Теодора Димова, Портал "Култура"

Под егидата на президента Петър Стоянов миналата седмица се връчиха Наградите за гражданска доблест и човешка доброта в помощ на украинския народ. В началото на отминалото лято беше създаден граждански комитет от интелектуалци, общественици, политици, подкрепящи идеята за такава награда. Беше сформирано жури, което да определи номинациите. На 14 октомври в аулата на Нов български университет бяха връчени награди в четири отделни категории – за доброволци, за група от съмишленици или социална мрежа, за неправителствени организации и за предприемачи или частни фирми, които са подпомогнали украинските бежанци. Специален гост беше посланикът на Украйна Виталий Москаленко.

Това са фактите около тази, от една страна, необичайна награда, а от друга – най-естествена. А зад фактите се разкрива нещо, което пронизва сърцето ни и изпълва очите ни със сълзи.

Смятам, че до този момент обществото ни не е преживявало по-голям разлом. Дори след 1989 година, когато беше подпален партийният дом, когато беше гладната стачка, по-късно през суровата и гладна Виденова зима, в противниковите лагери нямаше такова ожесточение и злоба, каквито наблюдаваме днес. Омразата и агресията са по-заразни и по-поразяващи от коронавируса, разпространяват се светкавично, възпаляват съзнанието, изкривяват критериите, карат умни хора да заприличват на квартални клюкарки, унифицират не само говоренето, но бетонират и мисленето и девалвират фактите и аргументите. Всеки срещу всеки за всичко, така уродливо изопачени биха прозвучали днес думите на отец Зосима. На фона на войната ние още повече се разделихме и атомизирахме. И се самоокайваме, и се оплакваме, и още повече се ненавиждаме.

И в тази печална картина, на този фон – както обикновено се получава – неочаквано се появи едно светло сияние – не много голямо, не ослепително, но светло и обединяващо нас, освирепелите и злите. Появи се помощта към украинските бежанци. Избухна – особено сред младите хора – неочаквано, като че ли отникъде, като че ли доведена от невидима сила през поколенията на предците им, през паметта на кръвта, която никога не забравя стореното някога добро. И сега това добро трябваше да бъде отправено към хората в нужда, в беда, останали без дом и без отечество.

Добротата в сърцата на нашите сънародници изведнъж се разкри с неподозирана сила, като че ли смъкна някакво було от себе си, като че ли каза – стига толкова, омръзнахте ми всички вие, които твърдите, че българите сме останали без морал, без доброта, без доблест, без ориентири, без смисъл. Ето така са правили предците ни, когато са приемали арменските бежанци, а малко по-късно и бягащите от гражданската война в Русия. Така са правили нашите прадеди, когато са идвали бежанците от Егейска и Вардарска Македония, от Беломорска и Одринска Тракия, от Северна Добруджа. Така са правили нашите баби и дядовци, когато за защитили и не са пуснали българските евреи да тръгнат към лагерите на смъртта. Така се прави, когато някой изгуби дома и отечеството си. Така са приютявали многобройните сирачета, чиито бащи са загивали по фронтовете. Така се прави, когато другия падне. Защото всеки един от нас може всеки момент също да падне.

Инициативният комитет на наградите е усетил тази необичайна напрегнатост и воля в обществото ни и е решил да я поощри, да я изкара на светло, да я направи още по-видима. Защото както каза и президентът Стоянов – не тези хора, които са помогнали, имат нужда от нашите награди, а ние самите като общество имаме нужда от тях.

Ние помагаме на украинските бежанци, но невидимо помагаме и на себе си като общество. Ние протягаме ръка към украинците, но протягаме ръка и към самите себе си. Те имат нужда от покрив, а ние имаме нужда от човещина и доброта.

Проф. Веселин Методиев във встъпителното си слово като домакин на събитието каза, че добротата е тази, която държи злото надалеч, а чрез жестовете си на помощ и съчувствие ние придаваме смисъл на самите себе си и на обществото си като цяло.

Не мога да цитирам всички номинирани. Не бих искала да цитирам поименно и наградените. Защото те не са го правили, за да бъдат посочвани и за да попаднат в центъра на общественото внимание. Правили са го заради „безпричинното добро”, както се изразяваше поетесата Екатерина Йосифова. Но искам да цитирам по памет думите на двама от тях – Тихомира Методиева – Тихич и Иван Калчев – Глиги.

Тя била на Майдана през 2014 г., протестирала заедно със студентите, когато отряд на Беркут ги напада, подгонва, пребива – някои до смърт. На следващия ден украински майки излизат на Майдана с огромен плакат – „Чужди деца няма”.

И част от кратката, сбита, сдържана реч на рейнджъра Глиги. Той каза, че най-страшното не е когато стоиш в окопите на първа линия и чакаш заповед за нападение. Не там са героите. Най-страшното е, когато в полето е паднала бомба и то гори, комбайнът, който жъне житото в другия му край – да продължава да жъне. Когато единият край на завода е в пламъци, хората в другия му край да продължават да работят. Ето това безстрашие и решимост на украинците ги сплотява днес като нация.

Посланикът на Украйна каза, че добротата е част от идентичността на българския народ. Сега, във времето, когато добротата е оскъдняла, е още по-важно тя да бъде насърчавана и да се напомня библейският призив: „Ходѝ по пътя на добрите!“ (Притчи Соломонови 2:20).