Елементарна демагогия в страната на канарчетата или как се проповядва национален интерес без да се отстоява

Боян Радойков*

България никога не е била известна като страната на канарчетата. И все пак, напоследък, българския фразеологизъм: „ тия съвсем ни взеха за канарчета...“ зазвучава все по-актуално. Изразът произлиза от идеята, че канарчетата са наивни птички, използвани преди в мините като индикатор за опасни газове и лесно жертвани. Та, „канарчето” е наивен човек с когото някой злоупотребява защото злоупотребяващият знае, че то вярва в добрата му воля. И още нещо - Канарските острови (Canariae Insulae) „островите на кучетата“ нямат нищо общо с канарчетата.

Сега към основната тема. Всички искаха новото правителство на г-н Радев да успее – и голямата подкрепа, получена на последните избори, го доказа. След това обаче, редица спорни решения бързо накараха хората с мозък да започнат да 

губят илюзиите си

Разочарованието, поне досега, е на нивото на очакванията. Безпрецедентна задлъжнялост по външния дълг, назначения на министри и заместник-министри, които очевидно не притежават необходимите компетенции, (и със сигурност министърката на външните работи Велислава Петрова-Чамова не е единствената в тази категория), борба в застой срещу олигархията и очевидно напрежение на властимащите спрямо критиките в онези малко на брой медии, които имат смелостта да ги отправят. Всичко това, както и тенденцията им да считат българите за „канарчета“, не вещае нищо добро.

Да вземем за пример фиксацията с много ясна политическа ориентация на инициативата на премиера Радев и на президентката Йотова 

да се водят преговори за мир с Русия,

 докато в Украйна войната бушува и докато средната продължителност на живота на един руски войник на фронтовата линия се изчислява на 35 минути. Шансовете за успех на тази инициатива, която е предназначена за вътрешна консумация, но е с последствия на ниво европейски партньори са също толкова реалистични, колкото договаряне да се спазва Шабат по времето на Третия райх.

Преговорите за примирие, а след това и за мир, са възможни само когато и двете страни са съгласни да поемат по този път. В настоящия случай това не е така. Преговорите за мир са възможни само когато и двете страни са убедени, че са изчерпали всичките си ресурси, за да спечелят войната. В настоящата конфигурация и това не е така. Преговорите са възможни само когато и двете страни са убедени, че имат повече да губят в политическо, икономическо и чисто човешко отношение, ако продължат войната, отколкото ако я прекратят. В конкретния случай това определено не важи за руската страна.

Първо капитулация, после преговори – това е условието на Москва. Руската пропаганда е в пълен ход, което е нормално. Бисмарк го е казал много добре навремето – „във време на война само мъртвите не лъжат“. Като добър възпитаник, на 26 септември пред ООН руският външен министър Лавров обяви без да мигне, че именно Европа забавя мирните преговори и че, ако Европа не се беше намесила в конфликта, Русия отдавна да е постигнала споразумение с Вашингтон за прекратяването му. Това би могло да се сметне за забавно, ако не бяха толкова много жертвите и от двете страни.

Именно предвид човешката и икономическата цена на тази война, пред Съвета за сигурност на ООН, отвсякъде се отправяха призиви за прекратяване на боевете. И финландският президент, и САЩ, и страните от Глобалния Юг, и европейците – всички призоваваха за сериозни преговори, предшествани от примирие, дори и условно.

На тези искания г-н Лавров отговори с категорично

 „ниет“

 Няма да има примирие, нито по отношение на ударите по украинските градове, нито по отношение на сблъсъците в Донбас. По същество Лавров им каза: „Не разчитайте на нас да направим пауза в боевете преди Киев да ни предаде оставащите 20 % от Донбас.“ Истината, разбира се, е другаде – руснаците не могат да преглътнат факта, че европейците продължават да помагат на украинците и че тази помощ очевидно спомага на украинците да устояват на руската офанзива.

Понастоящем в Европа се чуват гласове, които призовават за прекратяване на помощта за Киев. Макар да е разбираемо от политическа гледна точка, все пак, предстоят избори, това е краткосрочен разчет, тъй като това само би подтикнало Русия да се откаже от всякакви преговори. Доналд Тръмп и той се сблъска с тази реалност, след като цели 18 месеца се слагаше на Путин. Е и ? Направи го залудо. Нито спирането на голяма част от американската помощ за Киев, нито поканите и ласкателствата от всякакъв вид – нищо не даде резултат. Руският президент, верен на убежденията си, че ще победи на бойното поле и ще си върне целия Донбас, не направи никакви отстъпки пред САЩ и се възползва от това време, за да модернизира оръжейната си промишленост.

Така че г-н Радев и г-жа Йотова трябва да разберат и приемат, че шансовете за мирни преговори са минимални и 

да престанат да лъжат българите

 От страна на Русия няма никакви признаци, които биха могли да се тълкуват като намек за сериозни преговори. А няма сериозни преговори без наличието на условия, които да позволят постигането на отстъпки, основани на общ интерес към взаимни компромиси.

Войната ще продължи и според документ, публикуван от агенция Ройтерс, Русия планира да отдели през 2027 г. най-голямата сума, която някога е заделяла за войната от 2022 г. насам. Така че няма нищо, което дори отдалеч да прилича на желание за започване на преговори, за които премиерът Радев и президентката Йотова призовават от своя страна, като разиграват мирна партитура пред българските „канарчета“. Но часовникът тиктака и времето на политическите фокусници изтича. Бъдещето ще покаже до каква степен българите ще продължат да не анализират обективно ситуацията и да вярват на своите зависими лидери, които се възползват от тяхната лековерност и слаб интерес към въпросите на международната политика.

*Боян Радойков е завършил „Сорбоната“ в Париж, експертът по геополитика и бивш висш служител на ООН.