио Макри загуби тази есен от левичаря Алберто Фернандес.

Резултатът от всички тези политики ще бъде ескалация на протестите и ответни репресии, които могат да превърнат демонстрациите в сериозен конфликт, предричат авторите в статията си за Project Syndicate, цитирани от сп. "Икономист".