Веселина Седларска, Kultura.bg 

Демокрацията е уморена. Нашите представители не ни представляват. Демокрацията е сведена до ритуали, които изглеждат демократични. Когато гласуват само половината от имащите право, това количество достатъчно ли е за качеството, наречено демокрация? Когато народните представители прескачат от една група в друга, то е защото остават (не)верни на кого – на хората, които са ги пратили в парламента, или на себе си?

Демокрацията е хранениче на обстоятелствата, нея я защитава който свари. Може пък храненичето наистина да е стигнало сложна възраст. Жан Бодрияр твърди, че в момента демокрацията е менопаузата на западното общество, големият климактериум на социалната държава. Тъй както фашизмът е бил похотта на средната възраст.

Унгарският писател Петер Юхас разказва една селска случка, която има аналог в политиката. В жарък ден една баба месела тесто на двора. Толкова било горещо, че бабата била с една пола и блуза, а под тях по организъм. Месела, пуфтяла, пот се леела, пак месела, па повдигнала полата и седнала да си почине. И се оказало, че е седнала върху тестото. Понадигнала се от стола, ама тестото след нея. Залепнало било. И стои така бабата приведена, а от другия край на двора се задава дядото. И тя се провиква: „Чисти ли са ти ръцете, да ми отлепиш тестото”. Този етап ние вече го минахме. Много пъти търсихме чисти ръце, за да отлепят страната ни от дъното на всички европейски класации, но ръцете се оказваха все съмнителни.

Сега сме в някакъв нов етап и той накратко звучи така: този – да, онзи обаче – не! С ГЕРБ може, но в никакъв случай с Бойко Борисов! Асен – може, обаче Кирил не го искаме. Ние пък не искаме и Кирил, и Асен, иначе с „Продължаваме промяната“ може. Без Христо Иванов, ако обичате. С Делян Пеевски на първия ред в парламента – никога с ДПС! Всичко това нямаше да е толкова смешно, ако зад Бойко Борисов, Кирил Петков, Асен Василев и т.н. стояха партии. Имам предвид партии с ясна и оповестена идеология, с принципи, отстояваща тази идеология. Нищо подобно няма зад Бойко, Кирил, Асен, Делян, Корнелия, Слави – зад тях има само едни списъци от хора, които са там, защото съответният лидер им е симпатичен или са получили работно място с помощта на съответната партийна централа.

ГЕРБ не е партия, а корпорация. Голяма и успешна. Дисциплинирана. С добре смазан механизъм. По тези неща отстъпва само на холдинга ДПС. „Продължаваме промяната“ не е партия, а флашмоб. Недостатъчно репетиран. БСП вече не е партия, тя е носталгия. „Да, България“ е НПО със семинари и фокусни групи на тема „Съдебната система в цялост и главният прокурор в частност“. „Демократи за силна България“ е четиримата самураи, защото за седем няма хора. „Има такъв народ“ е „Култ към мъртвата крава“ и тук не правя никакви намеци за лидера, точно „Култ към мъртвата крава“ се нарича най-успешната хакерска група, създадена да разстройва системата, тя е автор на тъй известните в миналото вируси троянски коне. „Възраждане“ не е партия, то е посолство.

Покрай неслучилото се коалиране между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ се спомена съвсем тихичко и между другото, че едната партия е уж дясна, а другата май лява. Тези две посоки отдавна не значат нищо у нас. Т.нар. зелени, които по света са част от левия спектър, при нас са вдясно. Ако ДПС беше наистина либерална партия, нейните лидери трябваше да са в първите редици на всеки прайд. Опитайте се да си го представите: Ахмед Доган, Делян Пеевски и Мустафа Карадайъ веят знамето с дъгата. Изключено! Тогава да си представим Корнелия Нинова – като лидер на заявена лява партия на нея би ѝ подхождала защитата на нетрадиционната сексуалност. Също изключено! По ми е лесно да си представя Нинова с базука на митинг в подкрепа на Русия, отколкото с балон на прайд. Може би Кирил Петков, който също е разположен вляво от политическия център? Само че вместо това го видяхме на снимка прегърнат с Бисер Русимов, човека, който подпали знамето на прайда на контрашествието в Бургас. Защо използвам точно отношението към гей хората като лакмус за лявост или дясност? Защото темата е най-болна, а отношението към нея очевидно. Същата проверка можеше да се направи с пенсиите, данъците… Тогава щяхме пък да се чудим как лявата БСП одобри плоския данък.

Идеологиите вече не са на мода – вместо някогашното антикомунизъм има антибойко, антикирил… Битката е сведена до личности. Най-доброто, което може да се каже в този случай е, че този път не изоставаме от световните тенденции, дори ги изпреварваме. Навсякъде по света демокрацията е изтощена. И изоставена от поне половината гласоподаватели, в името на които тя съществува. Затова не е странно, че тук-там се появяват необичайни, дори екстравагантни идеи за оздравяване на демокрацията. Една от тях препоръчва избори с жребий. Това не е толкова оригинално, колкото изглежда на пръв поглед – там, където се е заченала и родила демокрацията, изборите са се провеждали именно с теглене на жребий.

Атинската демокрация има две условия за съществуването си: първо, тя означава равенство пред закона и политиката, второ, хвърлянето на жребий е основният начин за постигане на това равенство. Петнадесет века по-късно силата на жребия се е запазила на малко места – в англо-саксонската съдебна система при избирането на съдебно жури, в някои страни (Испания, Аржентина, Швейцария) с жребий се избират гражданите, които отговарят за бюлетините и ги броят – което има значение, с жребий се теглят номерата на партиите за изборните бюлетини у нас – което няма особено значение.

Френският политолог Бернар Манен, пише: „Каквито и да са, от друга страна, неговите заслуги и свойства, тегленето на жребий представя действително тази неоспорима характеристика, че не намесва човешката воля. Изборите за сметка на това осъществяват едновременно две неща: те селекционират натоварените с длъжностите, но същевременно и легитимират тяхната власт и създават у тези, които са избирали, чувство за задълженост и за ангажираност спрямо тези, които са избрали. Напълно оправдано е да се мисли, че именно това схващане за основите на политическата легитимност и задълженост е причинила изчезването на тегленето на жребий на изборите“.

Ето мнението и на френския икономист Етиен Шуар: „Благодарение на интернет избирателите започват да разбират сами, че тегленето на жребий под граждански контрол би било далеч по-малко вредно от настоящата ни система; то е функционирало в продължение на 200 години в Атина, преди олигарсите да вземат властта“.

Това пък са думи на един от най-сериозните изследователи на теорията и практиката на демокрацията чрез жребий – Давид ван Райбрук: „Оказваме се в неудържима и непоносима ситуация и ако бях политик, щях да страдам от безсъние да мисля за това. Като страстен демократ, и сега не спя добре. Това е бомба със закъснител. Сега привидно всичко е спокойно, но прилича на тишината преди буря. Като мълчанието от 1850 г., когато трудовите проблеми и въпросът за работническата заетост вече тлееха, но още не бяха избухнали. Това е мълчанието преди дълъг период на голяма нестабилност. Трябва да деколонизираме демокрацията. И трябва да демократизираме демокрацията“.

Надявам се не си представяте тегленето на жребий за кмет, примерно, да става от списък на всички жители на града. Дори в най-демократичната Атина не е ставало така. Има определени изисквания, на които кандидатите трябва да отговарят. Те от своя страна кандидатстват или биват кандидатирани от други. От този списък, в който всеки от включените има компетентността да ръководи града, се е теглило с жребий името на победителя. И мандатът му не е бил дългосрочен, ротацията е един от принципите, които придружават избора с жребий.

Всички сме погнусени от непоносимата арогантност, безхаберие и простащина във властта. Но свестните хора искат нещо повече от това гнусните да си отидат. Дали ще е съвещателна демокрация (като в Исландия), дали ще е чрез жребий (експерименти се правят в малко общности в Белгия, Холандия, Канада), дали ще е нещо съвсем различно – просто да не е това, което е сега, защото то вече има много малко общо с началната идея за демокрация.