Едвин Сугарев представя „Музиката ще ми свети“

На 6 юни от 17 часа на Пролетния панаир на книгата пред НДК Едвин Сугарев представя новата си книга "Музиката ще ми свети".  Тя е един специфичен музикално-поетичен експеримент – всички стихотворения в нея са писани по време на слушането на музика и представляват поетични медитации върху музикални творби. Бихме могли да кажем, че в хода на създаването на  стихотворенията в тази книга самото слушане на музика се възприема като форма на поетична медитация. Тя не те кара да мислиш, тя те понася със себе си – и прониква много по-дълбоко от мисълта, в сърцевината на нещата, където няма разделения, в сродяването със света, което съставлява битието. Тази медитация е  способна да предизвика в съзнанието и подсъзнанието на пишещия специфични визии, асоциации и усещания, които се вплитат в тъканта на поетичната творба и изграждат нейната структура, която се изгражда донякъде и според каноните на музикалната композиция. Всъщност от гледна точка на автора музиката и поезията са неразграничими: музиката е поезия без думи, поезията е музикалното битие на словото. Това обаче е елементарно обяснение за дълбинната свързаност  помежду им. По-дълбокото е, че тези две изкуства ни пренасят в една паралелна реалност, която може и да е извлечена от сетивния свят, но в своята цялост се простира в духовните пространства отвъд него.

Заглавието е метафорично – музиката в тази книга е мислена като светлина, която превежда през мрака. Всички стихотворения са не само инспирирани, но и буквално писани паралелно със слушането на музика – като под всяко от тях се посочва и музикалното произведение, което е вдъхновило неговия автор, както и линк към него в You Tube. Музикалният спектир е твърде широк – от класиката до джаза и от изпълненията на арменски дудук до индийските раги и монголското гърлено пеене. Идеята на книгата е да бъде потърсена пресечната точка между поезия и музика в пространствата на медитативното им съпреживяване, в които може да стане осезаема тяхната функция като различен език – езикът на недоловимото, на трансцеденталното, езикът, на който Бог ни говори чрез своите преводачи – музикантите и поетите.

За читателите на Faktor.bg авторът предлага няколко свои стихотворения:

За какво

За какво пищи така неистово кларнета?

За какво така протяжно хармониката стене?

За какво препускат струните изопнати

и гласът се вдига – бавно и с извивки

като кобра от тръстиковата кошница?

За какво мърмори контрабаса?

За какво петите боси тропат?

За какво цигулката извива

своите ластари върху ствола

с който тук животът се надига – 

сякаш лава в гърло на вулкан?

Джелем, джелем – пее красивата циганка,

пее за пътуването без начало и без край, 

пее за скитането без устие,

пее за непостигнатото, за онова, което отминава,

пее за колелото, което целува праха

но пътя, който следва, отива към небето,

за спиците, които се въртят

и за главината му неподвижна,

пее за срещите и разделите, за крайпътния огън,

за любовта, която ни заплита и разплита,

и за смъртта, която подпечатва битието ни,

пее тя и пеенето разпилява съществото й,

разлива го подобно океански прилив,

за да го срещне и го слее с всичко тук – 

и с онзи изначален жребий на съдбата,

която ни орисва все да бродим

така далеч от себе си, ала тъй близки

със страстите така неистово бушуващи

в дъха невинен, с който Бог ни е дарил.

Barcelona Gipsy Klezmer Orchestra - Djelem Djelem (Пътувал съм, пътувал съм)

https://www.youtube.com/watch?v=23dW3H9yFSU&list=RDD2TUlUwa3_o&index=25 

Тайно устие

Адажио на Албинони, изсвирено от Хаузер – 

сякаш в мен е ледник, който се троши

под спомена за тази музика, толкова обичана,

така дълбинно преживяна още в младостта,

когато времето бе рана и нямах сили да провидя 

оттатък тези звукове, оттатък тъмната им мощ,

и нямах сили даже да ги понеса, –

тъй смазващи и нежни с бавния си пулс, 

с тържествения ритъм на сбогуването, 

сбогуването с всичко тук, трептящо като мараня,

с отместването на вратата в мен и с носталгичното извайване

на процепа, през който влиза светлината

и се поселва винаги,

завинаги…

Не бих могъл да се завърна, както се завърнах някога,

затова на плащовете на звука ще се оставя,

на този ритъм, който едновременно се спуска и възнася,

на този бавен и тържествен реквиемен марш. 

И нека ме отнася бавно и нетрайно,

както реката носи слънчеви отблясъци 

към тайно устие, което не е нейното,

и нека да ме влее в тишината,

и нека да ме взида в битие, 

в което няма време и пространство,

и нека тази вдигната ръка да се изгуби бавно – 

като крило на птица в утринна мъгла.

Albinoni – Adagio (Адажио), HAUSER & Friends, Gala Concert in Arena Pula, Croatia, August 2018

https://www.youtube.com/watch?v=kn1gcjuhlhg 

Понякога 

„Финландия“ на  Ян Сибелиус

е написана в края на деветнадесети век,

четиридесет години преди мръсната война,

започната от Русия.

Навярно, дебнейки врага, полегнали в снеговете,

финландските снайперисти са си спомняли мъжествените акорди

и тази мрачна страст, извлечена от Калевала – 

старият финландски епос, събран от Елиас Льонрот.

Без съмнение тази симфонична поема им е помогнала да издържат,

въпреки неравностойната битка, която са водили.

Помогнала им е да наритат вонливата мечка

обратно в бърлогата.

Да, понякога и музиката помага – 

дори и там, където свистят куршуми.

От което следва, че изкуството не е съвсем безполезно – 

както мъдро ни напомня Збигнев Херберт,

помага то, когато трябва да надскочиш себе си

и съвсем докрай да издържиш.

Sibelius -  Finlandia, Op. 26

https://www.youtube.com/watch?v=xcEA6XZHBlo 

Музиката на пройдохите
 

Скитащите пройдохи – поети, ваганти и минезингери,

бродещи между университетите и манастирите през вековете,

които днес високомерно наричаме Средновековие,

са знаели как да си отживяват, как да буйнстват, как да пируват,

как да правят на луди средновековните бюргери,

докато просят от тях милостиня, или задяват 

по плевни и хамбари жените и дъщерите им;

знаели са как да се подиграват със светостта и благочестието,

знаели са как да размесват християнството с митовете на древна Гърция,

та да се получи онази вагабонтска прослава на битието,

която пред нищо не се прекланя, от никого нищо не иска –  

само да бесува, танцувайки неистово между плътта и духа.

Карл Орф, почетен гражданин на Мюнхен, 

учил децата на колективна импровизация,

създал гръмотевичната музика по пергаментовия сборник,

в който пройдохите събрали някога анонимните свои творения.

Вероятно е обичал и поезията, след като е писал музика по Хьолдерлин – 

и е успял да направи така, че и днес нечестивите думи

препускат с дивия ритъм на разжарените някога сърца.

Carl Orff - Carmina Burana (Кармина Бурана), Silesian Chamber Choir Ad Libitum

https://www.youtube.com/watch?v=fDHdVMMuDKo&t=334s

Хармонията

Най-красиви са листата, преди да се отронят –

светят алени и жълти под есенното слънце

и с нежност събаря ги вятърът, 

полага ги над пресъхналите треви,

тази смърт е красива – и те 

казват своето сбогом с доверие и достойнство

на светлината, която бабува над тяхното плахо разлистване,

на земните сокове, обитавали техните жили.

Не е тъй при човеците – отронват се с болка и хленч – 

вкопчени в своето минало, безсилно увисват треперещи

на клона на изсъхналото свое битие и отчаяни

искат само още глътка въздух, само още едно

утро пълно с мътна светлина и тягостно очакване на края,

белязано единствено с горчивите носталгии.

Защо ли е така? Дали защото

не са намерили опора в кръговрата на живота

и в музиката на вселената, която ги върти

и свързва края и началото, ала прекъсва паметта,

а станалото и небивалото съчетава в хармония безкрайна – 

като това небе над нас и като хоризонта, който

разтваря своите ръце да ни прегърне и приеме – 

като завръщащи се блудни синове.

Erik Satie - Once Upon A Time In Paris (Имало едно време в Париж), Artwork by Edouard Leon Cortes)

https://www.youtube.com/watch?v=b9WKC5sT9Z4