Андреа Беер, Дойче Веле

Каролина крие лице в рамото на майка си Даша. Двете чакат на опашка за хуманитарна помощ в Днипро – след като семейството е напуснало родния си град Харков заради руските ракетни нападения и водещите се в близост боеве. Бомби, ракети, артилерийски обстрел – тригодишната Каролина вече е преживяла всичко това.

„Пита ме какви са тeзи изстрели и експлозии. Не разбира какво става, но и как би могла?“, казва Даша. „Тя чу думата война за първи път в живота си. Не знам как точно да постъпя – дали да обясня нещата на детето или не? Не знам какво да правя.“

Реакциите на децата са различни

Децата не бива да бъдат лъгани, но трябва да бъдат щадени – препоръчва детската психоложка Марина Кацуленка. По данни на Обединените нации бежанците в самата Украйна са към осем милиона души, от които 2,5 милиона са деца. На тях им се налага да се сблъскат с войната, разрушенията, смъртта и нараняванията, с бягството и с бомбардировките.

Люба се е била приютила с 12-годишния си син в метрото на Харков. Това било изпитание за момчето, разказва тя през сълзи: „Самолетните бомбардировки просто нараниха душата му. Детето дълго време посещаваше логопед, а сега отново загуби говора си“. В повечето случаи децата се възстановяват по-бързо от възрастните, но реагират по различен начин на помощта – в зависимост от това какво са преживели, казва детската психоложка. Някои изчакват, други бързо започват отново да рисуват и да си играят, трети се изпускат от страх. „Има деца, които са много ужасени и объркани – особено, ако продължително време са били под бомбите. При тях се проявяват сериозни смущения в съня“, обяснява психоложката. Стряскат се лесно – например от шума на преминаваща кола. В бежанския лагер, в който работи психоложката, балоните не са разрешени – защото могат да се спукат. „Това напомня на децата експлозия и може да доведе до нови травми. А това би означавало работата с това дете  да започне отначало“, разказва Марина Кацуленка.

По последни данни на украинската прокуратора, в резултат на руските нападения са били убити над 240 деца и най-малко 440 са били ранени. Руската окупация, ракетните атаки или артилерийският обстрел са превърнали мнозина в травматизирани сираци или полусираци.

"Ще говорим за това тогава, когато всичко отново е наред"

Въпреки всичко децата искат да учат, разказва Валентина Ивлева, директорка на училище номер 10 в Днипро. От началото на март нейните 500 ученици са имали само дистанционно обучение. В часовете не се говори за войната, бедите, изнасилванията и убийствата на цивилни, както например в Буча – и директорката не говори за това, но и децата не питат.

Ивлева минава през класната стая, в която са подготвени матраци за бежанците. В един от ъглите Олга Виталиевна поправя класни работи. „Войната преобърна живота на децата с главата надолу“, разказва тя. Много от родителите работят денонощно – често в армията или в медицинската сфера. „С тези деца е много трудно. Например, когато говорехме за семейството и трябваше да четем стихотворение за майката и бащата. Отказах се от него, за да не нараня чувствата на децата. Ще говорим за това тогава, когато всичко отново е наред.“ Малката Каролина от Харков говори през това време с майка си за кучето Шуша. Майката обещава: „Слънце мое, един ден всичко отново ще бъде добре и това тук ще остане само лош сън“.