А някога Германия минаваше за страната на ефективността и благонадеждността. Германците може и да са малко сковани, гласеше тази гледна точка, те може и да се крият в избата, когато искат да се посмеят на глас, но затова пък винаги са точни и дисциплинирани. А благосъстоянието им открай време се гради върху десетките хиляди средни и малки предприемачи и върху една относително силна държава.

В центъра на всичко стояха широката средна класа и идеята за корпоративизъм, чиято формула най-опростено гласи: отказваме се от някогашните класови борби и решаваме конфликтите по мирен път. Въпреки силните синдикати, стачките в Германия са рядкост. В отплата максимално количество хора са приобщени към едно завидно благополучие.

Защо е тази бъркотия?

Дали именно тази култура не отиде окончателно в историята в резултат от пандемията? Промяната започна всъщност доста по-рано: дългогодишните спорове около строежа на подземна жп-гара в Щутгарт или на новото берлинско летище бяха първите предвестници, че доказалият се през годините баланс на интересите вече не работи както трябва. Да, полагаха се усилия в решаването на проблемите да участват всички обществени групи, но все по-често се оказваше, че край печката са се струпали прекалено много готвачи: правителството, провинциите, окръзите, градовете, гражданските инициативи, експертните съвети. От старите времена оцеля само една идея: когато се захванат с нещо, германците гледат да го свършат по най-старателния и подробен начин.

След разправиите около жп-гарата в Щутгарт и безкрайното отлагане на летището в столицата, дойдоха дългите мъки около манипулирания софтуер на концерна Фолксваген. Да не говорим, че и енергийният обрат, в който германците уж искат да бъдат първопроходници (включително и с отказа си от атомната енергия), така и още тъпче на място.

А сега дойде и пандемията. Вече никой не може да се ориентира в гъсталака от концепции, според които едни училища отварят, а други остават затворени. Канцлерката Ангела Меркел очевидно се е отказала от опитите си да наложи поне някакво подобие на единни правила в борбата срещу пандемията. Позволяме си лукса да разпределим хората в безброй групи за поредността на ваксиниране - типично по германски, с мисъл и за най-дребния детайл - а в същото време забравяме да поръчаме достатъчно ваксини.

Но това не е всичко. В един момент медиите така очерниха наличната ваксина на AstraZeneca, че много хора вече не искат да се ваксинират с нея - въпреки че ефектът ѝ е доказан. От толкова много дървета престанахме да виждаме гората...

За цялата тази бъркотия съществуват отчасти традиционни причини. Образованието например открай време е в компетенциите на отделните провинции. Абсурдните понякога разлики в образователната политика и в равнището на образованието са се превърнали във всекидневие, но ние си затваряхме очите за тях просто защото тази форма на федерализма работеше много добре, включително и след началото на пандемията.

Тогава, преди година, всички си казвахме: Ние сме германци и ще овладеем тази пандемия. Та нали се справихме по-добре от мнозина други и с финансовата криза, и със сътресенията в еврозоната, и с бежанската криза. Прекалено дълго обаче останахме в обятията на самодоволството. А както знаем, самодоволните понякога изпускат момента. Нека да си го признаем: в сферата на дигитализацията например Германия определено има какво да наваксва. Къде ли другаде в Европа местните здравни служби пращат сводките си за заразените по факса?

Честно за Германия

Германия спешно се нуждае от едно честно взиране в себе си. Не, това изобщо не означава, че трябва да се саморазкъсаме (макар че ние, германците, имаме опит в това). Ние и занапред ще си останем една от икономически най-силните държави на земното кълбо. Ние и занапред твърдо ще се застъпваме за международно сътрудничество в борбата срещу пандемията, за опазване на климата и за гарантиране на мира. И това е добре.

Но определено трябва да преосмислим някои свои нагласи. Да съсипем с икономии държавата само за да постигнем уравновесен бюджет - не, това не е добра идея. По време на пандемията държавата раздаде щедри помощи на безброй фирми и предприемачи, а законодателството за труд при намалено работно време се оказа същинска благословия, както беше и по време на финансовата криза. В същото време обаче забравяме колко важни са и младите основатели на фирми, самонаетите, хората на изкуството и културата, на които почти никой не обръща внимание. И които се задушават от бюрократичните правила за отпускане на помощи.

Време е да подхванем дискусия за онази Германия, която искаме да видим след пандемията. За онази Германия, която ще си остане на добри позиции дори ако вирусът не си отиде, дори ако на вратата ни почука следващата пандемия. Имаме нужда от една ефикасна и успешна държава с колкото може по-малко йерархии. Имаме нужда да видим с нови очи модерните форми на предприемачеството. Да оставим федерализма само там, където ни е нужен - и да си позволим риска от повече централизъм, когато той ни потрябва. А и по-малко самодоволство никак няма да ни навреди.