Необразовани, но с огромно самочувствие. Нечистоплътни и в прекия, и в преносния смисъл, но затова пък в опиянение повтарящи тъпизма на Дзержински за „чистите ръце“ на чекиста. Мързеливи бюрократи, които дори от бюрокрация не разбираха. Патриоти, които се кълняха само в „братския Съветски Съюз“. Бездарници, които имаха един-единствен талант: да лъжат без да им мигне окото. Авантаджии, искрено убедени, че всичко им е позволено. Такива бяха хората от Държавна сигурност на НРБ, които съм срещал през 1970-те и 1980-те години. Може да е имало и други, но не вярвам.

Закономерно ще попитате къде съм ги срещал. В малка София от онова време просто беше невъзможно да не ги срещнеш. Сред състудентите ми в университета имаше поне неколцина, един дори пищов носеше. В общия случай – тройкаджии, които компенсираха тежката си посредственост с намеци за „тихия фронт“, с интриги и заплахи. По-късно, в смехотворните, затворени общности на т. нар. „художествено-творческа интелигенция“ служителите на ДС бяха задължителен и неизбежен елемент от интериора. „Ченгето на преводачите“, „ченгето на журналистите“ или „ченгето на художниците“ – всички те се подвизаваха уж под прикритие край масите в съответните творчески клубове, чиято атмосфера тежеше като олово от тютюневия дим, алкохолните изпарения и многозначителните разговори за смисъла на живота и изкуството.

В пристъп на пиянска дружелюбност те можеха да ти обещаят „контрактация“ (тоест пари от пропагандните фондове на ДС) за картина, роман или статия, но „махмурлукът“ им (а най-вече параноята и необходимостта да симулират дейност) често пъти се материализираха в груби цензорски действия. А при особено лош късмет съответното ченге можеше да съсипе цялата ти кариера и да ти развали семейството. Просто ей така, защото не му харесва „мутрата ти“, защото е хвърлило око на жена ти или от обикновено престараване. Честно казано, срам ме e, гнус ме е дори, че съм бил физически близо до тези хора, но това не променя нещата. Не променя, уви, и биографичните катастрофи на неколцина мои роднини, познати и приятели, горко изпатили си не само заради своето свободомислие, но и заради съвсем странични неща като сексуална ориентация, „лош произход“ или извънбрачни връзки.

Усещане за тежка безотрадност и безсмисленост

Многобройни филми (като получилият „Оскар“ „Животът на другите“) сетивно припомнят образа, миризмата и вкуса на онази ДС (или Щази). Прашно, с мирис на паркетин, пот и вкиснало, с фалшиви ламперии и фалшиви лозунги, със сиви костюми и сиви вратовръзки, с многозначителен червен телефон върху талашитеното бюро, с един непрозрачен и мъртъв властови език, с натрапчивото внушение, че ти с нещо си крив и с нещо си им длъжен… Усещане за тежка безотрадност и безсмисленост.

Да не говорим за практическите резултати, сътворени от тези хиляди чиновници. При това слухтенето за политически вицове и мръснички тайни, което само доразлагаше обществената тъкан на онези общества, беше само най-видимата, гадна част от айсберга. Ами обвеяните в ореол на героизъм „разведчици“ ала Емил Боев? Те какви резултати постигнаха? Някой да се сеща поне за една – хайде, не смислена, но да речем успешна операция на разузнаването на НРБ? Как да се сетиш, като такава няма. Седяха в Мюнхен или в Лондон, изрязваха с ножички за нокти новини от вестниците, които после преразказваха в строго секретните си доклади до Центъра. Вярно, когато т.нар. „социализъм“ вече видимо започна да гние и замириса на капитализъм, разведчиците успяха да откраднат някоя и друга западна технология и да поизнесат малко пари към банките на класовия враг. Но това беше всичко.

Какви точно бяха и са "нещата"

Покрай досието на Юлия Кръстева, покрай Скрипал, покрай чекиста в Кремъл и нелепата ескалация на международното напрежение, покрай бившите служители на ДС, които отново изпълзяха по медиите, за да обясняват със сонорна задушевност как нещата не са толкова прости – покрай всичко това задължително трябва да си припомним какви точно бяха и са „нещата“. А те бяха и са глупави, нечистоплътни и безсмислени. Всичко друго е лъжа и анемичен опит за пренаписване на някоя и друга биография и на безотрадната история на т.нар. „социализъм“.

(източник: Дойче веле)

*Заглавието на статията е на Faktor.bg