Теодора Димова, Kultura.bg

Бях на един склон в покрайнините на града, по залез, говорех с някого. В далечината се чу силен шум на самолет, приближаваше се бързо, мина ниско точно над нас. Беше огромен, приличаше на междузвездните космически кораби от фантастичните филми. Долната му страна беше обвита в черен дим. Изплашихме се, но като отмина, въздъхнахме с облекчение. Не след дълго обаче забелязахме как зави обратно и отново се насочи към нас. Сега чудовището летеше още по-ниско и по-бавно, подобно на дрон се спря неподвижно над нас и ние вече имахме парализиращото усещане, че ни наблюдава, че точно ние сме целта му. Изтръпнали, очаквахме да пусне бомба или огън, или по някакъв друг начин да ни унищожи. Нашият живот зависеше единствено от неговата воля. Ние не знаехме каква е тя, в безсилието си бяхме убедени, че ни се готви нещо ужасно. Чудовището се разклати и отново се отдалечи. Целта му явно беше да ни изплаши до краен предел, за да изпълняваме безволево нарежданията му. В този момент забелязах, че в изоставената сграда в близост до нас са се скрили няколко човека. Изтичах и аз дотам. Дадох си сметка, че това не е скривалище, защото чудовището знае къде се крием и с една бомба всички ще бъдем затрупани под развалините. То отново се приближи, застана неподвижно над сградата, спусна към избития прозорец нещо като антена или като пипало на октопод, през което ни наблюдаваше. Започна да ни говори бавно, с механичен, безжизнен глас, с паузи между изреченията: Вие сте последните, които не сте приели новата реалност. Трябва да ви е ясно, че вашата съпротива е безсмислена. Съдбата на Украйна е решена. Вие не можете да промените нищо. Обречени сте. Ние ще ви дадем още малко време да си помислите и да вземете решение. Решението ви трябва да бъде доброволно. Няма да ви чакаме дълго. Даваме ви последна възможност. Не си правете илюзии. Всеки опит за съпротива ще бъде фатален. Не можете да се измъкнете. Няма къде да избягате. Не можете да ни заблудите. Мëталният глас говореше на руски. След като свърши с указанията, продължи да стои над нас и да ни наблюдава. Ужасът ни нарастваше. Бяхме около десетина човека, не се познавахме помежду си – в паниката си се бяхме скрили в полуразрушената сграда. Гласът повече не говореше, но ужасът се усилваше, защото знаехме, че от самолета чудовище наблюдават всяко наше движение. И очакват нашата реакция. В напрегнатата тишина един от присъстващите, приклекна с наведена глава и тихо, едва чуто, започна да скандира: ка-за-чок, ка-за-чок… Към неговия глас един по един се присъединяваха и други. Аз не припявах, но идваше и моят ред да се присъединя.

В този момент се събудих

Събудих се, но не можех да дойда на себе си. Струваше ми се, че сънят е реалността, а събуждането е нереално. Дълго стоях с отворени очи в тъмното. Не можех да прогоня кошмара на преживяното. Металното чудовище сякаш продължаваше да виси над мен. За втори път ми се случва политическите събития да нахлуят в сънищата ми. Беше зловещо. Ние се събуждаме в тези първи топли пролетни дни и оглеждаме улиците, блоковете, площадите си. Не, не са разрушени, не са бомбардирани, не са опожарени като блоковете, улиците и площадите в украинските градове, сградите около нас са такива, каквито винаги сме ги знаели.

На вечеря сядаме със семействата си да се нахраним и нямаме недостиг нито на продукти, нито на вода, има електричество, има отопление. После си лягаме в собствените легла, до купчината с книги, които сме си набелязали да прочетем. После започваме да се опитваме да заспим, но образите от снимките и кадрите, които сме видели през деня от разрушенията в Украйна, не ни дават мира, отнели са съня ни. Как да заспиваш, когато виждаш хора, преминали отвъд невидими граници, които разказват как живеят на косъм от смъртта, но продължават да се бият и да защитават своята земя.

Как да заспиваш, как да се събуждаш, как да се храниш, как да се чувстваш добре и да ходиш цял ден по своите дела, когато си видял снимката на момичета, екипирани с военни униформи и шмайзери, чакат на гарата в Лвив, за да отидат на война. Прегръщат се с любимите си хора и се разделят, без да знаят дали ще се видят отново. 

Как да мислиш за друго, освен за кадрите от Буча и Мариупол

И как да не прекланяш глава и колене пред героите. Как, Господи, как се преминава отвъд тази граница, откъде идва тяхната увереност, спокойствие, решителност да защитават Отечеството си! Пред очите ни се ражда нация, национално достойнство, общност, както е било при нас по време на Априлското въстание, когато „в няколко дена тайно и полека народът порасте на няколко века“. И когато ние ги наблюдаваме през лаптопите си, не се ли покъртваме, не плачем ли? И не е ли точно този духовен потрес на всеки от нас признак и за нашето израстване като народ, като нация? Не е ли това разкървавяване на съвестта ни началото на националното ни изцеление?

Можем ли въобще да бъдем изцелени?

Отговорът на християнския светоглед е, че само през изкупителното страдание можем да се поправим, да се променим, да захвърлим от душата си вехтата дреха и да се облечем в новата. Не съм толкова наивна, че да си мисля, че това може да стане мигновено и за всички. Но имаме огромен шанс през съчувствието и състраданието към милионите, останали без дом в Украйна, да възвърнем собствената си идентичност. И ето, страданието дойде, не пряко, но по тайнствен път, какъвто е винаги духовният път.

Няма по-висша проява на човещина от състраданието. Както няма по-голямо падение от бездушието. Днес ние сме на този кръстопът. По средата на кръстопътя са се скупчили много регулировчици и всеки сочи желаната от него посока. Но решението в каква посока да тръгне го взема всеки според гласа на своята съвест. А съвестта може да бъде приспивана, може да бъде и будител. Цената на кървящата и незарастваща рана в нас не трябва ли да бъде един нов духовен подем, който най-накрая да ни пробуди? Огромното черно чудовище висне над нас, а ние трябва да решим дали да запеем ка-за-чок, или да бъдем като героите на Украйна.